Диамантите на Рурк

Уелкъм си пое въздух. Влезе във водата и изплува на слънчевата светлина. Кейтлин стоеше на ръба на басейна и търкаше косата си с хавлия, Хейс беше до нея.

— Тъкмо питах Мърл дали ще бъдем добри приятели?

— Да, така е — рече Кейтлин. — Повярвайте ми. Чувствам инстинктивно тези неща.

На връщане към Джексън стрийт Хейс и Уелкъм се отбиха да вечерят в един японски ресторант. Кейтлин остана вкъщи. Хейс настоя Уелкъм да опита парче сурова риба тон.

Месото беше тъмночервено.

Уелкъм вкуси малко. Не беше толкова лошо.

— Изполвахте ли компютри във флота? — попита Хейс.

— Не персонални компютри, а разни устройства с микропроцесори.

— Да. Добре. Мисля да започнеш в склада за мониторен контрол върху доставките. Няма да пренасяш нищо. Това е един офис с клавиатури и видео екрани.

— Страхотно — отговори Уелкъм.

— Шестотин и петдесет долара седмично, като начало, плюс обичайните надбавки.

— По дяволите, страхотно — повтори Уелкъм.

Парите му се сториха много и той бързо пресметна наум, че това прави тридесет и няколко хиляди на година.

— Е, не чак толкова — рече Хейс. — Не знаем какви ще бъдат разходите ти. Аз ще поема известна част от тях. Апартаментът ще бъде твой за няколко месеца.

— Нямам думи да изразя благодарността си.

Уелкъм се чувстваше ужасно. Представи си как Кейтлин го докосва, хваща го и се навежда над него.

— Складът е тук, в града, на улица „Хауърд“. В понеделник на обяд един човек ще дойде да те вземе. Всичко е уредено. Понеделник и вторник ще работиш на половин ден, за да навлезеш в нещата.

— Благодаря — повтори Уелкъм. — Наистина не знам как да ти се отблагодаря.

Хейс сви скромно рамене и попита:

— Във флота — правил ли си някога бомба?

— Не.

— Не си ли взривявал мост? Не си ли поставял експлозиви?

— Имаш предвид взривни устройства. Бомбата е нещо, което се пуска от самолет.

— Откъде да знам? За мен бомбата си е бомба.

— Импровизирах някои устройства по време на сраженията. Правил съм такива неща, докато ме обучаваха.

Хейс пъхна едно тъмночервено парченце риба тон в устата си.

— А искаш ли да направиш такова нещо за мен?

Каза го със същия тон, с който някои мъже правят предложение на момиче. Сякаш беше готов да го превърне в шега и да отстъпи, ако му откажеха.

— Но Уелкъм знаеше, че Хейс не се шегува.

— Не, благодаря — отговори той.

— Ще паднат големи пари. Един ден работа ще ти донесе онова, което би спечелил за цяла година. Че и повече. При това без данък.

— Заради това ли беше всичко? — попита Уелкъм. — Големият шум, шампанското, вечерята? За да взривя нещо? И ако ти откажа, няма да получа работата, апартамента и всичко останало?

— Не съм казал такова нещо. Говорим за различни неща. Работата я имаш. Апартаментът ще бъде твой за няколко месеца. Ти спомена, че искаш да ми се отблагодариш и аз се сетих за необикновения проблем, който имам — не става дума за хора, само за един предмет — и си помислих, какво пък, по дяволите, защо да не те попитам.

— Трябва да измисля друг начин да ти се отблагодаря — рече Уелкъм.

— Както кажеш.

Грейс гледаше през прозореца, когато беемвето с Хейс и Уелкъм спря долу. Беше нощ, около десет часа, и тя мислеше да си легне рано.

Поредното неочаквано посещение. Стомахът й се сви при мисълта, че трябва да застане очи в очи с Хейс.

Тя влезе в банята и погледна бузата си. Нямаше рана, само една червена резка. Малко пудра и руж и нямаше да изглежда толкова зле. Или искаше той да види зачервеното? Грейс седна на дивана и зачака. Замисли се какво да му каже и как да се държи. Чу, че вратата на колата се тръшна и моторът запали. Погледна навън и видя, че беемвето потегля.

