Затворник по рождение

Погледна вдясно и забеляза групичка чернокожи затворници, които се излежаваха на тревата и се припичаха на слънце, като че бяха на организирана почивка в Испания. Двамата с Бет бяха прекарали две седмици миналото лято в Уестън-супер-Маре, където се любиха за първи път. Бърни също бе с тях и всяка вечер се оказваше придружен от различно момиче, което изчезваше от живота му с първите лъчи на утрото. Дани не бе погледнал друга жена от деня, в който забеляза Бет в сервиза.

Когато тя му съобщи, че е бременна, Дани беше едновременно изненадан и щастлив от новината. Дори му хрумна веднага да отидат до най-близката брачна служба и да се оженят. Но знаеше, че Бет няма даже да обмисли подобна идея, камо ли пък майка й. Те бяха католици и трябваше да сключат църковен брак в „Сейнт Мери“ точно както родителите й навремето. Отец Майкъл също не допускаше друг вариант.

За първи път Дани се замисли дали не трябва да развали годежа. В крайна сметка никое момиче не заслужава да чака двайсет и две години до сватбата си. Но първо да мине обжалването и ще реши.

Бет не беше престанала да плаче, откакто чу присъдата на съдебните заседатели. Дори не й разрешиха да целуне Дани, преди двамата полицаи да го отведат в килията му. Майка й се опита да я утеши, но баща й не каза нито дума.

— Този кошмар ще свърши, когато мине обжалването и го оправдаят — увери я майка й.

— Не разчитай на това — отвърна господин Уилсън, като зави по Бейкън Роуд.

Сирената обяви края на свободното им време. Затворниците бързо бяха върнати в килиите.

Големия Ал вече дремеше в леглото си, когато Дани влезе. След минута се появи Ник и вратата се затръшна. Нямаше да се отвори, докато не станеше време за вечеря.

Дани се качи на леглото си, а Ник се настани на пластмасовия стол. Точно започваше да пише в тетрадката си, когато Дани го попита:

— Какво пишеш?

— Водя си дневник на всичко, което се случва в затвора — обясни Ник.

— И защо ще искаш един ден да си спомняш тая помия?

— Така времето минава по-бързо. Освен това искам да стана учител като изляза оттук, затова трябва да поддържам акъла си в час.

— А ще ти разрешат ли да станеш учител, след като си бил в затвора? — попита Дани.

— Сигурно си чел по вестниците, че има недостиг на учители — ухили се Ник.

— Аз не мога много да чета — призна Дани.

— Може би сега имаш шанса да се научиш — подхвърли Ник и остави химикалката си настрани.

— Не виждам смисъл — отвърна Дани. — Особено ако прекарам следващите двайсет и две години зад решетките.

— Да, но поне ще можеш да четеш писмата от адвоката си, както и да се подготвиш по-добре за обжалването.

— А бе що не спрете да дрънкате? — изръмжа Големия Ал.

— Нямаме какво друго да правим — засмя се Ник.

Големия Ал се изправи и извади плик с тютюн от джоба на джинсите си.

— А ти за к’во си на топло, Картрайт? — попита той, нарушавайки едно от златните правила на затворниците.

— Убийство — отговори Дани и замълча за момент, преди да добави: — Но не съм виновен, накиснаха ме.

— Те всички т’ва разправят. — Големият Ал извади кутия с хартийки за цигари от другия си джоб, взе една и изсипа малко тютюн.

— Може би — отвърна Дани. — Само че аз наистина съм невинен.

Той не забеляза, че Ник записва всяка тяхна дума.

— А ти за какво си тук? — на свой ред попита Дани.

— Аз съм шибан банков обирджия — отговори Големия Ал и облиза ръба на хартията. — Някой път забогатявам, някой път ме спипват. Тоя път ми дадоха четиринайсет години.

— И от колко време си в „Белмарш“?

— От две години. Преди т’ва ме пратиха в пандиз с лек режим, опитах се да избягам, така че повече едва ли ще рискуват с мен. Някой има ли огънче?

— Не пуша — отговори Дани.

— Нито пък аз, както знаеш — добави Ник и продължи да пише в дневника си.

— Ама и вие сте едни задръстеняци. Сега ще трябва да чакам до вечеря.

