Предателят

— Вземи ключа.

— Сигурен ли си?

— Вземи го.

Михаил извади ключа и го мушна в затварящото се с цип горно джобче на шубата. Габриел погледна към двамата часови. Те стояха на около три метра от дачата, стиснали оръжие пред гърдите си. Тяхното положение поставяше Алон пред нещо като предизвикателство. Той трябваше да стреля по леко възходяща траектория, така че куршумите да не разбият прозорците, след като излязат от руските черепи. Габриел направи това изчисление, докато Михаил вземе термоса. Правеше такива изчисления, откакто бе двадесет и две годишен. Оставаше още едно решение, което трябваше да вземе. С коя ръка? С дясната или с лявата? Можеше да стреля и с двете. Тъй като щеше да слезе от рейндж роувъра от пасажерската седалка, реши да стреля с дясната. Така щеше да избегне опасността да закачи със заглушителя бронята на колата, когато вдига ръка.

— Сигурен ли си, че ги искаш и двамата, Габриел?

— Да.

— Защото мога да поема този вляво.

— Просто слез от колата.

Михаил отвори вратата и слезе. Този път Алон направи същото с разкопчана шуба, държейки беретата до бедрото си. Михаил приближи часовите, вдигнал термоса, като говореше на руски. Нещо за горещо кафе. Нещо за скапания московски трафик. Нещо за Иван, тръгнал на военен поход. Габриел не беше сигурен, пък и не го интересуваше. Той гледаше мястото — точно до дясното предно колело, където щеше да се отпусне на едно коляно и да сложи край на живота на още двама руснаци.

Пазачите отместиха поглед от Михаил и се спогледаха. Свиха рамене. Поклатиха глави.

И Габриел коленичи на мястото.

Още два проблясъка. Още двама повалени руснаци.

Никакъв звук. Никакви счупени прозорци.

Михаил облегна термоса на долния край на вратата и бързо отстъпи няколко крачки.

Брезовата гора потрепери.

Нямаше вече тишина.

От задната страна на дачата трима мъже се изправиха едновременно и бавно тръгнаха между дърветата. Навот им напомни да държат главите си приведени. Можеше да има много олово във въздуха.

Киара рязко седна с оковани ръце и крака; прах и отломки се сипеха върху нея в непрогледния мрак. Над главата си чу тропот от стъпки по дъсчения под. После — приглушени изстрели. След това викове.

— Някой идва, Григорий!

Още изстрели. Още викове.

— Изправи се, Григорий! Можеш ли да се изправиш на крака?

— Не съм сигурен.

— Трябва да опиташ.

Киара чу стон.

— Имам твърде много счупени кости, Киара. Останали са ми съвсем малко сили.

Тя протегна окованите си ръце в тъмнината.

— Хвани ръцете ми, Григорий. Можем да го направим.

Изминаха няколко секунди, докато се намерят в мрака.

— Дърпай, Григорий! Изтегли ме!

Той отново простена от болка, докато дърпаше ръцете на Киара. Щом тежестта на тялото й падна на пръстите, тя напрегна бедра и се изправи. После, сред пукота на изстрелите, чу друг звук: жената с млечнобялата кожа и прозрачните очи слизаше бързо по стълбите. Киара се придвижи малко по-близо до вратата, като внимаваше да не се спъне в оковите, и се сгуши в ъгъла. Не знаеше какво ще прави, но бе сигурна в едно: нямаше да умре. Не и без бой.

Оказа се, че нито един телефон не работи. Нито този на Екатерина. Нито вграденият в таблото. Не работеше и нито един от телефоните на охранителите. Не и докато самолетът с децата беше във въздуха. След това телефоните отново проработиха. Иван позвъни в Кремъл и скоро говореше с близък сътрудник на президента. Олег Руденко звъня многократно на хората си в дачата, но никой не отговори. Той погледна часовника си: 9,08. Всеки момент трябваше да пристигне смяната на пазачите. Руденко набра номера на старшия сред тях и долепи телефона до ухото си.

