Денят не си личи по заранта

Прочее от доста време насам, ако не броим отделни изключения, палавниците си седят вътре в лагерите. Комфортни лагери или, ако щете, уютни селища сред най-закътаните и най-живописни гори. Там са уредени дансинги и кина, магнитофоните вият, уискито се лее, дружеските побои се разгръщат с пълна непринуденост. Но всичко става в домашна среда, далеч от враждебния поглед на туземеца.

Изглежда, правилото всичко да става в домашна среда вече се е превърнало в рефлекс, защото и Томас ме е поканил този път на разговор у дома си. Като цивилен Томас не е задължен да се тика из горския гъсталак, а е наел тази кокетна вила, предоставяща му едно не малко удобство — да приема посетители, без те да минават през любопитния оглед на часовоя.

Сандра ни посреща и ни въвежда в дома, но само за да ни преведе през него и да ни изведе на поляната зад вилата. Доста стръмна поляна, ала все пак пригодена за употреба посредством каменни стълбички и тераски. Върху една от тия тераски под закрилата на огромен оранжев слънчебран гостите, дошли преди нас, вече са организирали каре на бридж. Двете дами от карето са ми непознати, а колкото до мъжете, единият се оказва помощник на Томас, а другият — Добс, който може би също е помощник, само че на Сандра и вероятно по тънката част.

— Ето че се оформи и съставът за второ каре — установява домакинът, след като ни кима бегло за поздрав.

— Боя се, че Мод още не се е научила да различава валето от ригата — промърморвам според предварително получените инструкции.

— В такъв случай не мога да ви предложа като спорт нищо повече освен малко пиене — заявява добродушно Томас.

— Чух, че правите сбирка от старинни пистолети — подхвърлям, пак според указанията на Мод.

— Да правя сбирка? — възклицава стопанинът. — Не съм дотам свободен, драги, та да правя сбирка. Купих я наготово в един търг. Но колекцията наистина си струва парите. Ако тия реликви ви интересуват…

Сценката, призвана да мотивира оттеглянето ни в дома, е доста елементарна и съвсем излишна, тъй като ония под слънчебрана изобщо не ни обръщат внимание.

Томас ме отвежда в кабинета си, на горния етаж на вилата. Върху дългите рафтове на вградената в стената библиотека са натрупани доста безразборно кутии от кожа и полирано дърво, съдържащи вероятно ценните оръжия. Домакинът обаче съвсем не се заема да ми показва колекцията, а се разполага в едно кресло край масичката до прозореца и прави нехаен жест към насрещното кресло. Сетне запалва цигара и избъбря:

— Слушам ви.

— Мис Дейвис, предполагам, вече ви е уведомила за разговора ни…

— Да, каза ми, че сте й надрънкали маса глупости — кима Томас.

И за да смекчи донейде фразата, добавя:

— Не ви обвинявам. Предали сте каквото сте чули.

— Аз още по-малко имам намерение да ви обвинявам в каквото и да било. Нито смятам да проверявам дали се касае до глупости, или до сериозни неща. Единственото, което ме интересува, е съдбата на сделката.

— Естествено.

— А това означава, че сделката трябва да бъде сключена не с вас, а с вашия шеф.

Домакинът леко разтваря ръце, в знак, че не възразява:

— Ами сключете я.

— Едва ли ще успея без ваша помощ. Вие имате ужасно мнителен шеф, мистър Томас.

— Значи, пак опирате до Томас. А за какъв дявол Томас трябва да ви оказва помощ?

— За да избегне катастрофата.

— Нима съм стигнал до катастрофа? — пита домакинът, като примигва с очи.

— Вече споменах, че шефът ви е страшно мнителен човек. Тази мнителност за момента е насочена най-вече към вас.

— Като ви слушам, имам чувството, че всяка заран си пиете уискито с моя шеф, когото дори не познавате.

— Лично — не. Затуй пък съм близък с един господин, с когото вашият шеф наистина доста често си пие уискито.

— Ако искате разговорът да има някакъв смисъл, би следвало да се изразявате по-точно: фамилия, професия и прочее.

Може би не е красиво да замесвам в тая работа невинния Франк, но аз говоря по директива.

