Дяволският квадрат

Аделфия ги представи и Стоун показа значката си. Тюркекул поиска и останалите му документи, внимателно ги прегледа и едва тогава ги покани да влязат. Затвори вратата след тях и посочи голямото бяло канапе в гостната. Стоун любопитно се огледа. Навсякъде бяха пръснати книги и ръкописи. От заглавията, които успя да прочете, стигна до заключението, че Тюркекул е човек с разностранни интереси и — отново съдейки по заглавията — владее най-малко четири чужди езика.

— Доколкото разбрах от Аделфия, вие не живеете тук, а в Джорджтаун — каза той.

— За всеки случай държа един апартамент и тук — отвърна Тюркекул. — Човек никога не знае какво може да му се случи.

— Напълно съм съгласен — кимна Стоун.

Домакинът им предложи чай. Стоун отказа, но Аделфия прие. Тюркекул поднесе чая и се настани срещу тях.

— Благодаря на Аделфия, която ми разказа за създалата се ситуация, като остави на мен да реша дали да се срещна с вас — започна той с твърдия глас на човек, свикнал да командва. Явно беше добър лектор. Стоун слушаше внимателно, като се опитваше да определи акцента, а оттам и произхода му. Но този път не се получи.

— Защо й благодарите? — вдигна вежди той. — Доколкото разбрах, вие не сте проявили желание да се срещате с когото и да било.

— Грешите. Реших, че е по-добре да изясним нещата веднага.

— Били сте наясно, че паркът е под видеонаблюдение — притисна го Стоун. — А вероятно сте знаели и точното разположение на камерите.

Чашата на Аделфия изтрака малко по-силно от необходимото, но Тюркекул спокойно отпи от своята и внимателно я постави върху чинийката. После извади кърпичка от джоба на жилетката си и старателно избърса устните си.

— Защо казвате това?

— Постоянно бяхте с гръб към тях, наведен към земята. Затова сбърках при определянето на ръста ви. Преструвахте се, че четете табелката на паметника, за да не се обърнете към камерите. — Той погледна Аделфия и попита: — Ти ли му каза къде се намират те?

Тюркекул изпревари отговора й.

— Почти сте прав — спокойно обяви той. — Почти, защото не се преструвах, че чета табелата, а наистина го правех. Отдавна проявявам исторически интерес към германеца Фон Щойбен.

— Защо?

— Дядо ми по майчина линия беше германец. С продължителна кариера в армията.

— Германец? Военен?

— Да, става въпрос за Третия райх. Но с една малка подробност.

— Каква подробност?

— Той беше евреин.

Стоун замълча.

— Освен това е бил шпионин — добави ученият. — Разкрили го през хиляда деветстотин четирийсет и четвърта и изобщо не си направили труда да го изпратят в концлагер при останалите евреи. Екзекутирали го направо на една от улиците в полуразрушения Берлин. По-късно научих, че тялото му било буквално разкъсано на части от побеснелите германци. Голяма трагедия, защото войната свършва само няколко месеца по-късно.

— Умрял е като герой — добави Аделфия, без да отделя поглед от лицето на Стоун.

— Аделфия спомена, че онази вечер сте имали среща в парка, но тя не се е появила. Спомена още, че имате интереси извън науката.

— Вярно е.

— Какви по-точно са тези интереси?

— Не виждам връзката с онова, което ви интересува.

— Бих искал сам да преценя.

— Разбирам.

— Но да започнем с онова, което сте видели в парка…

През следващите десет минути Тюркекул направи подробен анализ на ситуацията в парка през онази нощ.

— Стрелбата започна точно когато подминавах музея „Дикейтър“ — добави той.

— Как реагирахте?

— Както всеки разумен човек: побягнах в обратната посока.

— Значи можахте да определите откъде започна стрелбата?

— И да, и не. Да, защото видях куршумите, които пронизваха короните на дърветата. Идваха приблизително от Ейч Стрийт. Наблюдавах внимателно, като се стараех да не пропусна нищо. Имам здрави нерви, но не чак дотам, че да се изпреча на пътя на куршумите.

— Видяхте ли жената, която напусна парка почти едновременно с вас?

