Предателят

— Някой следеше ли ни?

Лавон поклати отрицателно глава.

— Сигурен ли си, Ели?

— Абсолютно.

— Вземи Йоси. Върнете се в Женева. Чакайте там с останалите. Няма да се бавим.

— Ще остана тук с теб.

— Ти си проследяващ агент, Ели. Най-добрият, който някога е имало. Това не е за теб.

— Може би не е и за теб.

Габриел не обърна внимание на забележката и погледна към Навот, който седеше зад волана на реното. Минута по-късно тримата руснаци, упоени и овързани, се заклатушкаха пиянски към входа на къщата. Ели сложи ръка на рамото на Алон.

— Бъди внимателен вътре, Габриел. Ако ли не, може да загубиш нещо повече от още една съпруга.

Лавон се качи зад волана на колата, без да каже нищо друго, и потегли надолу по склона на долината. Алон гледа, докато червените габарити се скриха зад снежната завеса, после се обърна и тръгна към къщата.

Съблякоха ги по бельо и ги завързаха за три метални градински стола. Габриел инжектира на всеки от тримата мъже стимулант — малки дози на бодигарда и шофьора и по-голяма на Владимир Чернов. Главата му бавно се повдигна от гърдите и като примигваше бързо, той огледа обстановката. Двамата му охранители седяха точно срещу него с разширени от ужас очи. Яков, Михаил, Навот и Алон бяха застанали в редица зад тях. В лявата ръка на Габриел имаше глок 45 калибър със заглушител на дулото. В дясната си ръка той държеше снимка на мъж, който стоеше в залата за пристигащи на летище Хийтроу. Алон погледна към Яков, който отлепи тиксото, увито около долната част на главата на Чернов. При отскубването на доста голямо количество коса Владимир изкрещя от болка. Габриел му нанесе силен удар с глока в челото и му каза да си затваря устата. Чернов, с обляно в кръв ляво око, се подчини.

— Знаеш ли кой съм аз, Владимир?

— Не съм ви виждал никога през живота си. Моля ви, който и да сте, всичко това е някакво…

— Не е недоразумение, Владимир. Погледни добре лицето ми. Виждал си го и преди, сигурен съм в това.

— Не, не съм.

— Двамата с теб започнахме зле. Ти ме лъжеш и ако продължиш да го правиш, никога няма да излезеш оттук. Кажи ми истината, Владимир, и ти, а и твоите хора ще бъдете оставени живи.

— Казвам ви истината. Никога преди не съм виждал лицето ви.

— Даже и на снимки? Те със сигурност са ти дали моя снимка.

— Кой?

— Мъжете, които са дошли при теб, когато са искали да наемат Другаря Жирлов, за да ме открие.

— Никога не съм чувал името на този човек. Аз съм легитимен консултант по сигурността. Искам веднага да пуснете мен и хората ми. Иначе…

— Иначе какво, Владимир?

Чернов не отговори нищо.

— Разполагаш с много ограничена възможност, Владимир. Много ограничена. Ще ти задам въпрос и ти ще ми кажеш истината. — Габриел поднесе снимката пред лицето на Чернов. — Кажи ми къде мога да намеря този човек.

— Никога не съм го виждал.

— Сигурен ли си, че това е отговорът, който искаш да ми дадеш, Владимир?

— Това е истината!

Габриел тъжно поклати глава и отиде зад шофьора на Чернов. Бяха му казали името му. Той вече го бе забравил. Неговото име беше без значение. Шофьорът нямаше нужда от име там, където отиваше. Съдейки по наглото му изражение, Чернов очевидно си помисли, че той блъфира. Явно руснакът не беше чувал за дванадесетата заповед на Ари Шамрон: Ние не размахваме наоколо пистолетите си като гангстери и не отправяме празни заплахи. Изваждаме оръжията си на бойното поле с една-единствена цел. Габриел допря дулото до тила на шофьора и леко го наклони надолу. После, с приковани в лицето на Чернов очи, натисна спусъка.