— Сега всичко е ясно — произнася домакинът, след като изслушва информацията ми. — Вие сте съчетали произволните хипотези на вашия Франк с преднамерените измислици на нашия Ерлих и така сте стигнали до призрака на катастрофата.

Той замълчава, примигва, сякаш за да очисти окото си от досадната прашинка, сетне казва спокойно:

— Катастрофа не се предвижда.

— Катастрофата ще дойде — настоявам, също спокойно. — Освен ако навреме направите необходимото, за да я избегнете. Райън има съвсем определено мнение за вас и съвсем определен план за вашето елиминиране. Той не се нуждае от ортак за сделките си, а от покорен слуга.

— Е, аз наистина нямам квалификацията на слуга — признава домакинът. — Ако това е вината ми…

Той хвърля бегъл поглед през полупрозрачната завеса, за да провери дали навън всичко е наред. После запитва:

— А онази нигерийска легенда откъде я изровихте?

— Изровил я е Райън. Може и наистина да се касае за легенда, но Райън доста подробно ви е проучвал, за да разбере с какъв човек ще има работа тук.

— Проучвал е клевети. Вярвам, знаете, че едно лично досие се състои главно от клевети.

Не съм поп, тъй че нямам никакво намерение да подтиквам домакина към изповеди. Отговарям търпеливо на въпросите, които той пуска, с цел да провери докъде се простира информацията ми. Най-сетне се връщаме към главното.

— И тъй, вие искате да сключите сделката лично с Райън?

— Не виждам друг начин.

— А какво ще спечеля аз самият, вън от искрената ви благодарност?

— Ще ви дам копие от фактурата. Поставите ли фактурата в джоба си, значи, и Райън е вече в джоба ви.

— Така вие си мислите — произнася скептично Томас. — Подобна фактура, драги, не струва нито цент.

— Как така?

— Досега ми повтаряхте, че шефът е мнителен човек, а изведнаж излиза, че същият този мнителен човек е готов да се самоизобличи просто за да ни направи удоволствие.

— Сам знаете, че подобна сума не се връчва без документ.

— Знам всичко. Включително и това, че в документа ще бъде вписана не реално получената сума, а официалната, за пред дирекцията. Давате ми сто долара, обаче вписваме петдесет. Практиката вероятно ви е известна.

Как няма да ми е известна, когато търговията е втората ми специалност. В момента обаче аз работя по диктовка на Сеймур, а Сеймур, изглежда, всичко е предвидил, защото подир известен размисъл домакинът забелязва:

— Добре, да се условим, че ще ми предадете фактурата. Но понеже тази фактура няма никаква стойност като улика, ще трябва да приложите към нея писмено свидетелство за действително броената сума.

— А нима подобно свидетелство ще има някаква стойност? — опитвам да се изплъзна.

— Това оставете на мене.

— Но вие ме въвличате тъкмо в усложненията, които искам да избягна.

Томас наново надзърта през завесата. Тоя път, изглежда, е забелязал нещо, заслужаващо внимание, защото, когато проговаря, в тона му се усеща нотка на раздразнение:

— За какви усложнения ми приказвате, драги. Вашето свидетелство при нужда ще бъде показано само на Райън, а Райън е последният човек, който би се решил да го разтръби.

— Може би сте прав, но…

— Прав съм без „може би“ и без „но“ — прекъсва ме домакинът. — И още една подробност: трябва предварително да ме уведомите за деня и часа на сделката. Ако се стигне до сделка.

— Това не е трудно.

— Трудните неща, както винаги, остават за Томас. Вашите са лесни. Обаче позволете да ви предупредя. Аз не съм мнителен като Райън и за разлика от Райън работя на доверие. Но ако ви скимне случайно да измамите доверието ми, бъдете сигурен, че ви очакват усложнения, далеч по-тежки от тия, които желаете да избегнете.

— Това можеше и да не го казвате — промърморвам. — Би трябвало да ви е ясно, че предпочитам да работя с човек като вас, отколкото с такъв като Райън.

— Драго ми е, че е тъй — кима Томас и одобрително примигва.

После поглежда към натрупаните по рафтовете кутии и подхвърля: