Денят не си личи по заранта

Той замълчава, сякаш тепърва обмисля как да постъпи, сетне протяга напред шия и предлага:

— Оставете ми да разгледам поръчката ви на спокойствие. Утре по същото време ще ви дам по-точна оферта.

И за да не си въобразя, че ще има втори пазарлък, дръпва важно назад дребната си глава и произнася:

— Окончателната!

Мерцедесът в паркинга е празен. Едва понечвам да го отключа, когато Мод се задава насреща ми.

— Излишно е да взимаме колата, Албер. На пет крачки оттук има чудесен ресторант.

И когато тръгваме към чудесния ресторант — май че за нея всички ресторанти са чудесни, — запитва:

— Значи, не пожела да приеме поканата ви?

— Покана ли? Той едва не ме изхвърли от кантората, а вие ми говорите за покана.

— Защо не обясните по-спокойно какво е станало — предлага жената.

— Нима не успяхте да запишете всичко?

— Не знам каква изолация са използували в тоя „Самсон“, но трябва да призная, че е безупречна. Единственото, което може да се запише, е тишината.

— А как скрихте микрофончето?

— То е в джоба ви.

Дамата забавя крачки и произнася унило:

— Изглежда, и двамата се провалихме.

— Провалът при мене засега е висящ — избъбрям, за да я ободря.

Когато по-късно в ресторанта давам бегла справка за действията си, Мод забелязва:

— Още по-рано ви казах, че се престаравате, Албер. Ако не се престаравахте, сделката с Райън вече щеше да е сключена.

Излиза обаче, че Сеймур е на друго мнение по въпроса.

— Правилно сте постъпили, драги — отсъжда американецът за голяма изненада на Мод, след като изслушва доклада ми.

Срещата с Уйлям става същата вечер в познатия вече апартамент на мис Модести Милтън, която любезно ни е сервирала два огромни сандвича и две консервени кутии бира.

— Бирата изглежда студена — установява Сеймур, додето пълни чашата си. — А мога ли да знам как приготвяте сандвичите?

— Ами разрязвам хлебчето, намазвам го с масло и пъхам два резена шунка…

— Която, естествено, хващате с ръка.

— Но защо, мистър Сеймур, аз работя винаги с ръкавици…

— Е, щом е с ръкавици, можем да опитаме и сандвичите — съгласява се американецът. — Хирурзите, когато са с ръкавици, си позволяват да ровят даже вътрешностите ни.

Той вкусва едва-едва от сандвича, а сетне го забравя и се връща на темата:

— При невероятната мнителност на нашия контрагент смятам, че съвсем правилно сте довели пазарлъка до ръба на скъсването. И обратно: в случай че приемехме без особена съпротива тия фантастично високи цени, това би накарало Райън да се усъмни и да се дръпне.

Той отмества чинията със сандвича, отпива от бирата и пали цигара.

— Изобщо, ако имате нужда от оръжие, ще го получите. Само че, доколкото знам, на вас не ви е необходимо оръжие. Нито на мене. Цялата тази сделка няма да има никаква стойност за нас, ако не бъде съответно документирана.

Сивите хладни очи ме гледат с известна настойчивост.

— Вие трябва на всяка цена да изведете Райън вън от това бюро, приятелю.

— Не мога да си представя, че ще успея да завлека тая костенурка в някой бар.

— Слабо вероятно е наистина — съгласява се Сеймур. — Но барът не е единственият възможен вариант.

Той вади цигарата от уста и я поглежда озадачено, сякаш се пита това пък какво е. Сетне я смачква в импозантния венециански пепелник и вдига очи. Вдига ги към дамата. Мод става тутакси и се отправя към кухнята.

— Налага се да съобразяваме не от наша гледна точка, Майкъл, а от гледна точка на контрагента. Кое е най-важното за Райън в цялата тая история? Парите, естествено. Значи, трябва да нагодим нещата тъй, че Райън да не може да получи парите, без да излезе от бърлогата си. Прав ли съм?

— Вашите разсъждения не ми се нравят особено.

— Къде греша?

