Затворник по рождение

— Защо?

— Щот’ има към хиляда шибаняци в тоя затвор — обясни Големия Ал, който ги следваше. — И деветстотин от тях се натискат за кухнята — повечето време си извън килията и докопваш най-яката манджа. Така че забрави за кухнята, Дани.

Обратно в килията, Дани вечеря в пълно мълчание, докато обмисляше как може да бъде повишен по-скоро. Веднага щом изгълта и последната наденица, Големия Ал се изправи, прекоси килията, свали си джинсите и се настани на тоалетната чиния. Дани престана да яде, а Ник отмести поглед. След като приключи и пусна водата, Големият Ал се закопча, отпусна се обратно в леглото си и започна да свива следващата си цигара.

Дани си погледна часовника — шест без десет. Обикновено към шест отиваше в дома на Бет. Огледа останките в чинията си и се замисли за майката на Бет, която правеше най-вкусните наденички с картофено пюре.

— Каква друга работа мога да започна? — попита той.

— Още ли ще дрънкаш? — сопна се Големия Ал и запали цигарата си.

— Може да те разпределят в складовете или пък да чистиш нашето крило, или да станеш градинар — обясни Ник. — Но най-вероятно ще те разпределят на конвейера.

— Конвейерът? — повтори Дани. — Какво е това?

— Много скоро ще разбереш — отвърна Ник.

— А в гимнастическия салон? — продължи да разпитва Дани.

— И за т’ва трябва да те повишат — отговори Големия Ал и дръпна от цигарата.

— А ти къде работиш? — попита го Дани.

— Задаваш твърде много въпроси — отвърна Ал и издиша, като изпълни килията с цигарен дим.

— Големия Ал е санитар в болницата — обясни Ник.

— Това звучи като добра работа — каза Дани.

— Чистя пода, изхвърлям боклука, подготвям сутрешната смяна и правя чая — обясни Големия Ал. — Като през цялото време се движа. Значи съм повишен, нали така?

— Работата му е много отговорна — с усмивка добави Ник. — Трябва да си с безупречно досие, що се отнася до наркотици, а Големия Ал не понася наркоманите.

— Дяволски си прав. Ще пречукам всеки, който се опита да отмъкне лекарство от болницата.

— А има ли друга работа, която да си струва? — отчаяно попита Дани.

— Образование — отговори Ник. — Можеш да се присъединиш към класа ми и така ще подобриш писането и четенето си, а пък ти и плащат за това.

— Така е, ама само осем кинта на седмица — подигравателно се обади Големия Ал. — За всяка друга работа взимаш по дванайсет.

Дани отпусна глава на твърдата като камък възглавница и се загледа през малкия прозорец без завеси. От съседната килия гърмеше рап музика и той се почуди дали изобщо ще успее да заспи през първата нощ на двайсет и две годишната си присъда.

19.

В бравата прещрака ключ и тежката метална врата се отвори.

— Картрайт, отивай на конвейера. Веднага се яви при дежурния.

— Но… — започна Дани.

— Няма смисъл да спориш — спря го Ник, а надзирателят вече си бе тръгнал. — Следвай ме, ще ти покаже за къде си.

Двамата с Ник се сляха с тълпата затворници.

Всички вървяха в една и съща посока. Когато стигнаха края на коридора, Ник му обясни:

— Тук се разписваш в осем всяка сутрин и отиваш на работа.

— Какво, по дяволите, е това? — изруга Дани, докато разглеждаше шестоъгълната кабина в средата на помещението.

— Това е балонът — обясни Ник. — Надзирателите ни наблюдават отвътре, но ние не можем да ги видим.

— Вътре има надзиратели? — учуди се Дани.

— Със сигурност. Чувал съм, че са около четирийсет. Наблюдават постоянно и четирите блока, така че, ако започне бунт или някакви размирици, могат да реагират за минути.

— Участвал ли си някога в бунт? — попита Дани.

— Само веднъж — отговори Ник. — Не беше приятна гледка. Тук трябва да се разделим. Конвейерът е в обратната посока — тръгваш по зеления коридор и като стигнеш до края, значи си на правилното място.

Дани кимна и се присъедини към група затворници, които явно знаеха накъде отиват, но намръщените им лица и бавната походка издаваха, че могат да измислят и по-приятен начин да прекарат съботната сутрин.

Когато стигна до края на коридора, един надзирател с неизменната папка в ръце подканяше затворниците да влязат в голяма правоъгълна зала с размерите на баскетболно игрище. Вътре имаше шест дълги пластмасови маси с около двайсет стола, наредени от двете страни. Затворниците се настаниха по местата си.

