Диамантите на Рурк

Мистър Рурк му каза да изнесе двете хладилни кутии.

Джералд ги измъкна от кухнята на Рурк и ги сложи на задната седалка на исузуто. Бяха много тежки — дори и за него. Какво ли носеше Рурк на яхтата? Топовни гюлета?

Рурк позволи на Джералд да шофира. Взеха Хармън от Бъркли и поеха по Контра Коста Каунти. Един час, откакто бяха напуснали очертанията на града, два часа, откакто тръгнаха от дома на Рурк и три часа, след като Джералд бе излязъл от къщи. Наближаваше обяд. Рурк накара Хармън да извади нещо разхладително от хладилните кутии. Джералд изпи една кока кола, Хармън — две бири, а Рурк — една. Джералд успя да види, че между късовете лед се подават само бутилки и консерви. Но вътре сигурно имаше още нещо, защото хладилните кутии бяха много тежки.

Стомахът му къркореше ожесточено.

Тук пейзажът беше безводен и не особено привлекателен. Плоско, безцветно, без колорит. Не приличаше на Калифорния.

Наричаха това място Делтата. Тук река Сакраменто се разширяваше и се вливаше в залива. На места коритото се виеше като фльонга. По-нататък кафявата вода течеше около ниски островчета и блата.

Имаше яхти, рибари с малки лодки и скутери, които теглеха хора на водни ски. Рурк каза на Джералд да излезе от магистралата. Поеха по един прашен път към реката и паркинга край флотилията. Там имаше два пристана с около тридесет кея. На една кука в края на единия пристан висеше голяма моруна. Всичко се нуждаеше от пребоядисване. На отсрещната страна на чакъления път имаше една също така неугледна колиба, където продаваха риба и пържени картофи.

До нея бяха паркирани един до друг четири мотопеда Харли Дейвидсън. Четирима мотористи, облечени с черни кожени якета и мръсни джинси, седяха на една от масите и пиеха бира от големи халби.

Бугър беше един от тях. Охо, помисли си Джералд. Едно на нула за Хармън.

Рурк каза на Джералд да паркира накрая на пристана, без да обръща внимание на мотористите. Джералд и Хармън занесоха хладилните кутии на самия край на пристана. Хармън изръмжа, когато вдигна едната. За пръв път не каза нищо. Нямаше сянка, но слънцето клонеше към залез. Рурк не носеше часовник и непрекъснато питаше Джералд колко е часът. Обяд отдавна мина и коремът на Джералд се обаждаше. Освен всички други миризми, наоколо се разнасяше и уханието на пържена храна. Какво ли не би дал за печено пиле с нарязан на кръгчета лук, филе от моруна и пилешки дреболии… Би хвърлил една двайсетачка, без да му мигне окото.

Но Джералд знаеше, че това е невъзможно. Мотористите не ги поглеждаха, те — също и Джералд се досети, че така трябва да бъде. Съвсем не беше случайно, че отидоха до Делтата и се натъкнаха на онзи боклук, който веднъж месечно даваше на Рурк цяло състояние. Сигурно имаше някаква предварителна уговорка. Мистър Рурк щеше да изясни въпроса, когато му дойдеше времето.

Двадесет, четиридесет минути, един час. Изпиха по още нещо от хладилните кутии и този път Джералд зърна под леда нещо голямо и черно, увито в найлон. Но побърза да затвори кутията, преди мистър Рурк да го обвини, че надзърта. Джералд се загледа в разноцветните мазни петна по водата и дребните рибки, които се стрелкаха около подпорните греди. Вече се смрачаваше и Джералд събираше смелост да попита дали може да хапне нещо, когато една баржа се понесе по течението на реката и се насочи към флотилията от яхти и рибарски лодки.

На баржата имаше кабинка с остъклени стени. Вътре някой въртеше щурвала и сменяше скоростите, докато вкарваше баржата на заден ход в пристана.

Човекът изключи двигателя, слезе долу и хвърли въжето, което Рурк завърза за един от пилоните. От корабчето се разнасяше силна воня. От някои миризми започваше да ти се гади, други бяха толкова остри, че пронизваха синусите ти, но тази смрад съчетаваше и двете. Джералд никога не бе помирисвал подобно нещо.

Но това не важеше за Хармън. Той рече:

— Мистър Рурк, почакай. Някой приготвя наркотици на това корито.

— Метамфетамини — отговори Рурк. — Надявам се да е така.

