Диамантите на Рурк

— Може да са някакви ценности — отбеляза Джералд. — Нещо малко и скъпо.

Хармън започна да мачка пакетчето и каза:

— Наркотици.

После взе да опипва единия край на пакетчето, там където не беше залепено добре.

— Не прави това — рече Джералд.

— Искам да знам какво има вътре — отговори Хармън.

Приличаше на горила, която пощи бълхи.

— Скъпоценни камъни — каза Джералд. — А сега го прибери.

— Мислиш ли?

— Кажи ми нещо друго, което е малко и скъпо.

— Хм. Какво ли ги прави?

— Предполагам, че по-скоро прави нещо с парите — рече Джералд. — Само че не се замислям много по този въпрос, защото не ме засяга лично.

Хармън пъхна показалеца си под разлепената лепенка. Хартията се скъса.

— По дяволите! — изруга Хармън.

— Господи! — възкликна Джералд.

— Няма нищо. Ще спрем и ще купим лепенки. Ще го оправим.

— Не — възрази Джералд. — Човекът ще разбере, че сме го отваряли.

— Няма.

— Ще разбере. Повярвай ми.

— Виждам скъпоценните камъни — рече Хармън.

— Прибери пакетчето — повтори Джералд с тих и категоричен тон, който понякога имаше въздействие върху тригодишната му племенница.

— Имаш право — каза Хармън, като сложи пакетчето в куфарчето. — Видях ги. Скъпоценни камъни. Адски много.

Джералд караше на север. Мина през града и по Голдън Гейт. Вече не му се ядеше. Мислеше за скъсаното пакетче и как ще се оправдава пред Рурк.

Измисли какво щеше да му каже, когато минаха през портата на къщата му. Джералд паркира колата и каза на Хармън да седи там. Но Хармън не искаше, не му вярваше. Двамата се приближиха до Рурк, който стоеше на портата и чакаше.

Джералд Сложи куфарчето в ръцете на Рурк и каза:

— Той скъса пакета. Измъчваше го любопитство. Мислех, че трябва да знаеш.

Рурк се намуси и внесе вътре куфарчето, без да пророни дума. Вратата беше отворена и Джералд реши да го последва. Хармън също се накани да влезе, но Рурк му каза да остане навън и да си затваря устата.

Рурк седна на дивана. Отвори куфарчето, извади пакетчето и видя скъсаната лепенка.

— Не направи нищо повече — започна да обяснява Джералд. — Само искаше да види — това е всичко. Разсъждава като куче. Влезе ли му нещо в главата, не му дава мира. Не че говоря срещу него. Само си науми, че иска да види какво има вътре.

— И видя ли?

— Да, сър, видя.

— А ти?

— Аз карах колата — отговори Джералд, макар че не беше точно така. — Пък и не ме интересува какво има в пакетчето.

— Странно — каза Рурк. — Мислех, че ти си любопитният.

— Човек може да се досети какво има в пакетчето, без да го отваря. Това е разликата между него и мен.

Смехът на Рурк прозвуча като кучешки лай. Той махна кафявата хартия. Джералд видя блясъка и отенъците на скъпоценните камъни: Сетне се надигна да тръгва.

— Чакай малко — спря го Рурк.

— Всичко е тук.

— Надявай се да е така.

Рурк сложи пакета на масичката за кафе и извади един жълт лист хартия. Пратката се състоеше от десетина пликчета. Рурк ги провери по списъка. Взе един от скъпоценните камъни, огледа го внимателно и го отдели от другите.

— Как вървят нещата по света? — попита внезапно Рурк. — Кажи си мнението. Нали си голям умник.

Що за въпрос, зачуди се Джералд.

— Ами, както обикновено — отговори той уклончиво.

— Какво означава това?

— Има добри и лоши моменти, но колелото се върти. Слънцето продължава да изгрява от изток.

Джералд подбираше внимателно думите си. С този човек трябва да си предпазлив.

— Значи стабилно — каза Рурк.

— Така мисля.

За какво, по дяволите, намекваше?

— Нека да ти кажа нещо за стабилността — продължи Рурк.

Сега вниманието му беше съсредоточено върху едно от пликчетата. Там нямаше скъпоценен камък, а цяло украшение. Птица. Не, пеперуда.

