Дяволският квадрат

— Искаш да кажеш, че са я заловили? — попита с блеснали очи Чапман.

— Не. Появила се е във ФБР сама, абсолютно доброволно.

20

— Аз съм Мариса Фрийдман — представи се дамата в мига, в който двамата се настаниха срещу нея и Том Грос в един от вътрешните кабинети на Вашингтонското оперативно бюро на ФБР, което всички агенти наричаха просто ВОБ. Стоун отдели няколко секунди да я огледа. Сега, когато беше светло и помежду им имаше един-два метра, той реши, че тя е по-близо до трийсет, отколкото до четирийсет години. Малко по-висока от Чапман, с руса коса до раменете. Боядисана, разбира се. Блестящи сини очи, интересни, изящни черти, вирната брадичка и изразителни устни. Дрехите й бяха очевидно скъпи, но тя ги носеше с елегантна небрежност. Беше почти без бижута и грим.

— След като научила, че издирваме всички, които снощи са били в парка, мис Фрийдман се яви доброволно при нас — кратко поясни Грос.

— Трябва да призная, че бях шокирана от случилото се — загрижено поклати глава дамата. — Стрелбата започна точно когато стигнах на Ейч Стрийт. А после избухна и бомбата. Раменете й потръпнаха.

— Как разбрахте, че ФБР ви издирва? — попита Стоун.

— Една приятелка видяла по телевизията и ми се обади.

Стоун премести поглед към Грос.

— При такива ситуации ние търсим сътрудничеството на медиите — поясни агентът. — Това обикновено дава резултат.

— В моя случай определено беше така — добави Фрийдман.

— Предполагам, сте решили, че полицията би желала да разговаря с вас — рече Стоун.

— Да, разбира се. Въпреки че нямам особено голям опит в тези неща. Преди няколко години разбиха жилището ми и тогава беше първият ми контакт с полицията.

— Разкажете ни какво видяхте — подкани я Стоун.

— Дим и бягащи хора, които крещяха неистово — отвърна тя с леко потрепващ глас. — Никога през живота си не съм била толкова уплашена.

— Но преди това седяхте на една от пейките в парка, нали?

— Точно така.

— Не беше ли малко късничко?

— Офисът ми се намира точно срещу западната част на парка.

— На Джексън Плейс? — присви очи Стоун.

— Да. Повечето офиси там са на сътрудници на Белия дом. Аз се сдобих с моя офис по-скоро благодарение на късмета си. Снощи останах да работя до късно. В един момент излязох да се поразходя. Вечерта беше чудесна. Седнах на пейката и дори задрямах. Рядко ми се случва. Чувствах се абсолютно сигурна, защото знаех, че паркът е едно от най-безопасните места в града. — В усмивката й имаше тъжна ирония. — Но се оказа, че съвсем не е така… Кратката почивка внезапно се превърна в кошмар. За миг си помислих, че снимат филм.

— Само че куршумите и бомбата се оказаха истински — каза Стоун.

— Да.

— С какво се занимавате?

Тя се усмихна.

— Кои са най-често практикуваните професии на хората близо до Белия дом?

— Юрист или лобист — предположи Стоун.

— Познахте. — Тя кръстоса крак върху крак и придърпа полата си, но белите й бедра се оголиха за миг. От начина, по който го направи, Стоун стигна до заключението, че това е част от тактиката й по време на делови срещи, най-вече с мъже. Погледна към Грос и забеляза, че и на него му е направило впечатление. Видя и как Чапман театрално извъртя очи.

— Каква сте вие? — отново се обърна към Фрийдман той. — Юрист или лобист?

— На практика и двете.

Грос се покашля.

— А за кого лобирате?

Очите й се спряха на лицето на агента.

— Лобистите са най-наблюдаваните хора на земята. Ето защо списъкът с клиентите ми е публичен, но той няма нищо общо със снощните събития. Ако си бях тръгнала, вместо да седя на пейката, изобщо нямаше да съм тук.

— Но ние сме длъжни да проверим — поклати глава Грос.

— Проверявайте. Всичките ми клиенти са в публичния регистър. Нищо особено — обичайните фирми и търговски асоциации. Имам и клиенти от чужбина, но тяхната роля е незначителна.

