Диамантите на Рурк

— Отиди да го видиш.

— Сигурен ли си, че това е желанието ти?

— На какво прилича това? Вече те моля за трети път!

— Ако знаех каква е целта…

— Искам да го взема на работа. Държа да ме хареса. Разбираш ли?

— Не. Искаш да хареса теб, а пращаш мен.

— Една обикновена молба, а ти ми наговори куп щуротии.

— Добре — съгласи се накрая Грейс. — Ще отида.

Щом толкова настояваш, помисли си тя.

Уелкъм направи пет обиколки на седмия етаж. Кракът го болеше, но най-важното беше, че успя да измине разстоянието. Непрекъснато си напомняше, че всяка крачка означава пари в банката. Раната беше огромен дълг към тялото му и той трябваше да го изплати — стъпка по стъпка.

Не взе асансьора до петия етаж, а се качи пеша. Трудно беше. Но му хрумна една идея — да започне да изплаща дълга с по-големи вноски. Слезе до мазето и пак се качи до горе. Общо сто и осем стъпки по пътя към пълното оздравяване.

Макар че последните два етажа едва не го довършиха. Започна да му се гади, кожата му стана студена и лепкава. Сигурно изглеждаше зле. Медицинските сестри от главния стационар не забелязаха това, но една от санитарките ококори очи, като мина покрай нея на път за стаята си.

Най-сетне успя да се добере до леглото си.

— Познаваш ли някоя си Грейс? — попита Уилмър.

— Разбира се.

— Каза, че ще дойде да те види.

— Кога?

— Вече е тръгнала.

Уелкъм изглеждаше адски зле. Обливаше го гореща, после студена пот. Погледна се в огледалото в банята. Лицето му беше бледо, очите — хлътнали. Косата му беше отвратителна. Трябваше да се подстриже.

Отиде да се изкъпе и взе чисто бельо. Добре, че го направи, защото когато се върна в стаята си, тя вече беше там.

Разговаряше с Уилмър. Усмихна се леко, като видя Уелкъм. Не възторжено, но все пак беше ясно, че се радва да го види.

По-късно Уелкъм не можа да си спомни голяма част от разговора им. Само помнеше, че беше много нервен. Отначало нещата вървяха лошо, но сетне успя да се овладее. Грейс беше облечена с блузка и шорти от мек, тънък плат с цвят на ванилов сладолед стигащи почти до коленете. Скромни дрехи, които не бяха предназначени да бият на очи. Само че съвсем не беше така — тя представляваше зрелищна гледка.

На Уелкъм му хареса да бъдат заедно. Тя го предразполагаше. Смешно — Грейс беше десет години по-млада от него, а се чувстваше много по-свободно от него. Тя явно имаше богат запас от спокойствие.

— Мислиш ли да започваш работа при Хейс? — попита накрая тя.

— Това е една хубава възможност.

— Зависи.

— Опитвам се да гледам реално на нещата. Не искам да се главозамайвам заради някаква работа, която не мога да върша.

— Няма да е така.

— Знаеш ли нещо за, работата?

— Знам нещо за теб.

Стори му се, че тя едновременно флиртува и се държи сериозно с него.

— Какво?

— Умен си. Бил си на много места. Знаеш как стоят нещата. След всичко, което си вършил, това сега ще ти се види като шега.

— Опитваш се да гадаеш — отговори Уелкъм.

— Имам такова чувство.

В четвъртък вечер Грейс стоя повече от два часа. В петък дойде преди обяд и си тръгна няколко минути преди вечерята. Вярно, че не обичаше болниците, но й харесваше да бъде с Уелкъм, който съвсем не се държеше като болен. Той изгаряше от нетърпение да излезе оттук.

Уелкъм беше интересен мъж. Твърд и самоуверен — което се дължеше на военната му служба. Не се хвалеше — всъщност дори премълчаваше много неща, но не оставяше съмнение какъв е бил и какво е правил. Иначе беше напълно непорочен. Гледаше свръх откровено на живота и света. Със сигурност не знаеше за Грейс и Хейс. Доста щеше да се изуми, когато научеше.

Отначало Грейс не проумяваше как може човек да е видял и направил толкова много и въпреки това да знае толкова малко. Но от друга страна, опитът му беше тясно ограничен. Колко години бе ял само онова, което са му давали, спал е там, където са му заповядали и е вършил каквото му наредят.

Нищо чудно, че беше непорочен и нямаше цел в живота.

Самата тя можеше да се преструва, че е отегчена от всичко. Това беше изградена защита срещу хищниците в живота. Но Грейс трябваше да сваля тази маска пред Уелкъм. Той не разбираше. Но така или иначе, не беше необходимо да се държи по този начин в негово присъствие.

В края на краищата, най-важното беше не какви са мъжете, а как те карат да се чувстваш. А Грейс чувстваше грижовност от страна на Уелкъм. Наблюдаваше я, но не я дебнеше. Тя се чувстваше желана, но не и използвана.

Уелкъм излъчваше спокойствие, което беше заразително. Той мислеше — не, беше сигурен, че е в състояние да се грижи за себе си и да прави каквото трябва, че по някакъв начин ще намери правилния път. Както за себе си, така и за хората около него.

Грейс като че ли започваше да се привързва към него. Измъчваше се през повечето време. Нямаше значение дали го искаше или не. Знаеше, че така е устроена.

22.

— Гледай топката! — извика Нол. — Ето я, идва. Топката!

Той хвърли топката изпод рамо. Рой замахна с пластмасовата бейзболна бухалка, но не уцели.

— Не изпускай топката от очи, сине!

Играеха в един парк срещу Алтамонте. Утрото беше слънчево. Две деца си подхвърляха фризби. Разни хора по шорти или клинове, със слушалки на уокмени в ушите, подтичваха по пътечката, размахвайки ръце.

Рой взе топката и я метна. Тя подскочи няколко пъти й спря в краката на Нол. Преди да я вдигне, той погледна през рамо към извиващото се по хълма шосе.

— Не откъсвай очи от топката — каза пак Нол.

Хвърли я отново и този път Рой я уцели. Тя прасна Нол по главата и той отстъпи няколко крачки назад, за да я улови. Тя отскочи от пръстите му.

— Уцелих! — извика Рой.

— За малко — отговори Нол.

Той се наведе да вземе топката и когато вдигна глава, видя черното беемве, което взимаше един завой близо до върха на възвишението.

— Ти печелиш — каза Нол.

— Няма ли да играем повече?

— Ще си починем малко.

Рой погледна нагоре и също видя колата.

— Пак ли ще го гониш? — попита момчето.

— Аха.

— Като заек.

— Да. А ние сме хрътките от ада.

Уелкъм натъпка нещата си в найлоновата торбичка, която му даде една от медицинските сестри. Облече си фланелка и джинси. Седна на ръба на леглото. Замисли се за Грейс. Представи си я как върви по коридора с белите си шорти. Три пъти вдига слушалката и набира телефонния й номер, но затваряше след първото иззвъняване. Четвъртия път го остави да звъни, но чу гласа й от телефонния секретар.

Уелкъм се зачуди какво ли прави Грейс в събота сутринта. Опита се да си представи как биха изглеждали един до друг. Трудно. После си я представи с Хейс. Този път успя.

Още седеше на ръба на леглото, когато Хейс влезе в болничната стая.

— Готов ли си? — попита го той.

Хейс беше облечен със сиво-кафяви войнишки панталони и поло с цвят на трънкосливка. На врата му бяха окачени слънчеви очила „Рей-Бан“. Съвсем не му беше мястото в една военна болница. По-скоро се бе приготвил за пикник.

— Ами, да — отговори Уелкъм.

— Колата ми е отпред. Да вървим.

Един от редниците трябваше да закара Уелкъм до изхода с инвалидна количка. Такъв беше правилникът в болницата. Уелкъм трябваше да вземе и бастуна, но реши да го остави. Не искаше Хейс да го мисли за сакат. За пръв път през живота му като възрастен военните правила не означаваха нищо за него. Той взе палтото си и найлоновата торбичка. Никой не го спря, когато минаха покрай стаята на медицинските сестри и по коридора към асансьорите. Кракът го болеше, но Уелкъм се опитваше да не куца.

Излязоха през предната врата. Хейс му каза да почака, докато докара колата, и бавно тръгна към беемвето — ниско, черно, страхотно, паркирано напреки на завоя на алеята за коли пред болницата. Беше блокирало движението. Един военен полицай се опитваше да въдвори ред в задръстването и когато забеляза, че Хейс се качи в беемвето, отиде при него и започна да му говори нещо, сетне да крещи.