Комбинацията от разтърсващата взривна вълна и оглушителния гръм свърши по-голяма част от тежката работа вместо тях. Единственото, което трябваше да направят Габриел и Михаил, бе да се погрижат за няколко свободни цели.

Цел номер едно беше пазачът, който бе надзърнал през прозореца. Алон му изпрати няколко бързи откоса с узито секунди след влизането си.

Преди взрива други двама пазачи бяха похапвали за закуска. Сега те бяха проснати на пода, далече от оръжията си. Габриел ги помете с един откос на узито и влезе в кухнята, където четвърти пазач си правеше чай. Този успя да възпроизведе един изстрел, преди да бъде пронизан с няколко куршума в гърдите.

Сега дясната страна на дачата беше чиста.

На няколко крачки от него Михаил имаше същия успех. След като бе последвал Алон през взривената врата, той веднага бе забелязал двама замаяни пазачи в централния коридор на дачата. Габриел инстинктивно се бе привел, преди да възпроизведе първите си изстрели, и така бе осигурил свободна огнева линия за партньора си. Михаил се бе възползвал от нея и бе пуснал няколко дълги откоса само на сантиметри над главата на Габриел. После веднага се бе извъртял към всекидневната. Един от хората на Иван беше гледал мач по телевизията в момента на нападението. Сега беше покрит с мазилка и прах и слепешката търсеше оръжието си. Михаил го свали с един куршум в гърдите.

— Къде е момичето? — попита той умиращия на руски език.

— В избата.

— Добро момче.

Михаил стреля в лицето му. Лявата страна на дачата беше чиста.

Те се отправиха към стълбите.

Свита в ъгъла на тъмната килия, Киара чу три последователни звука: от отварянето на катинара, дърпането на резето и завъртането на дръжката. Металната врата се отвори със силно скърцане, при което трапецовиден сноп светлина нахлу в килията и освети Григорий. После се показаха две ръце, държащи деветмилиметров „Макаров“. Това бяха ръцете на жената, убила с опиати детето на Киара. Пистолетът се отклони с няколко градуса от Киара и се прицели в Григорий. Неговото пребито лице не показа никакъв страх. Измъчваше го твърде силна болка, за да се уплаши, и беше твърде слаб, за да се съпротивлява на смъртта. Киара обаче оказа съпротива вместо него. Изскачайки от мрака, тя сграбчи китките на жената и ги изви назад. Пистолетът гръмна; в малката бетонна стаичка гърмежът прозвуча като топовен изстрел. После той отново гръмна. След това и трети път. Киара се държеше. Заради Григорий. Заради бебето си.

Заради Габриел.

Иван Харков беше човек с много тайни, с много различни лица. Никой не знаеше това по-добре от Екатерина — бившата му любовница, станала негова предана съпруга. Също като Елена преди нея, тя бе сключила глупав договор. Срещу изпълняването на всяко нейно материално желание — не трябваше да задава въпроси. Никакви въпроси за бизнеса на Иван. Никакви въпроси за неговите приятели и съдружници. Никакви въпроси относно това защо Елена бе решила да върне децата. А сега — никакви въпроси защо децата бяха отказали да напуснат самолета. Вместо това, Екатерина се опита да играе ролята, отредена й от Иван. Помъчи се да хване ръката му, но той отказа да бъде докосван. Помъчи се да го успокои с думи, но той отказа да я слуша. За момента го интересуваше единствено Олег Руденко. Охранителят крещеше по телефона си, надвиквайки грохота на витлата. Екатерина чу думи, които й се искаше да не е чула. С колко мъже разполагаш? Колко минути остават до пристигането ви? Никаква кръв! Чуваш ли ме? Никаква кръв, докато не пристигнем там! Тя събра смелост да попита къде отиват. Иван й отвърна, че скоро ще разбере. Екатерина му каза, че иска да си отиде у дома. Той й нареди да млъкне. Тя се загледа през прозореца на хеликоптера. Някъде долу се намираше нейното родно село. Селото, където бе живяла, преди да бъде открита от жената от модната агенция. Селото, пълно с пияници и неудачници. Екатерина затвори очи. Заведи ме вкъщи, чудовище. Моля те, заведи ме вкъщи.