Диамантите на Рурк

Океанът се намираше вляво от Уелкъм, а отдясно — заливът. Мостът не беше златен, а червеникав. Хейс каза, че Голдън Гейт е всъщност устието на залива. Мястото се казвало така още преди да има мост там.

Бяха в средата на моста. Уелкъм се огледа. Никога не беше минавал по Голдън Гейт, но знаеше какво ще види. Нали непрекъснато го даваха по филмите, телевизията и рекламите. Той погледна през дясното си рамо и пред очите му се разкри поразителна гледка — очертанията на Сан Франциско, белите административни сгради в центъра и пристаните, прорязали залива.

Непрекъснато даваха този изглед в телевизионния сериал „Улиците на Сан Франциско“.

Вляво от Уелкъм, на отсрещната страна на панорамата, се извисяваше една отвесна скала, която сякаш беше покрита с мъхест зелен филц. Оттам можеше да се види целият град. Един продавач на портативни диктофони се бе хвърлил с колата си от тази скала. Оттам бе скочил и един смотаняк — от радост по новата си тойота.

Ами, да. Уелкъм позна това място веднага.

— Не е лошо, а? — попита Хейс.

— Това е най-малкото, което може да се каже.

— Как ти се вижда градът? Като се има предвид, че още не си видял и една десета от него.

— Не разбирам много от градове. Морските пехотинци обитават забутани места.

— Предполагам, че си пътувал много.

— Да. Видях доста заливи, пустини и джунгли. Ако искаш да ти разказвам за джунглите — готово. Но не съм виждал много градове. Бях известно време в Бейрут, Риад, Панама Сити, Сан Салвадор. О, да, и в началото на ’87-ма бях в Триполи, Либия.

— Разбира се.

Хейс го погледна така, сякаш искаше да каже: „Я не продавай краставици на краставичаря!“

— Макар че бях само на пристанището. Това не се ли брои? С водолазна екипировка. Пътувахме с една от онези двуместни подводни лодки, които се изстрелват от голямата подводница. Нямах много време да разглеждам забележителностите на града.

Недоверчивостта на Хейс постепенно се изпари, както изчезва драсканица от тебешир след дъжда.

— Предполагам, че Сан Франциско ти се струва много хубав след всичко това — рече той.

— Несъмнено.

На пътния знак на магистралата от другата страна на моста пишеше МАРИН КАУНТИ, а на следващия разклон — СОСАЛИТО. Вдясно, отвъд предпазните перила на магистралата, се бяха сгушили червеникави къщички върху стръмния склон, които те дразнят, изнервят и потиснат. Красива гледка. Уелкъм бе виждал много места, които те дразнеха, изнервяха и потискаха. Тук изпитваше точно обратното. Чувстваше се добре. Заради самото съчетание на хълмове, небе и вода.

След няколко километра излязоха от магистралата на отклонението за ТИБУРОН, Сега се движеха по едно двупосочно шосе, където иззад боровете и тополите надничаха пътечки към къщите. Ливадите дори в предградията изглеждаха добре. Тревата беше окосена, а цветните лехи — оплевени. Тук явно боята никога не се олющваше. По пътищата нямаше дупки.

Завиха наляво, по Алтамонте Драйв. Беемвето се стрелна нагоре по завоите. Докато се изкачваха, под тях се появи заливът и Сан Франциско.

— Къде отиваме? — попита Уелкъм.

— У дома — отговори Хейс.

Аха, помисли си Уелкъм.

Сега вече всичко започваше да става недействително. Като някаква шега. Тези къщи наоколо. Уелкъм знаеше, че някъде хората живеят в разкош и удобства, но това беше тайнство за него.

Когато на Уелкъм му се стори, че къщите вече не могат да стават по-хубави, Хейс направи още два завоя и спря в алеята за коли на върха на хълма.

Значи това е домът му.

Двамата слязоха от беемвето. Уелкъм очакваше Хейс да се поизфука малко, да тръгне по-наперено. Поне за да види реакцията на госта си. Но Хейс вървеше съвсем нехайно към външната врата.

Това вече беше чиста наглост от негова страна — да гледа на целия този разкош като на нещо, което му се полага.

Вътре къщата приличаше на плевника на огромен хамбар. Варосани стълбове, греди от червено дърво. Сякаш беше някакъв малък рафт над главния етаж.

Някой беше пуснал силно музика — ако това изобщо можеше да се нарече така — загадъчен хор и виене без инструменти.

