Дяволският квадрат

— Да, разглеждана в тази светлина, тя няма кой знае какъв смисъл — призна агентът.

Стоун се обърна към Чапман.

— Продължаваш ли да твърдиш, че първоначално е била планирана разходка през парка? — попита той. — Кой ти каза?

— Хората от канцеларията на премиера.

Стоун насочи поглед към северния край на парка и направи опит да възстанови в съзнанието си всичко, което беше видял предишната вечер. Но по неизвестни причини някои от най-важните детайли му убягваха. Може би заради сътресението, а може би защото остарявам, призна пред себе си той.

Присъединиха се към Грос, който държеше да огледа градината на покрива на хотел „Хей-Адамс“. Оказа се, че дърветата действително не позволяват добра видимост към парка.

— Наистина са стреляли на сляпо — тръсна глава агентът. — Ако са имали наблюдател в парка, той щеше да ги предупреди, че министър-председателят не е там.

По плочките бяха разпръснати маркери, обозначаващи местата на намерените гилзи.

— Без съмнение ТЕС-9 — каза Грос. — Гилзите са повече от двеста, което означава залпова стрелба.

— Съгласен съм — кимна Стоун, без да отделя очи от пода. — Но въпреки това никой на долните етажи не е чул или видял нищо?

— Според мен много хора са чули и видели куп неща. Но дали могат да си ги спомнят правилно и да ги споделят с нас ефективно е съвсем друг въпрос.

— Ще сравниш гилзите с куршумите в парка, нали? — попита Стоун.

— Вече е направено — отвърна агентът. — Въпреки че едва ли имаше място за съмнение.

— Това е добре — каза Стоун. — Защото за всичко останало съмненията са много.

19

По-късно вечерта Стоун и Чапман потеглиха към гробището. Той зърна Анабел в момента, в който отвори входната врата. Беше се настанила на един стол срещу камината.

Тя стана да ги посрещне, а той покани вътре Чапман и я представи. Още преди да изрази учудването си от присъствието й, Анабел му протегна някаква книга на руски.

— Предполагам, че държиш да си я получиш — обяви тя. — Все още ли мислиш да пътуваш?

Стоун се намръщи и сведе поглед към книгата.

— Някои неща са лични, Анабел — каза той. — Аз винаги съм уважавал твоите.

— Хич и не се опитвай, Оливър — сряза го тя. — Не можеш да ме накараш да се почувствам виновна. Познавам те сравнително отскоро, но по моите изчисления едва не те изгубихме поне пет пъти през това време.

Чапман го погледна изненадано.

— Мислех, че отдавна не работиш — каза тя.

— Наистина е така — отвърна вместо него Анабел. — Можете да си представите какви са в момента шансовете му за оцеляване.

Стоун остави книгата на бюрото.

— Достатъчно възрастен съм, за да вземам решенията си без чужда помощ — обяви той. — А в отговор на въпроса ти ще кажа, че пътуването ми се отложи.

— Какво пътуване? — попита Чапман.

Стоун не й обърна внимание.

— Отново работиш за правителството, така ли? — втренчено го изгледа Анабел.

— Вече ти казах: достатъчно стар съм, за да вземам самостоятелни решения.

— Но защо, Оливър? След всичко, което ти причиниха!

— Права е, Оливър — разнесе се един глас зад тях. — Мисля, че заслужаваме отговор.

Обърнаха се едновременно. На вратата стояха Рубън Роудс, Хари Фин и Кейлъб Шоу.

— Имам чувството, че съм попаднала на Уотърлу Стейшън — отбеляза Чапман, докато мъжете влизаха в къщичката.

— Трудно е за обяснение — въздъхна Стоун.

— Дано не си се захванал с онази експлозия в парка — каза Анабел.

— Точно с нея се е захванал — обяви Алекс Форд, появил се последен на вратата.

— Боже мили! — възкликна Чапман. — Май е крайно време да си смениш ключалките!

Алекс пристъпи към камината и попита:

— Аз ли да им обясня, или ти ще свършиш тази работа?

— Какво да ни обясни? — попита Анабел.

— Днес Оливър получи официално назначение — със значка и съответните писмени правомощия. В момента той е пълноправен държавен служител, който работи съвместно с агент Чапман от МИ6 — дамата, която стои пред вас. Задачата им е да открият хората, опитали се да взривят британския премиер.