— Значи никога няма да те преместят от „Белмарш“? — учудено попита Дани.

— Не и докато не си излежа срока. Веднъж лепнат ли ти категория „Д“, те държат само на строг режим. Не мога да виня копелетата. Преместят ли ме, пак ще опитам да се чупя. — Пъхна цигарата между устните си и добави: — Все пак ми остават още само три години. — И пак се обърна към стената.

— А ти? — обърна се Дани към Ник. — На теб още колко ти остава?

— Две години, четири месеца и единайсет дни. А на теб?

— Двайсет и две години — отговори Дани. — Освен ако не спечеля обжалването.

— Никой не печели обжалване — обади се Ал. — Веднъж кат’ те олепят и те мушнат на топло, няма да те пуснат. Зат’ва по-добре свиквай.

Бет също лежеше в леглото си и се взираше в тавана. Щеше да чака Дани, независимо колко дълго. Нямаше никакво съмнение, че той ще бъде оправдан при обжалването, и тогава вероятно баща й най-сетне щеше да повярва, че и двамата казват истината.

Адвокат Редмейн я бе уверил, че ще продължи да представлява Дани и тя не бива да се притеснява за хонорара му. Дани беше прав — адвокат Редмейн бе същинско съкровище. Бет вече бе похарчила всичките си спестявания и беше използвала годишната си отпуска, за да може да присъства в съда по време на процеса. А и какъв смисъл имаше да излиза в отпуска, ако не можеше да я прекара с Дани? Шефът й прояви невероятно разбиране и й каза да не се връща в офиса, преди всичко да е приключило. Ако Дани бъде оправдан, беше я уверил господин Томас, тя можеше да си вземе допълнително две седмици, за да отидат на меден месец. В понеделник сутринта обаче Бет щеше да е на бюрото си, а меденият месец се отлагаше поне с година. Макар да бе изхарчила всичките си спестявания, за да платят на адвоката на Дани, тя все пак възнамеряваше всеки месец да му изпраща малко пари, понеже дванайсет паунда на седмица в затвора са си едно нищо.

— Искаш ли чаша чай, мила? — извика майка й от кухнята.

— Вечеря! — извика нечий глас и вратата се отвори за втори път днес.

Дани взе пластмасовите чиния и чаша и последва тълпата затворници, които слизаха по стълбите, за да се наредят пред тезгяха.

Най-отпред на опашката стоеше един от надзирателите, като допускаше само по шестима затворници наведнъж.

— Най-много сбивания стават за храна — обясни Ник на Дани, докато чакаха.

— Другите стават в салона — добави Големия Ал.

Най-сетне надзирателят повика Дани и Ник към групата на други четирима. Зад тезгяха стояха петима затворници, облечени в бели престилки, с бели шапки на главите и бели латексови ръкавици.

— Какво предлагате днес? — попита Ник и подаде чинията си.

— Мо’еш да вземеш наденица с боб, говеждо с боб или кълцан бут с боб — отговори един от затворниците, които сервираха храната.

— Предпочитам кълцан бут без боб. Благодаря.

— И аз искам същото, но с боб — обади се Дани.

— А ти кой си? — попита го затворникът. — Да не си шибаният му брат?

Ник и Дани се засмяха едновременно. Макар да бяха еднакви на ръст, горе-долу на една възраст и облечени в същата униформа, не бяха забелязали, че си приличат. Освен това Ник винаги беше гладко обръснат и косата му беше прилежно сресана, докато Дани се бръснеше веднъж седмично, а косата му, по думите на Големия Ал, наподобяваше „четка за клозет“.

— Как можеш да получиш работа в кухнята? — попита Дани, докато бавно се придвижваха по витото стълбище към първия етаж. Дани бързо схвана, че когато си извън килията, в затвора трябва да се движиш бавно.

— Трябва да получиш повишение — обясни Ник.

— И как става това?

— Просто не трябва да те докладват — отговори Ник.

— А това как се постига? — продължи Дани.

— Не ругаеш надзирателите, винаги си навреме за работа и никога не се включваш в побоите. Ако успееш да спазваш тези три правила, след около година ще те повишат, но пак няма да ти дадат работа в кухнята.