Уелкъм тръгна след Хейс надолу по полираните стълби от червено дърво. Видя разположението на къщата. Тя беше вградена в южния склон на възвишението. Този етаж всъщност беше едно ниво под главния вход. Цялата южна стена беше остъклена. На западната стена имаше камина с каменен комин, който минаваше през горните два етажа.

Хейс се приближи до една купчина магнетофони, стереоуредби и два големи телевизора. Натисна няколко копчета и виенето спря.

— Милост — рече той.

През остъклените плъзгащи се врати се излизаше на облицованата с дъски тераса. Слънчевите лъчи бяха топли и ветрецът разнасяше уханието на дъбове и лаврови дървета. Хейс отиде до перилата на терасата, погледна надолу и викна:

— Хей, маце.

Уелкъм също се доближи до перилата. Отдолу имаше друга тераса с езерце с водопад. Отначало му се стори невероятно цяло чудо, че пролетта е тук, на върха на хълма. Погледна пак и видя, че езерото е изкуствено. Беше боядисано с цвят на гранит, а бетонната му основа се криеше зад храсти и валчести камъни.

В същия миг Уелкъм забеляза във водата жена, която бавно плуваше към края на езерото. Тя излезе край една плоска скала. Беше гола.

Защо не? — помисли си Уелкъм. Вече нищо не можеше да го учуди.

Жената се протегна и им махна с ръка. Слаба, красива. Жива, действителна и гола. Уелкъм не помнеше откога не беше спал с жена.

— Товае Кейтлин — рече Хейс.

— Съпругата ти?

— Единствената. Е, ако не броим бившата.

Хейс като че ли нямаше нищо против друг мъж да гледа, голата му съпруга.

Тя още им махаше с ръка.

— Елате тук — извика Кейтлин.

— Съжаляваме, мила, но не можем. Умираме от глад. Трябва да хапнем нещо.

Уелкъм откъсна очи от нея и тръгна след Хейс. Той ровеше в хладилника, когато съпругата му влезе. Беше си облякла прозрачен бял халат, на места прилепнал към мокрото й тяло.

Хейс започна да изгребва храната от картонените кутии.

— Ти трябва да си Мърл — рече Кейтлин и преди Уелкъм да успее да отговори, тя продължи. — Толкова искрено име. Разбираш ли какво искам да кажа? Прямо и непретенциозно.

— Благодаря — отговори Уелкъм, тъй като не знаеше какво друго да каже.

— Много съм развълнувана да се запозная с теб. Един истински герой.

Тя го гледаше право в очите, докато говореше. Уелкъм знаеше, че така е учтиво, но начина, по който Кейтлин го правеше, го изнервяше. Пък и не млъкваше.

— Ти си наистина тук. Опитвах се да си представя как изглеждаш. А сега ти стоиш тук, в кухнята ми. Трудно ми е да го повярвам.

— И аз си мислех същото рече Уелкъм.

— Какво съвпадение! — възкликна тя.

Седяха на масата и се хранеха, когато Кейтлин каза:

— Ако трябва да бъда откровена, трябва да кажа, че отначало бях против този конфликт. По принцип. Не бива да се пролива кръв заради петрол. Действително мисля така. Не се обиждай.

— Няма защо. Всеки има право на мнение.

— Сетне започнах да разбирам срещу какъв пълен и краен тъпанар се сражаваме и се заинтересувах. Не можех да откъсна очи от СиЕнЕн. Невероятна, първична драма. Противоположностите — нали разбираш какво имам предвид?

— Положителните и отрицателните — отговори Уелкъм.

И той я гледаше в очите. Не само заради мокрите петна на прозрачния й халат и онова, което имаше отдолу. Кейтлин излъчваше безразсъдство и налудничавост. Сякаш жонглираше с ножове. Караше човек да бъде нащрек.

— Точно така! — възкликна тя. — Е, разбира се, и цялото онова зрелище. Наистина на живот и смърт. Бях като омагьосана.

— Войната е ад — рече Хейс.

— Абсолютно — съгласи се тя. — Тъкмо това я прави толкова интересна.

Хейс отвори бутилка шампанско Дом Периньо. Двамата помолиха Уелкъм да им разкаже разни случки от войната. Той, естествено, знаеше много такива истории, макар че не спомена за ужасите. Шампанското му развърза езика. Искаше да се хареса на Хейс и Кейтлин. Нуждаеше се от работата, която му предлагаха. А и те слушаха жадно.