Дяволският квадрат

— Впечатляващо — отбеляза Чапман.

— Няма машина, която може да се сравнява с кучешкото обоняние — продължи ентусиазирано Гарчик. — Човешкият нос притежава около 125 милиона клетки за миризма, но на нашите лабрадори са два пъти повече. Всички веществени доказателства ще бъдат изследвани в Научноизследователския център за пожари и взривни устройства в Мериленд. Едва тогава ще можем да кажем какво взривно вещество е било използвано.

— Някакви останки от дебелака в анцуга? — попита Стоун.

— Когато бомбата се взриви, осколките се пръскат на триста и шейсет градуса — обясни Гарчик. — Останки от тялото имаше както по околните дървета, така и по по-кривите на съседните сгради. На разстояние от две, дори три пресечки. Част от глезена на жертвата беше открит чак върху моравата пред Белия дом, а парченце от показалеца — върху купола на „Сейнт Джон“. Да не споменавам за тъкани, мозък и още какво ли не. Изобилен материал за снемане на ДНК проби, които скоро ще бъдат обработени. — Очите му се спряха на паркирания наблизо специализиран микробус. — Разбира се, първата ни работа беше да отцепим района и да пуснем кучетата…

— Срещу евентуални вторични удари — отбеляза Чапман.

— Именно. Тази тактика беше превърната в истинско изкуство на територията на Ирак и Афганистан. Взривява се бомба, хората се втурват да помагат и в този момент експлодира още едно взривно устройство, което ги ликвидира на място. Но тук не открихме нищо подобно — гордо добави Гарчик. — Нашите лабрадори са наистина изключителни, обучавани в специална школа. Те са в състояние да подушат деветнайсет хиляди различни експлозива на основата на петте основни групи експлозиви, включващи и химически компоненти. Подготвяме ги чрез храната, защото лабрадорите са нещо като сухоземни акули и налитат на всичко, което става за ядене.

— И никога не могат да бъдат заблудени, така ли? — попита Чапман.

— Ще ви го обясня по друг начин. Рой успя да открие блокче С-4 с размери десет на десет сантиметра, което беше увито в мръсни памперси, полети с кафе, опаковано в найлонов плик и поставено в циментова кутия, запечатана с пяна и скрита сред купища други вещи в един от нашите складове. Откри го за някакви си трийсет секунди.

— Как е възможно това? — учуди се Чапман.

— Миризмата се проявява на молекулярно ниво и не може да бъде изолирана с никакви средства. Пластмасата и металите се използват за изработката на различни контейнери, но не могат да спрат движението на молекулите, въпреки че са в състояние да съхраняват твърди тела, течности и дори газове. Молекулите на мириса са нещо съвсем различно и имат свойството да преодоляват всякакви прегради. Специално обучените кучета притежават безпогрешно обоняние. Никой досега не е успял да ги измами, повярвайте ми.

— Според теб как е била взривена бомбата? — обади се Грос.

— Има три основни неща — каза експертът. — За да направиш бомба, трябва да разполагаш с прекъсвач, батерия и експлозив. Тя може да се взриви по няколко начина, но основните са два — чрез таймер или чрез детонация от разстояние.

— В смисъл на присъствие на човек, който осъществява въпросната детонация? — попита Чапман.

— Да. А може да има и друг човек. На практика именно този „друг“ контролира бомбаджията и не му позволява да се разколебае. Поне при половината от самоубийствените бомбени атентати в Ирак има и трети участник в операцията.

— Бил си там, нали? — попита Грос.

— Четири пъти — кимна Гарчик. — И много се надявам да няма пети, ако трябва да бъда откровен.

— И тъй, къде е била бомбата? — върна ги в настоящето Стоун. — Прикрепена към тялото на нещастния шишко в анцуга?

— Според мен това е невъзможно — поклати глава Гарчик.

— Защо?

— Бил е при кучетата.

— Какво?! — зяпна Грос.

— Елате, ще ви покажа.

17

Насочиха се към мобилния команден център. Гарчик влезе пръв и включи апаратурата. Секунди по-късно вече гледаха видеозаписите от предишната вечер. В един момент агентът спря кадъра и посочи с пръст към екрана.