— Бегло. Тя също бягаше, но по отсрещния тротоар.

Стоун стрелна с поглед Аделфия и попита:

— Каква беше причината за провалената ви среща?

— Ако не ви дадем отговор, вероятно ще ни предадете — предположи Тюркекул.

— Няма да го направя.

— Защо?

— Защото с Аделфия сме приятели от години. Извънредно много ми е помагала. С никого не е споделяла онова, което знае за мен. Аз никога не предавам приятелите си.

— Но в момента отново работите за вашето правителство, нали?

— Никога не предавам приятелите си — повтори Стоун.

— Това е завидно качество — кимна Тюркекул, после замислено млъкна. Показалецът му равномерно почукваше по облегалката на креслото.

— Имам мисия, агент Стоун — промълви най-сетне той и се приведе напред. — Много трудна мисия, която никой освен мен не може да изпълни.

— Каква е тя?

— Да ни помогне за залавянето на Осама бин Ладен — долетя глас от другия край на стаята.

Стоун се обърна. Сър Джеймс Макелрой спокойно затваряше вратата зад себе си.

25

Макелрой се настани насреща му.

— Успокояващо е да констатирам, че както винаги лъжеш добре — мрачно каза Стоун.

— Отлично знаеш, че в нашия занаят това е задължително.

— Колко голяма е лъжата този път?

— От известно време насам знам за Фаут. Фактически работихме заедно с американците по организацията на тази мисия.

— Мога да ти кажа, че изгубих страшно много време заради решението ти да ме държиш на тъмно.

— Нека не ти прозвучи като извинение, но и аз имам началници, Оливър.

— Които искат да скрият истината от мен?

— Да. Но аз реших да сложа край на този цирк по две причини. Първо, защото не е честно спрямо теб. И второ, защото е неефективно.

— Той ли те накара да се свържеш с мен? — попита Стоун, обръщайки се към Аделфия.

— Отдавна настоявах за това — кимна тя. — Липсват ми нашите разговори. И старото приятелство.

Стоун отново се извърна към Макелрой и попита:

— Защо си тук? Да кажеш, че съжаляваш, и да ме погалиш по главата или най-после да споделиш някаква информация? Между другото, Чапман в течение ли е?

Макелрой поклати глава. Беше облечен със същия син блейзър, но носеше друга риза и панталони. Въпреки усилията да си придаде безгрижен вид лицето и очите му издаваха физическата болка, която очевидно изпитваше.

— Не е в течение — каза той.

— Добре, карай нататък.

— Ще се върна на първия ти въпрос. Решихме да те информираме, защото преценихме, че и сам ще стигнеш до истината. Наясно съм с усърдието, което можеш да проявиш. Присъствието на Фаут в парка по време на инцидента беше едно изключително нещастно стечение на обстоятелствата.

— Но не виждаш никаква връзка, така ли?

— Всъщност бих искал да бъде обратното. Само така могат да се обяснят много необясними неща.

— Сигурен ли си?

— Че Фаут не е бил мишената? Напълно. Мисията току-що стартира, а той не е на фронтовата линия. Глупаво е ловът на Осама бин Ладен да започне от територията на САЩ. Тук може да стане само планирането на тази изключително деликатна операция, включваща и няколко чужди държави. Става въпрос за нов подход със свежи сили. Затова е необходима пълна секретност. И участието на човек като Аделфия. Не говоря за моите интереси, защото те са очевидни.

— А какви са вашите интереси, мистър Тюркекул? — попита Стоун.

— След края на Втората световна война попаднах в Турция, където са се запознали майка ми и баща ми. Мисля, че той не е имал представа за нейния етнически произход. След войната милиони хора останаха без официални документи. Лично аз разбрах това, след като пораснах. Роден съм в Турция, в покрайнините на Истанбул. Израснал съм в Пакистан, въпреки че за известно време семейството ми живя в Афганистан. Мюсюлманин съм, но ненавиждам атентатите от Единайсети септември. Те опорочиха смисъла на джихад, превръщайки го в нещо грозно и отвратително, което отговаря на личната им омраза към хората.