Денят не си личи по заранта

— Вие, изглежда, наистина сте новак в бранша, щом не знаете, че при нас чековете не са на почит.

— Допусках го и съм приготвил необходимата сума. Но туй са две чанти с банкноти. Съгласете се, че не мога да се движа из града с две чанти банкноти.

— Това са си ваши проблеми.

— Парите са депозирани в касата на хотела, а той е на пет крачки оттук. Бихме могли да прескочим и додето изпием по чаша…

— Аз не ходя по хотели. Не съм амбулантен търговец.

— В такъв случай мога да позвъня на секретарката си да донесе парите.

— Не — отсича все тъй категорично костенурката. — Не съм свикнал да допускам в бюрото си трето лице.

Тоя категоричен тон и тая малка глава, надменно вирната към потона, почват да ме дразнят.

— Вижте, мистър: може и наистина да съм новак, но не чак дотам, та да ви изсипя върху бюрото милион и половина долара срещу това листче, което дори не е редовна фактура.

— Редовната фактура е тук, в чекмеджето — произнася невъзмутимо костенурката, като потропва с пръсти по бюрото.

— Все едно. Вашата фактура не е нищо повече от един лист. Аз имам нужда не от хартия, а от…

— … от резервни части — подсказва Райън, за да не би в раздразнението си да изтърва нещо излишно.

— Именно: от резервни части, а не от сметки на книга.

Костенурката отново изпружва дългата шия. Малките очи отново ме поглеждат над очилата.

— Вие май нямате доверие в мене, мистър.

— В нашия бранш, както знаете, доверието не фигурира като стока.

— И все пак, без малко доверие…

— Смятам, че моето е доста по-голямо от вашето.

— Така би трябвало и да бъде — кима с достойнство костенурката. — Аз представлявам фирма с точно название и постоянен адрес, докато вие…

— Аз съм клиент, мистър. И платежоспособен при това.

— Обаче не сте настроен да плащате.

— Защо не. Но само при приемливи условия.

Шефът деликатно се почесва с два пръста по темето. Едно теме, леко удължено, като у всяка костенурка, и покрито с рядка черна косица, малко странна за тоя биологичен вид.

— Добре, ще ви предложа и приемливи условия. Оставете ме да помисля.

Не бързам за никъде, тъй че оставям го да мисли. Но за да не вземат мислите му погрешна насока, позволявам си да забележа:

— Нормално е, струва ми се, предаването на парите и на стоката да стане едновременно.

— Вие наистина сте труден като клиент.

— Можем да приключим сделката в склада ви. Изписват се частите и се броят парите.

— Нямам работа в склада. Оставете ме да помисля.

Мисленето не му отнема часове. Вероятно отрано е имал в главата запасните варианти, както и предварително е знаел, че няма да му изсипя пачките долари върху бюрото. След като оглежда известно време безупречно белия таван, който единствен тук не е от метал, Райън благоволява да сведе очи до нивото на скромната ми персона:

— Предполагам, че вие няма лично да се грижите за транспорта на частите.

— Не, разбира се.

— Доколкото разбрах, тази работа е възложена на някой си Ерлих.

— Именно.

— В такъв случай предаването на парите и на стоката може да стане точно според желанието ви, сиреч едновременно. Докато Томас и вашият Ерлих работят в склада, ние също ще свършим нашата работа, само че на друго място.

И той ми излага решението си, което приемам без възражения, защото е еднакво удобно и за двамата. Искам да кажа — за него и за Сеймур. Сгъвам сметката, слагам я в джоба си и ставам.

— Не отдавайте прекалено внимание на тоя документ — предупреждава ме за всеки случай Райън. — Това е само фактура „проформа“, която не означава нищо.

— Разбрах — кимам. — Нали другата е в чекмеджето ви.

Предстои ми още една среща — този път непредвидена. На излизане от „Самсон“ едва не се сблъсквам с Ерлих.

— Предполагам, че не търсите мене — промърморвам.

— Мисля, че с вас ми предстои да се видя едва в пет часа — потвърждава Ерлих.

— В такъв случай вероятно идвате при Райън.