— Ето. Както ви казах, той отива право към кучетата. Всъщност към едното от тях.

Мъжът в анцуга бе влязъл в парка откъм северния му край и стоеше на крачка от двама униформени полицаи, единият от които държеше куче.

— Това куче обучено ли е да надушва експлозиви? — попита Чапман.

— Да. Собственост е на Сикрет Сървис. Не мисля, че техните кучета са по-добри от нашите, но съм убеден, че всеки, който мине толкова близо до обучено да надушва експлозиви куче, ще бъде незабавно арестуван. Няма значение къде е скрил бомбата. Кучето реагира по два начина: или побеснява и иска да се нахвърли върху нарушителя, или вдига пасивна тревога, като си сяда на задника. Но кучето, което виждате на екрана, не прави нищо.

— Освен това човек с бомба едва ли ще си позволи да мине толкова близо край подобно куче — добави Стоун. — Няма как да не допусне, че е обучено.

— Което означава, че тук не става въпрос за самоубиец — уточни Грос. — Бомбата по-скоро е била заложена в дупката.

— Това все пак е напредък — отбеляза Стоун. — Изключваме, че човекът в анцуга е носил взривно устройство.

— Може би прекъсвачът е бил пневматичен? — каза Чапман. — Той скача в дупката и бум!

— Възможно е. — Гарчик обаче не изглеждаше убеден. — Говорите за случайна детонация.

— Може би. Открихте ли доказателства за наличието на друг тип прекъсвач?

— Наоколо са пръснати милиони фрагменти и ние все още ги изследваме. На всичкото отгоре паркът „Лафайет“ се оказа истински резервоар на статично електричество.

— А статичното електричество може да взриви бомбата — добави Чапман.

— Точно така.

— Но когато човек си прави труда да вкара бомба в парк като „Лафайет“, защо не се е погрижил да я оборудва с по-надежден прекъсвач? — попита Грос.

— Не е изключено хората, които са заложили бомбата тук, да са били по-добри от онези, които са я изработили — отвърна Гарчик. — Това не е толкова невъзможно, колкото изглежда на пръв поглед. А може би взривателят е бил свързан с радиочестотен ключ, но нещо е попречило да бъде задействан.

— Човекът в анцуга е носил айпод, който може да е свършил тази работа — предположи Грос.

— Не е изключено.

— Но сигурни ли сме, че бомбата действително е избухнала в ямата за дървото? — попита Чапман. — Досега май само предполагаме, че това се е случило там.

— Анализите все още не са приключили, но по всяка вероятност е станало точно така — отвърна Гарчик.

— Значи приемаме експлозията за случаен инцидент — обади се Стоун.

Очите на всички се извърнаха към него.

— Трябва да е така — кимна Грос. — Защо иначе ще взривяват бомба, която не може да убие министър-председателя?

— А може би е била с таймер — подхвърли Чапман. — Нагласили са го да се задейства точно по времето, когато премиерът би трябвало да прекоси парка, но не са предвидили, че разходката може да бъде отменена.

— В такъв случай трябва да приемем, че онзи „спортист“ е скочил в дупката случайно точно когато се е задействала бомбата — заяви Грос. — Само така се получава…

— Не се получава — тихо възрази Стоун. — Забравяте автоматичната стрелба. На кого е нужно да прибягва едновременно до обстрел и бомбена експлозия? А ако взривът не е бил задействан от разстояние, стрелците би трябвало да са наясно, че министър-председателят не е в парка.

— Не е задължително — поклати глава Чапман. — Сега ще ви го докажа.

Излязоха навън и тя посочи дърветата пред хотел „Хей-Адамс“.

— Ако стрелците действително са били в градината на покрива, онези дървета би трябвало да пречат на гледката им към парка. И какво се случва? Те чуват сирените, изчакват приближаването на кортежа и няколко секунди по-късно откриват стрелба, като предполагат, че премиерът вече е слязъл от колата и тръгва пеша.

Стоун не изглеждаше убеден.