Денят не си личи по заранта

— Мислех, че моето място е мястото на мъртвеца. Но щом настоявате…

— Нека не започваме деня с разговори за мъртъвци, — съветва все тъй майчински дамата.

А когато поемам по Хауптщрасе с присъщата ми енергичност, добавя:

— И нека избягваме риска сами да се превърнем в мъртъвци по-рано от необходимото.

Намалявам натиска върху педала за газта и преминавам съвсем бавно край небостъргача на диамантената борса, а сетне и край магазините за сувенири, за провинциална конфекция и хранителни продукти.

— Продължавайте все нагоре — напътва ме жената, когато стигаме до кръстопътя в самия край на градчето.

Възлизам по главното шосе до билото на хълма, сетне отбивам встрани и поемам край дълга циментова ограда, чиято строгост се подчертава от големия надпис:

— Вероятно това са владенията на Томас — подхвърлям.

— Да, тук са складовете — потвърждава Мод. — Сега завийте вдясно и ме оставете горе на завоя.

— А откъде ще ви взема на връщане?

— Не се грижете за мене. Ще се срещнем в хотела.

Пътят, в който съм отбил колата, възлиза стръмно, сетне завива и продължава пак нагоре. Баирът е залесен с млада борова гора. Жената, едва слязла от мерцедеса, изчезва от погледа ми.

Още два завоя и стигам билото. Поляна с ниска трева и с един циментов стълб, обозначаващ височината на хълма и мястото на предстоящата среща. Изгасям мотора и излизам да се поразтъпча и да подишам чист въздух, според съвета на лекарите и на Сеймур.

Гората е останала под билото, тъй че нищо не пречи на гледката. Една може би приятна, но и доста монотонна гледка — осветени от юлското слънце гористи хълмове, чак до мъглявия синкав хоризонт. Ако трябва на всяка цена да търсим интересното, то не е в чернозеленото еднообразие на тия хълмове, а долу, в низината.

Застанал тук на билото, мога да наблюдавам като от птичи полет владенията на Томас. Доста обширни владения, очертани отпред и отстрани с правите линии на циментовата ограда и опиращи отзад в гората. Три големи хангара, покрити с ръждясала нагъната ламарина и доста отдалечени един от друг, плюс ниска едноетажна постройка, изпълняваща вероятно ролята на канцелария — такива са архитектурните забележителности на запретената зона. Колкото до видимата част от населението, засега тя е сведена до войника с бяла каска, който караули, а може би и дреме в оскъдната сянка на будката до входа на зоната.

Малко по-късно броят на населението внезапно се удвоява. До будката спира тъмносив опел. Между човека от опела и поста се завързва разговор, сетне колата се насочва към едноетажната постройка. Мъжът който излиза от опела, би трябвало да е Томас, ако съдим по някои признаци и най-вече по ръста.

След още пет минути в гледката настъпва ново изменение. Пред караулната будка се е появил калнозелен покрит камион, който забавя движението си, за да продължи към канцеларията едва след като часовият му е махнал с ръка — „минавай“.

Трябва да е вече единайсет, защото чувам зад гърба си шум на мотор. Иззад завоя се показва нов сребърен буик, който се насочва към мерцедеса ми и спира до него. От буика излиза Райън, кима едва-едва за поздрав и също отправя поглед към низината.

— Това, предполагам, е вашият човек — забелязва той, когато от будката на камиона се показва Ерлих.

Показва се, обаче не слиза, понеже Томас вече идва към него откъм канцеларията. Нисичкият доста пъргаво скача на стъпалото и камионът се насочва към един от хангарите, разположен до самата гора.

— Не е ли това вашият човек? — повтаря Райън.

„Нима не го познавате?“ — готвя се да отвърна, но вместо туй само кимам утвърдително.

— В такъв случай виждате, че отиват да товарят.

— Предполагам.

— Няма какво да предполагате. Щом ви казвам, така е. Дал съм точни нареждания на Томас.

И понеже продължавам да съзерцавам пейзажа от горна гледна точка, шефът произнася с нотка на раздразнение:

— Нека не губим време. Те си вършат работата, да свършим и ние своята.