46. Горна Савоя, Франция

Съществува една популярна заблуда относно заглушителите. В действителност те не правят безшумно оръжието, особено когато то е глок 45 калибър. Куршумът с кух връх влезе в черепа на шофьора с доста силен пукот и излезе през устата му, отнасяйки голяма част от челюстта и брадичката. Ако пистолетът бе в хоризонтално положение по време на изстрела, куршумът можеше да продължи траекторията си, забивайки се във Владимир Чернов. Вместо това, той се сплеска безопасно в пода. Въпреки това, Чернов не се измъкна напълно невредим. Мускулестото му тяло бе опръскано с кръв, мозък и парченца от кости. След няколко секунди към това се прибави и съдържанието на собствения му стомах: изисканите ястия, които няколко часа по-рано бе споделил с Людмила Акулова в „Лез Армюр“. Това беше добър знак. Той можеше да търгува със смърт и насилие, но от вида на малко кръв му прилошаваше. С известен късмет Владимир можеше скоро да се пречупи. Габриел отново постави снимката пред лицето му и му зададе същия въпрос:

— Кой е този мъж и къде мога да го намеря?

За съжаление, отговорът остана непроменен.

— Сигурен съм, че си чувал за мъченията с вода, Владимир. Ние имаме различна техника, която използваме, когато се нуждаем бързо от информация. — Алон се загледа за миг в огъня. — Наричаме я „огнена баня“. — Погледна отново Чернов. — Виждал ли си някога човек, минал през огнена баня?

Когато Владимир не отговори, Габриел погледна към хората си. Навот и Яков сграбчиха втория бодигард и както си беше завързан за стола, го тикнаха с главата напред в огъня. Задържаха го в него не повече от десет секунди. Но дори и така, когато го измъкнаха, косата му пушеше и лицето му бе почерняло и подпухнало. Освен това той крещеше в агония.

Те го сложиха точно пред Чернов, така че руснакът да види ужасния резултат от неговата непреклонност. После Габриел допря глока до тила на бодигарда и сложи край на мъките му. Чернов, сега подгизнал в кръв, гледаше ужасено двамата мъртъвци пред него. Михаил залепи устата му с тиксо и го удари силно с опакото на ръката си по бузата. Алон сложи снимката в скута му и каза, че ще се върне след пет минути.

Той се върна в петдесет и деветата секунда на петата минута и отлепи тиксото от устата на Чернов. После му даде право на избор. Можеха да проведат приятен разговор като двама професионалисти или Владимир щеше да бъде хвърлен в огъня като вече мъртвия бодигард. Обаче нямало да бъде бързо обгаряне, предупреди го Габриел. Ще бъде бавно печене. Крайник след крайник. И нямало да има куршум в тила, за да сложи край на болката.

Алон не трябваше да чака дълго за отговор. Изминаха десет секунди. Не повече. Чернов заяви, че иска да говори. Каза, че съжалява. Каза, че искал да помогне.

47. Горна Савоя, Франция

Дадоха му дрехи, за да се облече, и една доза алпразолам 23, за да успокоят безпокойството му. Позволиха му да седне на подходящ стол със свободни ръце, макар че столът бе обърнат така, че нямаше как да не вижда двамата си мъртви служители — сурово напомняне за съдбата, която го очакваше, ако отново се върнеше на твърдението, че не знае нищо. След няколко часа труповете щяха да изчезнат от лицето на земята. Владимир Чернов щеше да изчезне с тях. Дали щеше да срещне смъртта си безболезнено или при изключително насилие, зависеше от едно нещо: да отговори вярно на всеки от въпросите на Габриел.

Алпразоламът имаше допълнителното свойство да развърже езика на Чернов и бе необходимо само съвсем леко подтикване от страна на Алон, за да го накара да говори. Той започна, като направи комплимент на Габриел за операцията, която бяха провели пред дома му.

— И КГБ не можеше да го направи по-добре — каза той без следа от ирония в гласа.

— Извинявай, но не съм поласкан.

— Вие току-що убихте хладнокръвно двама души, Алон. Нямате право да възразявате срещу сравненията с бившата ми служба.

— Знаеш името ми.

Чернов успя да се усмихне слабо.

— Бих ли могъл да получа една цигара?

— Цигарите са вредни за здравето ти.