Диамантите на Рурк

— Парите ми трябват — повтори Хейс.

И той крещеше.

— Нали още получаваш заплата? Сто и осемдесет хиляди долара годишно. Не е зле за капитан, чийто кораб се е натъкнал на подводна скала.

— Аз не съм единственият капитан. И не сме се натъкнали на подводна скала. Сто и осемдесет хиляди няма да ме оправят.

— Петнадесет хиляди на месец.

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш? Това са само петстотин долара на ден. Зъболекарите изкарват повече.

— Ти живееш охолно — рече Рурк. — Това винаги ме е тревожило. Не съм го споменавал досега, защото не е моя работа. Само се чудя какво ще стане, когато парите свършат съвсем. А това е неизбежно, да знаеш. Има ли възход, идва и падението. Хубавите времена непременно завършват с лоши. Трябва да си готов да ги преживееш.

Рурк не чу отговора на Хейс. Вятърът и бученето му попречиха да разбере дали е още във връзка с него.

В този миг Хейс проговори.

— Хей, Евън, благодаря за помощта.

Сетне линията наистина прекъсна.

— Нещо не е наред — рече Кейтлин. — Чувствам го.

Хейс се обърна.

— Мислиш ли?

— Сигурна съм.

— Голяма си ясновидка.

— Не бъди груб. Кажи ми какъв е проблемът.

— Нямаме пари.

— Не може да бъде. Видях те да преглеждаш сметките. Мога да ти покажа облигациите и квитанциите за доходите от наема. Притежаваме няколко сгради с апартаменти.

— Всичко, което печелим, изтича някъде. В момента живеем само от ипотеки.

— Гледай по-оптимистично на нещата.

— Знам само, че нямаме пари.

— Няма да те търпя такъв. Забранявам ти да ме отчайваш така.

— Искаш да се махна ли? — попита Хейс. — За това ли намекваш?

— Няма да позволя да ми разваляш настроението.

— Искаш да се разкарам ли? — повтори той.

— Да.

— Благодаря.

Нол седеше до една маса в парка край булевард „Тибурон“. Отсреща се намираше кръстовището за Алтамонте Драйв. Той ядеше кифла с канела и пиеше кафе от пластмасова чаша. Рой седеше до него и разглеждаше снимки на бейзболни звезди.

— Да вървим, сине — рече Нол.

Бяха в шевролета и двигателят вече работеше, когато Хейс мина покрай пътния знак в подножието на хълма и се отправи на запад.

— Сложи си колана — каза Нол и момченцето го закопча.

Нол изчака няколко секунди и потегли след черното беемве. Нол вдигна деветдесет километра в час. Но беемвето летеше като стрела. Нол натисна педала на газта и го настигна.

Искаше да научи нещо повече за Хейс и Кейтлин. Днес имаше свободен ден, но имаше и по-лоши начини да го прекара.

— Бързо! — каза Рой.

— Точно така.

— Като на рали.

— По-точно преследване.

— Задмини го, татко.

— Не. Така е добре.

Нол беше на около четиридесет метра зад беемвето. Но дори и Хейс да се обърнеше и да видеше шевролета, нямаше да разбере нищо. Това беше още една от причините, поради които Нол купи колата.

Беемвето се насочи на юг, към моста Голдън Гейт. Нол го последва.

Искаше да се заяде с тях. Заинати се. Търсеше противопоставяне, защото те не му казаха нищо за себе си, а той изгаряше от желание да научи колкото може повече.

Беемвето пое по шосето за Сан Франциско. На южния край на моста имаше два варианта. Улица „Ломбард“ вляво водеше към центъра на града, а Парк Президио Драйв — към жилищния комплекс „Ричмънд“ и парка. Беемвето продължи наляво. Нол се приближи до него, като се смеси с останалите коли.

Пасифик Хайтс — от северната страна на склона — беше богаташки квартал. Стари къщи, ниски сгради с апартаменти. Уличката беше тясна и всичко се намираше наблизо. Постройките бяха долепени една до друга. Някои бяха досами тротоара. Пред други имаше малки тревни площи.

Сан Франциско винаги изнервяше Нол. Той беше израснал сред дивата пустош, където можеше да стреляш с пушка и да бъдеш сигурен, че няма да улучиш нищо друго освен тревата или голата земя.