— Благодаря ти за дискретността, Алекс — хладно го изгледа Стоун.

— Откога има тайни между нас, по дяволите? — обади се Рубън. — Забрави ли колко пъти съм ти покривал гърба, Оливър? И колко пъти ти си рискувал живота си за мен?

— Това се отнася и за всички останали — допълни Анабел.

— Този път е различно — възрази Стоун.

— Защо? — избоботи Рубън. — Защото са ти дали значка?

— Станал си част от онези, които ти съсипаха живота — безмилостно добави Анабел. — Нима не виждаш колко сме потресени? Особено след всичко, което се случи в Дивайн! Забрави ли, че бяха готови да те оставят да изгниеш в тамошния затвор?

— Ако не бяхте вие, това без съмнение щеше да се случи — призна с равен глас той.

— Защо тогава? — настоя Анабел.

— Трудно е за обяснение, както вече споменах. Всъщност не трудно, а невъзможно.

— Очакваме да се опиташ!

Чертите на Стоун се втвърдиха.

— Очаквате обяснения, които не ви дължа — отсече той.

Анабел го погледна така, сякаш я беше зашлевил. Кейлъб зяпна. Дори винаги лоялният Рубън изглеждаше зашеметен.

— Това обяснение ми беше достатъчно! — съвзе се Анабел, обърна се и излезе.

— Тя не го заслужава, Оливър — въздъхна Рубън. — Нито пък някой от нас.

— Така трябва да бъде, и толкова. Съжалявам, Рубън.

— Добре, ясно. Ще гледам да бъда налице за погребението ти.

Рубън също излезе. Кейлъб понечи да го последва, после спря и се обърна.

— За пръв път в живота си се радвам, че Милтън не е жив да те чуе — рече с треперещ глас той.

— Надявам се, че знаеш какво вършиш — промърмори Хари Фин и последва Кейлъб навън.

Ако не се броеше агент Чапман, в къщичката остана единствено Алекс.

— И ти ли ще ми кажеш, че греша? — погледна го мрачно Стоун.

— Не. Сигурен съм, че знаеш какво правиш, дори това да не ми харесва особено. Но в твоя сценарий за поставянето на бомбата има сериозен пропуск.

— Откъде знаеш какъв е сценарият? — попита той. — Доколкото ми с известно, ти не участваш в разследването.

— Технически с така, по човек дочува разни неща.

— Какво е погрешно в теорията ни? — обади се Чапман.

— Служебното куче на Сикрет Сървис е направило предварителна обиколка на парка.

— Кога по-точно? — остро попита Стоун.

— Не съм сигурен за точното време. Но ти вероятно си забелязал екип с кучета в северния край на парка, нали?

— Да, на видеозаписите — кимна Стоун.

— Едва ли допускаш, че са ги извели на разходка.

— Доколкото ми е известно, те покриват целия парк.

— В повечето случаи — да. С куче това не отнема много време.

— Което означава, че то би надушило бомбата, така ли? — обади се Чапман.

— Точно там е работата — въздъхна Алекс.

— Едва ли е само там! — гневно възкликна Чапман. — Защото проклетата бомба все пак избухна, нали?

— Просто ви казвам каквото знам. А сега май е време да си ходя.

— Не исках нещата да се развият така, Алекс — каза Стоун.

— Но те се развиха именно така, нали? Надявам се да се справиш, Оливър. Искрено се надявам.

Миг по-късно вече го нямаше. Моторът на колата му бързо заглъхна в далечината.

— Имаш добри приятели — меко промълви Чапман. — По всичко личи, че много те обичат.

— И аз ги обичам.

— Кои са те всъщност?

— Няма значение.

— Кой е този Милтън, за когото спомена дребничкият мъж?

— Приятел.

— Но мъртъв приятел. Как е умрял? Може би при инцидент?

— Не. Загина от едрокалибрен куршум.

Чапман понечи да каже още нещо, но в същия момент изжужа джиесемът на Стоун. Обаждаше се агент Грос от ФБР. Стоун мълчаливо го изслуша и изключи апарата.

— Открили са жената от парка — обяви той.