Я гледай, удиви се Джералд. Значи мистър Рурк се занимава с тези гадости.

— Хей, Евън — извика онзи от баржата. — Как я караш?

Въпросът беше зададен с тон на човек, който прави всичко възможно да се държи дружелюбно. Едно от нещата, които поразиха Джералд, беше изкуственият звук на този глас. Другото беше самият мъж. Толкова много приличаше на мършавия Стенли Лаурел, че беше дори свръхестествено — не само продълговатото лице и ушите като дръжки на гърне, но и цялостният му вид на излязъл от гроба мъртвец.

— Закъсня — каза строго и натъжено Рурк.

Дружелюбността изчезна от лицето на Стенли.

Той тръгна към една от хладилните кутии, но Рурк каза: „Вие ги качете“ по такъв начин, че Джералд и Хармън ги грабнаха веднага и ги занесоха на борда. Оставиха ги на предната палуба.

Мотористите започнаха да тропат с тежките си ботуши по дървения пристан. Бугър крачеше наперено малко по-напред от останалите. Приличаше на бик, предвождащ три чудовищни глигана.

Всички се срещнаха в края на пристана.

— Бугър — рече Евън, — трябваше да дойдеш сам.

— И ти трябваше да си сам — отговори Бугър.

— Не пътувам сам.

— Нито пък аз. И как ще се разберем сега?

— Джералд ще дойде с мен — отговори Рурк.

— В такъв случай аз ще взема Клиотис.

Рурк каза на Хармън да слезе от баржата и да чака в колата. Клиотис беше най-едрият от глиганите. С дебели ръце и огромен корем, издуващ коженото му яке. Той се качи на борда след Бугър.

Двойникът на Стенли Лаурел развърза въжето, хвърли го на баржата и също се качи. Завъртя щурвала и насочи корабчето към реката. Рурк отвори една от хладилните кутии и даде по една бира на всеки. Само че това съвсем не беше излетът по реката, който Джералд си бе представял. На мистър Рурк и Бугър явно им предстоеше сериозен разговор. Стенли също щеше да участва.

Всички стояха напрегнати, нащрек, и положението се затягаше. Джералд внезапно осъзна, че тази вечер някой ще пострада.

Слънцето залязваше. Джералд се приближи до парапета, загледа се в залеза и усети ветреца. Каквото и да се случеше, имаше време. Тези неща обикновено ставаха по тъмно.

Рурк дойде при него и се престори, че също наблюдава слънцето.

— Ще останеш тук сам с онова грамадно копеле — каза му той. — Искам да направиш така, че да го изолираш за известно време. Ще можеш ли?

— Разбира се — отговори Джералд.

Бръмченето на мотора и плисъкът на водата заглушаваха думите им.

— Ще ти кажа да влезеш в каютата — продължи Рурк. — Дръж се естествено, но не сядай. Застани зад Бугър. Щом ти се удаде възможност, хвани го така, че да не може да мърда.

— Аха. Добре. Това ли е всичко?

— За една хилядарка. Получаваш я веднага щом се измъкнем оттук.

Рурк се отдалечи. Джералд искаше да му каже, че въпросът не е в хилядарката и че му е длъжник. Слънцето се скриваше от погледа му и реката стана тъмночервена, сетне черна. На това място беше широка. Намираха се в средата на речното корито. Онези с водните ски и повечето рибари си бяха отишли и на брега започнаха да се появяват светлинки.

Свечеряваше се.

Рурк изкрещя нещо на Стенли Лаурел и той угаси мотора. Слезе долу и хвърли котвата.

— Вътре — заповяда Рурк и Стенли, и Бугър тръгнаха към плъзгащата се остъклена врата на кабинката.

— Не клатете лодката, момчета — каза Стенли. — Тъпи годзили такива.

Никой не се засмя. Влязоха вътре. Рурк затвори вратата и дръпна пердетата.

Джералд и Клиотис останаха сами. Джералд го погледна. Онзи беше едър, но повечето от месата му се тресяха, като вървеше. Клиотис бръкна в хладилника и извади две бири. Отвори ги, приближи се до Джералд и му подаде едната.

Джералд не искаше да пие. Разсъдъкът му трябваше да е ясен, а този тип му предлагаше бира.

— Опитвам се да разбера какъв си — рече Клиотис. — Бугър каза, че си китаец, но според мен не си.

— Не — отговори Джералд.

— Телосложението ти е като на борец по сумо, но не си и японец.