Сан Франциско беше ограден с вода от трите страни и това огромно пространство потискаше Нол.

Беемвето влезе в алеята за коли пред един жилищен блок и спря. Хейс слезе.

Нол отби встрани, за да могат другите коли да минават покрай него. Сградата беше четириетажна, тясна. Отзад имаше градинка.

Хейс се изкачи по стълбите и отключи външната врата.

Всеки от апартаментите отпред имаше по един голям прозорец, който гледаше към улицата. Този на приземния етаж беше отворен. Щорите от ратанова палма бяха вдигнати. Нол погледна през решетката от ковано желязо и видя високите тавани, висящите растения и плакатите вътре. От помещението се разнасяше весела музика.

Апартамент на жена. В същия миг я видя. Точно така — жена.

Млада, малко над двадесетте. Великолепна. Облечена с тъмночервено трико и розов клин. Слаба, но каква фигура! Русата й коса беше вързана на опашка, която подскачаше насам-натам.

Тя прекоси стаята и се приближи до вратата на апартамента. Нол я видя само за една-две секунди, но много я хареса. Не само заради очевидната й привлекателност.

Смешно — виждаш някаква непозната и вече си съставяш мнение за нея. Ала Нол вярваше на инстинктите си. Може би това се дължеше на престъпната му дейност. С колко непознати се бе срещнал, докато оглеждаше домовете им и докосваше принадлежностите им. Жената живееше тук. Грижеше се за апартамента си. И за себе си. Дори една млада жена трябва да полага усилия, за да изглежда така. Тази музика и трикото — явно играеше аеробик.

Тя премина с леки бързи стъпки и погледна през шпионката. Сетне махна веригата от вратата и я отвори широко.

Хейс влезе вътре. Протегна ръце, жената се приближи до него. Целунаха се.

Нол скри колата си зад ъгъла. Каза на Рой да чака и отиде до сградата.

Вратите бяха остъклени. Той видя тесните коридори и външните врати на четирите апартамента на приземния етаж. Жената живееше в 1-Б. На металната табелка на пощенската кутия срещу 1-Б пишеше Г.Гибс. Когато Нол отново погледна към апартамента й, щорите бяха спуснати. Нямаше желание да чака.

По пътя за дома си Нол се замисли за жената. Г.Гибс. Как ли е малкото й име? Глория? Гленда? Нямаше значение. Самата тя — също.

Но не можеше да не мисли за нея. Видя я и тя веднага му допадна. Изпита съжаление към нея.

15.

— Защо не ми се обади? — попита русокосата с опашката и се опита да се освободи от прегръдките на Хейс. Името й беше Грейс Гибс.

Но той не искаше да я пуска и плъзна ръце по гърба й.

— Изведнъж ми се дощя да те видя — отговори той.

— Нали имаш телефон в колата?

— Добре де, не се обадих. И какво от това?

Ръцете му спряха да се движат.

— Можеше да съм излязла. А аз искам да бъда тук, за теб. За да не си губиш напразно времето.

— Имах желание да рискувам. Времето е мое, както и телефонът в колата, и този апартамент.

Той я стисна здраво за талията.

— Ти не ми вярваш — рече Грейс.

— Ако ще ми говориш така…

— Няма — каза тихо тя и го целуна по устата.

Напусна дома си на осемнадесет години. Беше родена в Чейс Каунти, Канзас. Естествено, в Калифорния никой не беше чувал за Чейс Каунти, където къщите и фермите се гушеха в тревистите възвишения като бебета в майчината гръд. Повечето хора свързваха Канзас с Дъст Боул 7 и с безкрайните пшеничени ниви, които се простираха от двете страни на магистралата между Денвър и Канзас Сити.

След известно време тя престана да споменава за Чейс Каунти, а за Канзас говореше само ако й се наложеше. Нека да мислят, че там има само равнини и прах. Какво й пукаше? Нали се бе измъкнала оттам.

Искаше да се махне, откакто се помнеше. Имаше приятел — няколко години по-голям от нея — стажант-мениджър. Той получи работа в хотел „Емпориа“ в Сан Франциско. Ако Грейс му отидеше на гости, имаше къде да спи и работа като камериерка.