Затворник по рождение

— Боя се, че последното ми писмо не е успяло да стигне до вас — отбеляза Мънро. — Естествено можех и да ви телефонирам, но…

— Не беше възможно — довърши вместо него Дани, но изгаряше от любопитство относно съдържанието на писмото.

— Боя се, че новините не са добри — потропна с пръсти по бюрото адвоката, навик, който Ник бе премълчал. — Срещу вас е издадена съдебна заповед. — Дани стисна дръжките на стола. Дали отвън вече не чакаха полицаи? — От името на чичо ви Хюго. Трябваше да го предвидя, за което нося вина.

Карай нататък, искаше да каже Дани. Ник обаче мълчеше.

— Съгласно тази заповед баща ви е оставил имението в Шотландия и жилището в Лондон на чичо ви и вие нямате право да претендирате за тях.

— Това е глупост — отсече Дани.

— Напълно съм съгласен и с ваше разрешение ще отговоря, че имаме намерение да се защитим в съда. — Дани бе напълно съгласен с адвоката, макар да съзнаваше, че Ник би бил доста по-предпазлив. — И сякаш това не им беше достатъчно, адвокатите на вашия чичо изтъкват, че това е своеобразен компромис. — Дани кимна, без да коментира. — И ако приемете първоначалното предложение на чичо си, а именно — да запази собствеността върху двата имота заедно с отговорността по изплащане на ипотеката, той ще даде разпореждане съдебната заповед да бъде оттеглена.

— Блъфира — отсече Дани. — Ако си спомням правилно, господин Мънро, първоначалният ви съвет беше да съдя чичо си и да оспоря действието на баща си да вземе два милиона и сто хиляди паунда, ипотекирайки двата имота.

— Така беше — кимна Мънро. — Но доколкото си спомням, отговорът ви тогава, сър Никълъс… — той сложи очилата на върха на носа си и отвори една папка — ето, записал съм го. Точните ви думи бяха: „Ако такава е била волята на баща ми, няма да тръгна срещу нея“.

— И бях напълно искрен тогава, господин Мънро. Но обстоятелствата се промениха. Не мога да повярвам, че баща ми би одобрил подобно поведение от страна на чичо ми Хюго към племенника му.

— Напълно съм съгласен. — Мънро не можеше да прикрие изненадата си от енергичността, с която говореше клиентът му.

— Какво се прави в такива случаи?

— Ще пуснем насрещен иск — отвърна Мънро, — в който ще поискаме съда да постанови дали баща ви е имал право да вземе пари срещу двата имота без ваше съгласие. Аз по принцип съм предпазлив човек, сър Никълъс, но мога да заявя, че в случая законът е на ваша страна. Сигурен съм, че сте чели „Студеният дом“ на младини.

— Съвсем наскоро я препрочетох.

— В такъв случай сте запознати с рисковете да бъдете въвлечен в подобни процеси.

— За разлика от делото „Джаръндайс срещу Джаръндайс“, мисля, че чичо ми Хюго ще се съгласи на извънсъдебно споразумение.

— Какво ви кара да мислите така?

— Няма да допусне снимката му да се появи на първа страница на „Скотсман“ или „Единбург Ивнинг Нюз“ и да бъде напомнено на читателите къде е бил неговият племенник през последните четири години.

— Не бях помислил за това — призна адвокатът. — Но не мога да не се съглася. — Той се изкашля, очевидно смутен, и продължи: — При нашата последна среща ми се стори, че сте на друго мнение…

— По време на тази среща, господин Мънро, съзнанието ми бе заето с други проблеми и не успях да схвана сериозността на онова, което ми казахте тогава. Имах време да размисля по-късно и… — Дани бе репетирал с Големия Ал тази фраза десетки пъти, като гигантът играеше ролята на адвоката.

— В такъв случай… — Мънро свали очилата от носа си и впери внимателен поглед в клиента си. — Ще предприема действия от ваше име. Трябва да ви предупредя обаче, че такива дела често пъти се проточват.

— Колко например? — попита Дани.

— Може да отнеме година или повече, докато делото стигне до съда.

— Това може да е проблем — сподели Дани. — Не съм сигурен, че разполагам с достатъчно средства в сметката си в „Кътс“.

— Но ще ме информирате какво да правя веднага щом се свържете с банкера си.

— Естествено — обеща Дани.