— Освен вашата гледна точка и освен тая на Райън съществува и една трета гледна точка — моята. Вие не сте ми казвали, че сделката наистина ще се сключи и че ще се стигне до плащане. Ако се не лъжа, твърдяхте по-скоро обратното.

— Съвършено прав сте — отвръща невъзмутимо Сеймур. — Но това е вече минал етап. Сега, след като техниката на моите хора се е оказала безпомощна, вие единствен можете да спасите положението, Майкъл.

— Да спася положението, като проваля себе си.

— Не вярвам да стигнем дотам. Нали вече ви казах: дори да стане скандал, това ще бъде скандал от трети тип, сиреч безшумен, сиреч съвсем безопасен за вас.

— Обаче вие тъй често променяте условията на играта…

— Аз нищо не променям. Те сами се променят, без да питат ни вас, ни мене. Тъй че нека се примирим с тоя непостоянен свят, който ни заобикаля, и да помислим какво ще правим утре.

Любезната дама с прошарените коси кима към вратата на светилището:

— Очакват ви, мистър Каре.

Прониквам в огнеупорната каса, за да установя, че стопанинът е днес по-любезен от вчера. Хората винаги стават по-любезни, когато предстои да получават пари.

Райън не стига дотам да ми протегне ръка, а посочва със снизходителен жест стола до металното бюро. Сетне вади от папката някакъв лист и ми го подава:

— Постарах се да направя известни корекции на първоначалните цени. Доста съществени корекции, мистър.

Един бегъл поглед върху проектофактурата ме убеждава, че твърдението на костенурката не е съвсем голословно. Новите цени са значително по-ниски от първоначалните и все още значително по-високи от тия на Томас.

— Това вече е друго — признавам. — Това вече е добра основа за разговор.

Главата на костенурката, протегната напред в очакване на реакцията ми, моментално се дръпва назад:

— Ако за вас „разговор“ означава пазарлък, трябва да ви предупредя, че такъв няма да има.

— Мисля, не все пак известна корекция, поне върху резервните части от първия вид…

— Изключено — поклаща решително глава Райън. — Офертата ни е окончателна.

Забивам поглед в листа със съсредоточения израз на човек, правещ сложни изчисления наум. Сетне произнасям с въздишка:

— Добре, тъй да бъде. Но бих искал да знаете, че отстъпвам само защото съм притиснат от обстоятелствата.

— Всички, които идват тук, са притиснати от обстоятелствата — кима невъзмутимо костенурката. — Хората не купуват резервни части за домашна украса.

— Имате право. По-силният винаги има право, мистър.

Последната фраза, изглежда, доставя известно удоволствие на Райън, което не му пречи да забележи:

— Надявам се, не забравяте, че направената ви отстъпка е реална само наполовина.

— Тоест как?

— Ами така: когато пиша, че за големите резервни части ви се прави 40 процента отстъпка, това означава, че отстъпката е всъщност само 20 процента. Останалите 20 процента трябва да ми бъдат изплатени за обичайните режийни разноски.

Тук, в тая стоманена каса, явно се говори на доста особен жаргон. Карабините се наричат резервни части, а рушветът — режийни разноски.

— Но това променя цялата картина…

— Нищо не променя — възразява все тъй невъзмутимо Райън. — Предполагах, че тия елементарни неща са ви известни.

— Режийните разноски са в реда на нещата — бързам да се съглася. — Но вие бихте могли лесно да ги покриете, като увеличите отстъпката на 60 процента. Така ще съчетаете своите интереси с моите.

— Казах вече, че пазарлък няма да има — напомня сухо костенурката. — Офертата е окончателна.

Отново забивам поглед в листа и отново давам вид, че пресмятам наум.

— Вие доста грубо ме притискате, мистър…

Костенурката мълчи, застинала в надменна поза.

— … За жалост, обстоятелствата също ме притискат.

Правя необходимата пауза, маркираща дълбока вътрешна борба, сетне запитвам:

— А как ще стане плащането?

— Ами вадите пари и плащате. Мислех, че носите сумата.

— Нося чековата си книжка.

Райън премества напред очилата, за да ме погледне над тях с невъоръжени очи. Малки очи, недоверчиви и присмехулни.