— Стабилността е заблуда. Преструваме се, че съществува, защото така ни изнася. Но заблудата трябва да се постигне чрез единодушно съгласие. Ако неколцина недоволни спрат да се преструват — свършено е със съгласието. Край на заблудата.

— За пакетчето ли става дума? — попита Джералд.

Рурк можеше да ти скъса нервите, без дори да те погледне.

Той сложи пеперудата върху купчината.

— Не схващаш ли? — попита Рурк. — Корупция. Упадък на моралните ценности. Големите градове са на път да се взривят. Всеки миг. Ние представляваме десет тона боклуци, които висят на една тънка нишка. Учудвам се, че още не се е скъсала.

Сега вече набираше скорост.

— Виждам тълпите на улицата. Полицейските участъци горят. Няма пожарни коли да ги угасят. Следователно остават само скъпоценните камъни. Предстои пълен хаос. Ще настъпи истински ад, но няма да продължи дълго. Отново ще се върнем към заблудата, защото хаосът е досаден. Ще построим всичко наново, но няколко години почти всичко ще бъде опустошено. Можеш да го наречеш преходен период докато измислим кой ще е на върха за следващия тур. Хартийките няма да означават нищо. Документите ще бъдат унищожени или непълни. Валутата, нотариалните актове, правата върху собствеността няма да струват пукнат грош. Единственото, на което ще можем да разчитаме, ще бъдат реалните неща. Нещо, което можеш да държиш в ръката си, което винаги е имало и ще има стойност.

Значи затова са скъпоценните камъни, помисли си Джералд. Той гледаше как Рурк изследва найлоновите пликчета. Зачуди се колко ли време му е отнело да съчини тази теория.

— Всичко е тук — каза накрая Рурк, след като сложи и последното пликче на купчината.

— Благодаря — рече Джералд.

— Гледай да не се случва втори път.

— Разбира се, сър.

Джералд излезе навън. Тук, извън града, беше зелено и тихо. Дали Рурк не бе откачил от селския живот? Едва ли. Светът би бил пълен със смахнати фермери.

Реши, че проблемът на Рурк е, че няма кой да му противоречи, да му крещи или да му каже, че е шантав. А това не беше здравословно.

Хармън стоеше до исузуто.

— Е? — попита той.

— Оправих нещата — отговори Джералд. — Но друг път не пипай пакетите. Тази идея е кофти. Помни ми думите.

Рурк ги наблюдаваше, докато излизаха от алеята за коли пред къщата му. Сетне влезе вътре и натисна бутона, за да отвори портата да минат. След това взе една голяма купа от кухнята. Седна до масичката за кафе, изтръска скъпоценните камъни в купата и я занесе в мазето. Включи осветлението. Приближи се до пералнята и я отмести. Коленичи до сейфа и завъртя ключалката.

След последната цифра се чу изщракване. Рурк надигна вратата и я отвори. Беше тежка, но не толкова много. Той се тревожеше най-вече от пожар, земетресения или случайни крадци.

Бръкна в сейфа и извади черна кадифена кесия, завързана с черна панделка. Развърза я и я отвори. От нея се разпиляха стотици диаманти.

Рурк добави новите скъпоценни камъни към другите. Сложи и пеперудата. Може би някой оцелял след хаоса ще я оцени. После седна и започна да съзерцава гледката. Хората биха казали, че дъхът ти секва от такова нещо. Но колко от тях действително бяха изпитвали това върховно удоволствие?

Рурк непрекъснато мислеше за сейфа си, за скъпоценните камъни, за тръпката, която ще усети, когато разгърне черното кадифе. Понякога лежеше буден нощем и мислеше за съкровището си. То беше тук, в къщата му, под спалнята му и пулсираше от енергия и власт.

Да става, каквото ще, помисли си той. Беше се подготвил.

17.

Два пъти годишно ЕвХаТек свикваше областните си мениджъри по продажбите. Два дни на съвещания, конференции и оживени разговори. Обикновено последната вечер наемаха банкетната зала в някой ресторант. Този път — за да спести пари — Хейс каза, че ще се съберат у тях и ще повикат обслужващ персонал.

Къщата щеше да вдъхнови служителите му и да им напомни какво могат да постигнат.

Деветнадесет областни мениджъри, съпругите им, други гости, Хейс, Кейтлин и Рурк се събраха навън, на терасата. Вечерта беше приятна, топла и ясна.