Мънро отново се изкашля.

— Има още няколко въпроса, които трябва да обсъдим, сър Никълъс. — Дани кимна мълчаливо, докато адвокатът намести отново очилата си и намери сред книжата онова, което му беше необходимо. — Неотдавна, докато бяхте в затвора, направихте завещание. — Мънро измъкна листа от купчината.

— Бихте ли ми припомнили детайлите — помоли Дани, разпознал почерка на Ник на карираната затворническа хартия.

— Оставяте цялото си състояние на човек на име Даниъл Картрайт.

— О, боже! — въздъхна Дани.

— Да разбирам ли, че искате да преосмислите решението си, сър Никълъс?

— Не — съвзе се светкавично Дани. — Но Дани Картрайт почина неотдавна.

— В такъв случай в скоро време ще трябва да направите ново завещание. Но, честно казано, мисля, че ни предстоят по-належащи задачи.

— Например?

— Има някакъв ключ, към който чичо ви очевидно се стреми.

— Ключ ли?

— Именно. Готов е да предложи хиляда паунда за сребърна верижка с ключ, за които е убеден, че са във вас. Твърди, че нямат по-голяма стойност от материала, от който са направени, но държи да останат в семейството.

— Така и ще бъде — отговори Дани. — Ще ви задам един въпрос, който моля да си остане между нас, имате ли представа какво отваря този ключ?

— Не. Никаква. Макар че ще си позволя дързостта да твърдя, че щом чичо ви толкова държи да се добере до него, вероятно този ключ има стойност, далеч по-висока от хиляда паунда.

— Точно така — отвърна Дани, имитирайки деликатно Мънро.

— Как да отговоря на това предложение?

— Кажете му, че не знаете за никакъв ключ.

— Както желаете, сър Никълъс. Без съмнение, няма да е никак лесно да го убедя в това и съм повече от сигурен, че той ще излезе с по-добро предложение.

— Отговорът ми ще е същият, каквото и да предложи.

— Така да бъде — рече Мънро. — А може ли да попитам дали възнамерявате да се установите в Шотландия?

— Не, господин Мънро. Връщам се в Лондон веднага, за да уредя финансовите си проблеми, но бъдете сигурен, че ще ви държа в течение.

— В такъв случай ще имате нужда от ключовете от дома в Лондон, които пазя тук след смъртта на баща ви. — Мънро отиде до голямата каса в ъгъла на стаята. Въведе комбинацията и дръпна тежката врата, зад която се видяха няколко рафта, препълнени с документи. Взе два плика от най-горния. — В мен са ключовете на дома на „Болтънс“, както и от имението тук. Искате ли и тях?

— Не, благодаря. Засега ми трябват само тези за дома ми в Лондон и ще съм ви много задължен, ако задържите ключовете от имението. Все пак не мога да съм на две места едновременно, нали?

— Естествено. — Адвокатът му подаде единия плик.

— Много ви благодаря — рече Дани. — Служите лоялно на семейството ми от много години. — Мънро се усмихна. — Дядо ми…

— А! — възкликна Мънро. Дани се изплаши да не би да е отишъл твърде далеч. — Простете, че ви прекъсвам, но има още нещо. — Той се върна при касата, порови известно време в нея и измъкна малък плик. — Ето го — усмихна се победоносно. — Дядо ви го остави с инструкции да ви го връча едва след смъртта на баща ви. Трябваше да изпълня волята му още при предишното ви посещение, но при всичките тези ограничения, в които се намирахте… Признавам, направо ми изхвръкна от ума. — Той подаде плика и Дани надникна вътре. Беше празен.

— На вас това говори ли ви нещо?

— Не, честно казано. Но доколкото познавах вашия дядо и неговото хоби, може би марката има някаква стойност.

Дани прибра плика във вътрешния джоб на сакото си, без да каже нищо повече.

Мънро изправи гръб и продължи:

— Много се надявам, сър Никълъс, че скоро ще ви видим отново в Шотландия. Обаждайте се винаги когато имате нужда от помощта ми.

— Не знам как ще ви се отблагодаря — искрено каза Дани.

— Сигурен съм, че след като решим проблема с чичо ви Хюго, ще бъда компенсиран повече от задоволително. — Усмихна се делово и придружи Дани до вратата. Ръкува се сърдечно и му пожела добър път.