— Това неприятно ли ви е?

— Зависи. Обикновено контактите между двама души стават за сметка на трето лице.

— Третото лице не сте вие — успокоява ме Ерлих.

И като се навежда доверително към ухото ми, добавя полугласно:

— Реших да дам един урок на оня неприятен тип.

— Внимавайте вашият урок да не попречи на нашата сделка.

— Моят урок може само да помогне на сделката. След като кажа някои нещица на Райън, смятам, че той ще се отнесе към нас с по-голямо доверие.

Когато в пет часа се виждаме с Ерлих в едно заведение до гарата, аз избягвам да го питам за разговора му с костенурката, а и той не намира за нужно да ме осведомява. Изобщо вниманието ни е насочено изцяло към утрешния ден.

Утрешният ден. Големият ден. И Сеймур, и Райън, и Томас, и Ерлих, и дори всяка една от жените очакват този ден да им донесе нещо — успех, пари или решаване на един личен проблем. Аз също не правя изключение. Аз също чакам и се надявам. На тая възраст, представете си.

Да, ден на важни събития, чийто смисъл едва ли има много общо с деловата страна на събитието, което обсъждаме в момента. Защото, външно погледнато, утрешната програма не съдържа нищо повече от една оръжейна сделка. Една съвсем дребна сделка, ако се вземе под внимание с какви милиарди работят в същата област арабските шейхове. И една съвсем безполезна сделка, ако се има предвид, че оръжието, за което са похабени толкова приказки, не е нужно никому.

Само че оръжието, дори когато не е нужно никому, е главоболна стока. Лесно е да наречеш карабините резервни части, но не е сигурно дали съответните органи ще ти повярват. А да разкарваш подобни резервни части из една страна, изразходваща значителен дял от бюджета си за полицейски кадри — това поставя проблеми.

С цел да сведе тия проблеми до минимум, Сеймур е решил пренасянето на карабините и автоматите да се отложи засега. Засега и во веки веков, навярно. Колкото до утрешния ден, пред нас стои задачата да извозим някак си най-леката, но и най-ценна част на партидата — пистолетите.

— Наех едно фургонче за две седмици — осведомява ме Ерлих. — Смятам, че две седмици ще са достатъчни.

— Напълно достатъчни.

Щастливец. Разсъждава в перспектива от две седмици. А аз не знам какво ме чака подир два дни.

— Намерил съм при едни мои познати тихо местенце, където ще оставя камиона известно време на карантина. Между приемането и изпращането на стоката винаги е полезно да мине някое време.

— Вие по-добре знаете.

— Нали за това ми се плаща. Ще откарам стоката в Хамбург подир десетина дни. Там трябва да се промени амбалажът.

— Естествено.

Той продължава да ме занимава десетина минути с такива подробности, за да разбера, че операцията по транспорта е свързана с немалко разходи и че предвиденото за целта възнаграждение съвсем не е тъй голямо, както може да изглежда на пръв поглед.

— Най-важното: не забравяйте да проверите още в склада някоя и друга каса — забелязвам, в съгласие с указанията на Сеймур. — Не е изключено Томас да ни пробута нещо далеч по-долнокачествено от уговореното.

— За това не се безпокойте. Няма да допусна този мошеник да ни изиграе.

— Пак сериозни разговори. Пак дрънкане на оръжие — прозвучава в тоя момент мек женски глас.

Мод се е появила изневиделица.

— Съжалявам, че закъснях, но навън е такова движение…

„Движение“… приказки. За разлика от Ерлих, аз съм успял да забележа, че дамата е дошла не откъм вратата, а откъм вътрешността на бара.

„А къде скрихте микрофончето, мила?“

„То е в джоба ви, Албер.“

Заведението е шумно и неуютно, като всички тия барове край гарите, където хората разменят по някоя дума и пият по нещо, без да се задържат. Ние също нямаме основание да се задържаме повече от времетраенето на един сладолед, тъй като разговорът е приключен. Сладоледът, естествено, е за Мод.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте да ме приберете — казвам, вече навън, след като се разделяме с Ерлих. — С удоволствие бих подремнал малко преди срещата с Уйлям.