Установи, че е разочарована, и това я учуди. Тази вечер тя ненавиждаше онзи негодник. И все пак, съжаляваше, че той си тръгна. Искаше да я желае — ето, това беше извратеното. Желаеше ли я, всичко щеше да бъде наред. Зачуди се какво ли означава това — да си тръгне, без да й се обади.

Грейс се качи до апартамент 2-А и почука на вратата.

На прага се появи Уелкъм.

— Грейс — рече той и се наведе, за да огледа зачервената й буза. — Какво се е случило?

— Ударих се вкъщи.

— Искаш ли да влезеш?

— Късно е. Нали съм добра съседка, дойдох да видя дали имаш нужда от нещо.

— Не, всичко е наред. Поне за тази вечер.

— Чудесно.

— Благодаря, все пак.

— С него ли беше днес?

— В къщата им. Страхотна е.

— И двамата ли бяха там?

— Да. Той и тя — Кейтлин.

Чувала съм това име, помисли си Грейс.

— Случайно да е споменал нещо за мен? — попита тя.

— Не си спомням.

— Как се държаха с теб?

— Прекрасно. Като с цар.

— Какво искаше от теб?

Уелкъм придоби такъв вид, сякаш му стана неприятно, но сетне промени решението си.

— Още не знам — отговори той.

— По-добре разбери. И когато узнаеш, увери се дали си заслужава. В противен случай той ще те изяде жив. Сигурна съм, че знае какво иска от теб, и ще си плати. Непрекъснато го прави — продава и купува. Много го бива за това.

— Говориш като познавач.

— Аз съм тук по силата на същите споразумения като теб.

Нека да го знае!

Той не реагира — поне външно.

Но като че ли се прибра в черупката си.

— Както и да е, лека нощ — рече Грейс. — И добре дошъл тук. Ако имаш нужда от нещо, кажи ми.

Уелкъм остана на прага. Гледа я, докато слизаше по стълбите. Истинско видение.

Сега беше моментът да избяга оттук. Да си приготви багажа, да излезе, да вземе такси, да се махне и никога повече да не се връща.

Канят те на вечеря, после искат да взривиш нещо.

Уелкъм имаше малко спестени пари и му предстоеше да получава инвалидна пенсия. Разчиташе и на себе си. Винаги бе мислил, че това е много важно. Във военната флота беше така, но сега?

Ала Грейс беше тук. Това беше основателна причина да остане. Грейс и тялото й, по което искаше да плъзне ръце. И нещо още по-важно — една струна, която тя докосна в него — го караше да иска да й даде всичко, което имаше и беше.

Но Грейс принадлежеше на Хейс. Ала той беше женен, а Уелкъм живееше един етаж над Грейс. Бяха близо.

Ако се махнеше оттук, щеше да бъде само едно лице от тълпата, задъхана хрътка сред множеството.

Уелкъм още стоеше на прага. Грейс стигна до площадката на стълбището.

— Чудя се дали би искала да излезеш с мен утре — рече той. — Да се разходим с колата, да ми покажеш града. Това против правилата ли е?

Тя се обърна и отговори:

— Тук няма правила.

24.

Същата нощ Хейс, Кейтлин и Нол обраха една къща във Фостър Сити, на юг от летището.

Там явно живееха мъж и жена на около четиридесет години, без деца.

Направиха добър удар. На стените имаше четири анимационни рисунки от Уолт Дисни върху целулоид. Екстра качество. Мики Маус като чирак на магьосника, Дъмбо, извисил се над облаците, Снежанка със Снийзи и Гуфи. Нол знаеше, че Анди Попс ще се нервира, защото рисунките бяха оригинални, следователно можеха да бъдат разпознати, но след малко пазарлък щеше да ги вземе. Бяха прекалено хубави, за да ги изпусне.

Хейс и Кейтлин бяха оставили беемвето на паркинга пред „Ла Куинта Ин“ — един от дългата редица мотели на Сан Матео, на няколко километра от летището. Накараха Нол да ги свали на шосето и когато той потегли, те се приближиха до колата си.

Хейс следеше внимателно уличното движение, готов да излезе от паркинга, когато Кейтлин внезапно рече:

— Хей, нещастнико!

Той се обърна към нея. Тя бе насочила хромиран автоматичен пистолет към него.

— Какво… Откъде… Какво правиш? — изуми се Хейс.