Дяволският квадрат

— Както може би се досещаш, Фаут е основният ни коз в тази операция — вметна Макелрой. — Той поддържа близки контакти в цялата мюсюлманска общност, включително и в районите, където има вероятност да открием главния си враг.

— Планинските области между Пакистан и Афганистан? — каза Стоун.

— Не можете да го ликвидирате с удар от въздуха — усмихна се Тюркекул. — Той е твърде умен, за да го позволи. Освен това никой не знае дали наистина се крие из тези планини.

— И се стига до решението да включат вас — точно сега, а не по-рано?

Тюркекул понечи да отговори, но Макелрой го изпревари.

— Няма смисъл да навлизаме в тези подробности, Оливър. Приеми думата ми, и толкова.

— Ясно. Но ако действително имате близки контакти с хората от вашата общност, мистър Тюркекул, няма ли опасност да ви заподозрат, че помагате на Запада? Те спокойно биха могли да осъществят изпреварващ удар.

— С автоматично оръжие и бомби, които пропускат горкия Фаут, цъфнал на гола морава? — усмихна се Макелрой. — Трудно ми е да приема подобно нещо.

— На мен също. Но йеменската групировка, която поема отговорността?

— За мен това е също толкова недостоверно, но янките очевидно са на друго мнение.

— Защо срещата ви е определена точно в парка „Лафайет“?

Макелрой погледна Аделфия.

— Никой не би очаквал, че подобна тайна среща може да се проведе на едно толкова публично място — поясни тя.

— Тъмни улички и забутани кръчми, а? — престорено потръпна Макелрой. — Като по филмите. Пълни глупости. Нали всички копои ще дебнат за шпиони именно там, скрити зад халба бира?

— Защо не се появи на срещата? — попита Стоун, обръщайки се към Аделфия.

— Защото тя беше отменена от хората над мен. Без да ми дават обяснения. Според предварителната уговорка Фаут трябваше да си тръгне броени минути след уговорения час. — Жената замълча за момент, после попита: — Изясни ли се произходът на бомбата?

— Още не.

— Възможно ли е да става въпрос за камикадзе? — попита Тюркекул. — Това е любимата им тактика, както и импровизираните взривни устройства. Запознат съм с методите на въпросната групировка в Йемен — те фанатично се придържат към установените правила.

Стоун забеляза лекото кимане на Макелрой, размърда се в стола и промърмори:

— Следствието още не е приключило.

— Ще докладвате ли за нашата среща на своите началници? — попита Тюркекул.

— Оливър — прокашля се Макелрой. — Официално нямам право да ти нареждам какво да правиш. Но те съветвам да обмислиш този въпрос крайно внимателно. На този етап един рапорт, дори цензуриран, може да доведе до прекратяване на цялата операция… — Той млъкна и наклони глава, очевидно очакващ отговор.

Колебанието на Стоун не продължи дълго.

— Засега няма да докладвам нищо — обърна се към Тюркекул той. — Но предполагам, че ще пожелаете да бъдете информиран, ако се окаже, че мишената сте били именно вие въпреки мнението, което изразихте преди малко…

— Правилно предполагате — кимна Тюркекул. — Много ви благодаря.

— Чапман също трябва да бъде в течение — добави Стоун.

— Мислиш ли, че е необходимо? — бързо вметна Макелрой.

— Партньорът ми трябва да знае всичко, което знам аз — отсече Стоун.

— Ще оставя на теб да решиш — колебливо отвърна Макелрой.

Стоун се изправи.

— Един последен въпрос, Аделфия. По какъв начин се свързахте, за да се разберете за мястото на срещата?

— Оставих му бележка на главната информационна дъска в кампуса на Джорджтаун — отвърна тя. — Кодирана според предварителните ни договорки.

— Може би с онзи код, който ние с теб използвахме преди години в парка? — вдигна вежди той.

— Приблизително — кимна Аделфия.

— Май не се доверявате на електронните комуникации, а?

— Такова нещо не съществува, приятелю — обади се Тюркекул. — Много от моите колеги вече се увериха в това, и то по много болезнен начин.