— Аз къде да седна? — попита Дани.

— Където искаш. Няма никакво значение — отвърна надзирателят.

Дани намери един празен стол и мълчаливо загледа какво се случва около него.

— Трябва да си нов — обади се мъжът отляво.

— Как разбра?

— От осем години съм на конвейера.

Дани се вгледа в ниския набит мъж, с кожа, бяла като платно. Имаше воднисти сини очи и гъста светла коса.

— Аз съм Лиъм — представи се той.

— Дани.

— Ирландец ли си?

— Не, кокни. Роден съм само на няколко километра оттук, но дядо ми е ирландец.

— Това ми е достатъчно — усмихна се Лиъм.

— И какво сега? — попита Дани.

— Виждаш ли ония в края на масата? Те са доставчиците и ще донесат по една кофа за всеки от нас. А виждаш ли камарата найлонови пликове в другия край на масата? Ще ги сложат по средата. Взимаш плик и пъхаш вътре от това, което намериш в кофата.

Докато Лиъм обясняваше, прозвуча клаксон. Затворници с жълти ленти на ръцете внесоха кофите и поставиха по една пред всеки на масата. Кофата на Дани беше пълна с пакетчета чай. Погледна към тази на Лиъм, която пък съдържаше малки разфасовки масло. Найлоновите пликове се предаваха от ръка на ръка, докато се напълнеха с оризов чипс, масло, чай и малки кутийки със сол, черен пипер и мармалад. Щом стигнеха до края на масата, един от затворниците ги редеше върху табли и ги носеше в съседната стая.

— Оттук ги изпращат в друг затвор — обясни Лиъм, — където ги сервират за закуска горе-долу по същото време след около седмица.

Дани се отегчи само след минути и едва ли би издържал цялата сутрин, ако не беше Лиъм, който коментираше безспирно всяко нещо — от това как да получиш повишение до това как да завършиш в карцера. Всички около него се заливаха от смях.

— Разправял ли съм ти за случая, когато един надзирател намери празна бутилка „Гинес“ в килията ми?

— Не — послушно отговори Дани.

— Естествено веднага ме докладва, но не успяха да докажат обвиненията.

— Как така? — учуди се Дани. Макар да бяха чували историята десетки пъти, всички го слушаха с интерес.

— Казах на началника, че надзирателят е подхвърлил бутилката в килията ми, за да ми направи мръсно.

— Защото си ирландец? — предположи Дани.

— Не, това вече го бях използвал, затова се наложи да измисля нещо по-оригинално.

— И какво ти хрумна?

— Казах им, че онзи е гей и ме сваля, а аз все му отказвам.

— А той наистина ли беше педал?

— Не, разбира се. Но последното, което му трябва на шефа, е пълно разследване за сексуалната ориентация на някой от надзирателите. Това означава камари доклади, а надзирателят излиза в платен отпуск, докато трае разследването. Пише го в правилника на затвора.

— И какво стана? — попита Дани, като пусна поредното пакетче чай в поредния найлонов плик.

— Свалиха обвиненията, а оттогава не съм виждал онзи надзирател в нашия блок.

Дани се засмя за първи път, откакто бе в затвора.

— Не поглеждай нагоре — прошепна Лиъм, когато пред Дани стовариха нова кофа с чаени торбички. Лиъм изчака затворникът с жълта лента на ръката да изнесе празните кофи и добави: — Ако някога се сблъскаш с това копеле, по-добре си плюй на петите.

— Защо? — попита Дани и се загледа в гърба на едрия затворник с бръсната глава и татуировки по ръцете.

— Казва се Кевин Лийч. Избягвай го при всички положения.

— Защо? — настоя Дани. — Какъв му е случаят?

— Една вечер се прибрал по-рано от работа и заварил жена си в леглото с най-добрия му приятел. Пребил ги и двамата, завързал ги за рамката и като се свестили, започнал да ги кълца с кухненски нож — по веднъж на всеки десет минути — първо глезените, после бавно продължил нагоре, докато стигне до сърцето. Смятат, че са минали поне шест-седем часа, преди да умрат. Казал на съдията, че само искал да покаже на кучката колко много я обича. Осъдили го на доживотен, с препоръка от съдията никога да не го пускат предсрочно. Няма да види свобода, докато не го изнесат оттук с краката напред. — Лиъм замълча за момент. — Срам ме е да ти кажа, че и той е ирландец. Затова внимавай. Не могат да добавят и ден към присъдата му, така че изобщо не му пука кого ще накълца сега.