— На кого се обадихте по телефона снощи? — попита Стоун.

Тя го погледна изненадано.

— Бях в парка — поясни Стоун. — А той е под двайсет и четири часово видеонаблюдение. На записите се вижда, че говорите по телефона.

— Охо, виждам, че Биг Брадър е жив и здрав — отбеляза тя и на челото й се появиха ситни бръчици. — Мога ли да попи там какво общо имат моите телефонни разговори?

— Много лесно можем да установим с кого сте разговаряли — обади се Грос. Но ако ни кажете, ще спестим време. Е, ако откажете… Изречението остана недовършено.

— Знам, знам сбърчи вежди тя. — Ако откажа, ще бъда включена в списъка на заподозрените. Говорих с един приятел…

Писалката на Грос увисна над разтворения бележник.

— Името му?

— Наистина ли трябва да го проверявате? Това е глупаво. Един приятел, и толкова.

— Разследваме бомбена експлозия на метри от Белия дом, мис Фрийдман. Всички детайли са важни. Няма нищо глупаво във въпроса, който ви зададох. Името на приятеля ви, моля! И темата на разговора!

— Той е просто един познат.

— Името му? — повтори с малко по-твърд глас Грос.

Веднага пролича, че това е последният любезен въпрос от негова страна.

Дамата се приведе напред и понижи глас:

— Вижте, мъжът, с когото разговарях, е женен…

— Ясно — кимна Стоун.

— И какво от това? — подхвърли със заплашителен тон Чапман.

— Ясно е, че не е женен за мен. Всъщност ние сме повече от приятели…

Процедурата с кръстосването на краката беше повторена, но вече не толкова успешно. Ръцете й леко потрепваха и вече не беше толкова самоуверена.

Стоун забеляза хладната насмешливост, с която Чапман наблюдаваше несполучливия опит за отвличане на вниманието. Този път дори Грос не погледна към бедрата й.

— Ние не се интересуваме от, хммм, семейното положение на приятеля ви — хладно уточни той.

— Много ви благодаря — отвърна Фрийдман и с облекчение се облегна назад.

— Но аз все още държа да науча името му и темата на разговора ви — хладно добави агентът.

— Добре — предаде се с въздишка тя. — Казва се Уилис Крафт, живее на Потомак. Разговаряхме за… някои лични неща.

— Може би съпругата му не го разбира? — презрително се усмихна Чапман.

Погледите на двете жени се кръстосаха, хладни и враждебни.

— Не дойдох доброволно в тази сграда, за да ме съдите за личния ми живот! — отсече Фрийдман и бавно отмести поглед от лицето на Чапман.

— Той изобщо не ни интересува — вметна Грос.

— В такъв случай защо настоявате за подробности?

— Вече споменах, че не проявяваме интерес към семейното положение на приятеля ви. Дайте ми адреса и телефона му, а в замяна аз ви обещавам да бъдем максимално дискретни.

Жената неохотно продиктува исканата информация.

Стоун я изчака да приключи и зададе следващия си въпрос:

— Мъжът в анцуга в парка?

— Да, видях го — каза Фрийдман. — Какво за него?

— Добре ли го огледахте?

— Не бих казала — сбърчи нос тя. — Направи ми впечатление, че е твърде дебел.

— А видяхте ли мъж в костюм с куфарче в ръка? — попита Стоун. — Намираше се близо до паметника на Фон Щойбен в северозападния край на парка.

— Не — поклати глава жената. — Там има доста дървета и беше тъмно, въпреки че паркът е добре осветен.

— Така е — съгласи се Стоун. — Но вие си тръгнахте горе-долу но същото време и се отправихте към Ейч Стрийт.

— Не съм го забелязала. Бях заета да търся в чантата си картата за метрото.

— Коя спирка? — бързо попита Стоун. — „Макферсън Скуер“ или „Фарагът Уест“?

— „Макферсън“. Тя е малко по-близо до парка. Живея във Фолс Чърч и винаги пътувам с метрото, тъй като нямам кола.

— Това означава ли, че изобщо не сте видели експлозията? — попита Грос.

— Точно това означава. Бях с гръб към парка. Когато започна стрелбата, аз просто се наведох и хукнах да бягам. Всички наоколо правеха същото!