— Несигурността на електронното общуване ни принуди да се върнем към много от старите шпионски похвати — добави Макелрой. — Те може и да не са толкова ефективни, но ни насърчават да използваме собствената си изобретателност, вместо да разчитаме на машините. Лично аз ги предпочитам, но да не забравяме, че все пак съм реликва от Студената война.

Макелрой тръгна да го изпрати.

— Съжалявам, че стана по този начин, Оливър — каза той. — Бих предпочел да не е така, защото не беше честно спрямо теб.

— Такъв е животът — въздъхна Стоун.

— Доколкото съм информиран, разследването напредва бавно.

— Ако изобщо напредва.

— Трябва да има някакъв смисъл. Ако няма, значи всичко, в което съм вярвал в този живот, отива по дяволите.

— Да очаквам ли още изненади?

— Не, надявам се. А що се отнася до Чапман…

— Ще я информирам за всичко — прекъсна го Стоун. — Изобщо не се опитвай да ме разубеждаваш.

— Добре. Може би си прав.

— Пази се, сър Джеймс.

— Ти също. Пази си гърба — рече Макелрой. — Всъщност внимавай и за онова, което става отпред.

— Май знаеш нещо, което не ми е известно, а?

— Не, но старите ми антени улавят нещо…

— Ще те попитам още веднъж: криеш ли нещо от мен?

— Желая ти късмет, Оливър. И не забравяй съвета ми.

26

— Е, какво научи? — попита Чапман, когато Стоун се върна в парка.

Той я отведе встрани от следователите, които продължаваха да сноват наоколо. Разказа й всичко, включително за появата на шефа й и мисията на Фаут Тюркекул.

— Мили боже! — възкликна тя. — Не мога да повярвам!

— Кое по-точно? Фактите или изключването ти от играта?

— И двете, предполагам — унило отвърна тя.

Усетил мислите й, Стоун каза меко:

— Макелрой държи картите много близо до гърдите си. Пресява нещата и запазва за себе си всичко, което намери за добре. Но ти трябва да си наясно…

— Да, ала все пак…

— Не им позволявай да разколебаят вярата ти в себе си — хвана я за ръката Стоун. — Това няма да е от полза за никого, най-малко за теб. Фактът, че са те държали на тъмно, не означава, че се съмняват в способностите ти. Просто такива са нещата в този занаят. Всички сме го изпитвали на гърба си.

Чапман вдигна глава, пое си въздух и самоувереността й бавно започна да се връща.

— Прав си. — Тя сложи ръка на рамото му. — Оценявам откровеността ти. — После свали ръката си от рамото му. — Той ли те накара?

— Искаш ли да чуеш истината?

— Да, моля те. Ще ми подейства освежаващо.

— В началото беше против. Но когато му обясних, че споделям всичко с партньорите си, той отстъпи.

Чапман го погледна изпитателно, сякаш искаше да отгатне дали говори истината.

— Добре. Мисля, че отделихме достатъчно време на тази тема.

— Къде беше сутринта? — попита той.

— Ами успах се — небрежно отвърна тя. — Бях спала едва няколко часа през последните две денонощия, а и часовата разлика си каза думата. Бях смазана от изтощение. В подобно състояние не мога да бъда пълноценна.

Стоун погледна зад рамото й и зърна агент Гарчик, който бързаше към тях.

— Може би ще научим нещо ново — отбеляза той.

Пресрещнаха го при загражденията и тръгнаха заедно към кота нула. По лицето на агента беше изписана загриженост, примесена с любопитство.

— Имате ли напредък? — не издържа Стоун.

Гарчик кимна, насочил поглед към кратера.

— И така може да се каже. Парчетата кожа, които открихме, са останки от баскетболна топка марка „Уилсън“.

— Баскетболна топка?! — възкликна Чапман.

— Сигурен ли си, че има нещо общо с експлозията? — попита Стоун.

— Не виждам друга причина за присъствието на баскетболна топка в парка „Лафайет“. А следите от обгаряне сочат, че тя се е намирала в непосредствена близост с експлозията. Всъщност точно над нея…

Всички насочиха погледи към дъното на ямата.