Поглеждам го, колкото да установя, че тук, на открито, фигурата му изглежда още по-нелепа, отколкото в кантората. В кантората все пак съществува бюро, прикриващо донейде това масивно, едро и зле пропорционално туловище, увенчано от малката глава, полюшваща се върху дълъг врат.

— Бих предпочел да се придържаме към известна последователност — избъбрям само за да печеля време. — Нека най-първо видим как ще се развият нещата там долу, а после ние ще приключим.

— Това няма да стане — отсича Райън. — И ако сте решили да протакате, трябва да ви уверя, че мога за три секунди да сложа край на цялата история.

— Нима ще почнете да викате?

— Не е нужно да викам. Разполагам с радиовръзка.

Той прави две крачки към буика. Аз, също, след като един бегъл поглед ме уверява, че ония двамата вече са вкарали камиона в хангара.

— Не искам да ви правя бележка, но вие сте малко груб с клиентите си, мистър Райън.

Вместо отговор костенурката ми показва едно добре познато устройство, вградено в таблото на буика:

— Да прекратя ли операцията?

— Добре, добре — въздъхвам. — Надявам се, че носите фактурата.

Приближавам до мерцедеса и взимам двете чанти, хвърлени небрежно върху задната седалка.

— Ето — казвам, като ги подавам на костенурката, настанила се в колата си. — Ако искате, можете да ги преброите.

— Това си е моя работа — изръмжава шефът.

— Фактурата, ако обичате — напомням.

Той не дава вид, че е чул бележката ми, а поставя едната чанта върху коленете си, отваря я, хвърля бегъл поглед върху съдържанието и едва тогава бърка в джоба си и подава фактурата. Сетне изважда една пачка и с опитни бързи пръсти проверява банкнотите. Вниманието ми е разделено между положението тук и обстановката там долу. Вниманието на костенурката — също. Сега предната зает на плаца е скрита от погледа ми, но най-крайният хангар, който най-живо ме интересува, се вижда добре. За жалост, вижда се само отвън.

Приключил е инспекцията на първата чанта, Райън разтваря втората. В тоя момент някакъв ненадеен блясък ни накарва наново да погледнем към депото при гората. Нещо е лумнало там, в тъмния вход, но преди да се запитаме какво и защо, задната част на хангара се вдига безшумно във въздуха, също както в някакъв ням филм. Следва оглушителен взрив, по-точно безредна канонада от взривове, и цялата постройка полетява нагоре сред облаци дим и огромни огнени кълба.

Гледката е наистина потресаваща, но туй съвсем не е причина да забравяме гешефта.

— Това променя всичко — избъбрям, като се опитвам да измъкна чантата от скута на Райън.

— Това наистина променя всичко — изръмжава шефът.

Паралелно с тая реплика получавам един могъщ удар в лицето, който ме накарва да се дръпна инстинктивно и да се уловя за носа. Юмрукът на тоя човек, изглежда, е по-голям от главата му. Додето се опитвам да спра бликналата кръв, слухът ми долавя шума на отдалечаваща се кола.

Първата ми мисъл, след като подтискам кръвоизлива с носната кърпа, е да полетя подир буика. Не за да гоня Райън, а за да се отдалеча възможно по-бързо от тия места. Няма да мине четвърт час и тук вече ще гъмжи от полиция, от военни и от санитари. Сядам в мерцедеса и потеглям стремглаво, като се мъча да не обръщам внимание на болката. Но още на първия завой пътят ми бива препречен.

— Накъде? — пита спокойно Мод, като отваря вратичката на колата.

— Към хотела, естествено.

— Към хотела? С това окървавено лице? И подир тоя взрив?

Додето задава въпросите си, тя вече ме е изтласкала на мястото на мъртвеца и се е настанила зад кормилото. Следва бърза маневра, чудовищно бърза за стила на Мод, и колата се насочва натам, откъдето съм дошъл.

Преваляме голото било, спускаме се от другата страна на хълма, а сетне отново започваме да се изкачваме. Второ било и второ спускане. Мястото, където спираме, ми е смътно познато. Едно тревисто място, закътано сред шубраците, и една малка сграда с вид на изоставен имот, дето не толкова отдавна ни бе посрещнал Сеймур.