Предателят

— Всичките са бивши служители на КГБ. И също като Петров, всички са много добри.

— Кой им плаща?

— Петров се разплаща с тях от своя дял. Чух, че е много щедър. Никога не е имал проблеми с работниците си.

Чернов бе изпушил цигарата си чак до филтъра. Той си дръпна от нея за последен път и се огледа за място, където да сложи фаса. Яков го взе от пръстите му и го хвърли в огъня. Габриел отхвърли молбата за втора цигара и поднови разпита си.

— Онази вечер някой откри бясна стрелба по една руска журналистка в Оксфорд.

— Имате предвид Олга Сухова?

— Точно така. И не мисля, че Петров беше там онази вечер.

— Ако беше там, Олга нямаше да оцелее. Беше спешна поръчка. Той изпрати двама от сътрудниците си да я свършат вместо него.

— Къде беше Петров?

— Беше в Италия и се подготвяше да отвлече съпругата ви.

Габриел почувства нов прилив на гняв. Потисна го и зададе следващия си въпрос:

— Той как ни откри?

— Не е той. Откри ви СВР. Чули слухове, че се укривате в Италия, и започнаха да притискат своите източници в италианските служби. Накрая един от тях ви предаде за пари.

— Знаеш ли кой е той?

— Не.

Алон не настоя. Вярваше, че руснакът казва истината.

— Каква информация ви беше дадена за мен?

— Името ви и мястото на имението, където живеете.

— Защо чакахте толкова дълго, преди да действате?

— Такива бяха инструкциите на клиента. Операцията срещу съпругата ви да се проведе само ако отвличането на Булганов мине гладко… и ако клиентът даде заповед да се действа.

— Кога получи такава заповед?

— Седмица след отвличането на Булганов.

— От Маленски ли дойде тя?

— Не, от самия клиент. Иван се обади в офиса ми в Женева. Съвсем недвусмислено даде да се разбере, че Петров трябва да се насочи към втората мишена. — Чернов замълча за момент. — Видях снимка на съпругата ви, Алон. Тя е изключително красива жена. Съжалявам, че трябваше да я похитим, но бизнесът си…

Габриел удари силно с глока руснака през лицето, разкървавявайки отново цепнатината над окото му.

— Къде е сега Петров?

— Не знам.

Алон погледна към огъня.

— Спомни си уговорката ни, Владимир.

— Може да обелите плътта от костите ми, Алон, и пак няма да мога да ви кажа къде е той. Не знам къде живее, нито къде е в даден момент.

— Как се свързваш с него?

— Не го правя. Той се свързва с мен.

— Как?

— По телефона. Но не си и помисляйте да опитвате да го проследите. Той постоянно си сменя телефонните номера и никога не запазва един задълго.

— Какви са финансовите ви споразумения?

— Същите като навремето в Москва. Клиентът плаща на мен, а аз плащам на Петров.

— Изпирате ли парите през „Риджънси Секюрити“?

— В Европа това е твърде сложно. Тук му се плаща в брой.

— Къде доставяш парите?

— Притежаваме няколко съвместни банкови сейфа в Швейцария. Оставям парите в сейфа и той си ги взема, когато поиска.

— Кога за последен път си пълнил сейфа?

Чернов потъна в мълчание. Габриел се втренчи в огъня и повтори въпроса.

— Завчера оставих пет милиона евро в Цюрих.

— По кое време?

— Точно преди да затворят. Обичам да ходя, когато банката е празна.

— Как се казва банката?

— „Бекер и Пул“.

Габриел знаеше тази банка. Знаеше също и адреса й. Сега той попита за него просто за да се увери, че Чернов не лъже. Руснакът отговори вярно. „Бекер и Пул“ се намираше на Талщрасе № 26.

— Какъв е номерът на сейфа?

— Девет, седем, три, осем, три, шест, две, четири.

— Повтори го.

Руснакът го направи. Нямаше грешки.

— Парола?

— Балзак.

— Колко поетично.

— Петров я избра. Той обича да чете. Аз никога не съм имал време за това. — Чернов погледна пистолета в ръката на Алон. — Предполагам, че никога няма и да имам.

Във вилата над езерото Анеси прозвуча още един последен изстрел. Габриел не го чу. В момента на възпроизвеждането му той седеше до Узи Навот във вана, който се спускаше бързо към долината в сивата утринна светлина. Те спряха в Женева колкото да вземат Сара Банкрофт от хотел „Бристол“, после се отправиха към Цюрих.

49.

Стаята в мазето на малката дача не беше напълно откъсната от външния свят. Високо в единия ъгъл имаше малко прозорче, покрито отвътре с вековна мръсотия, а отвън — със снежна пряспа. Всеки ден за няколко минути, когато слънчевите лъчи падаха под подходящия ъгъл, снегът ставаше ален и изпълваше стаята със слаба светлина. Те предполагаха, че това става при изгрев-слънце, но не бяха сигурни. Заедно със свободата Иван им бе откраднал и времето.

Киара ценеше всяка секунда светлина, дори това да означаваше, че е принудена да гледа право в разраненото лице на Григорий. Разрезите, синините и деформиращите отоци: имаше моменти, в които той изобщо не приличаше на човек. Тя се грижеше за него, колкото можеше, а веднъж смело поиска от пазачите на Иван бинтове и нещо обезболяващо. Искането й се стори забавно на охранителите. Те се бяха потрудили здравата да докарат Григорий до това състояние и не бяха готови да позволят на новата затворничка да заличи техните усилия с марля и мехлем.

През цялото време ръцете им бяха заключени с белезници, а краката им — оковани. Не им дадоха възглавници или одеяла и нямаха отопление даже през мразовитите нощи. Два пъти на ден им носеха по малко храна — коричка хляб, няколко резенчета тлъст салам и слаб чай в картонени чашки — и два пъти ги водеха в една тъмна и зловонна тоалетна. Нощите прекарваха, притиснати един до друг, върху студения циментов под. През първата нощ Киара сънува, че търси едно дете сред безкрайна брезова гора, покрита със сняг. Събуждайки се с усилие на волята, тя откри, че Григорий се опитва внимателно да я успокои. Следващата нощ Киара се събуди от внезапно бликналата топла течност между бедрата й. Този път той не можа да я утеши. Току-що бе загубила детето на Габриел.

Давайки си сметка за микрофоните на Иван, двамата не говореха за нищо сериозно. Накрая, на третия ден от пребиваването им заедно, през кратките мигове на светлина в стаята, Григорий я попита как е била отвлечена. Тя се замисли за момент, преди да отговори, после му разказа старателно съставена версия на истината. Каза му, че е била похитена на един път в Италия и че двама младежи — добри момчета с блестящо бъдеще — са били убити, опитвайки се да я защитят. Обаче пропусна да спомене, че три дни преди залавянето й е била край Лаго ди Комо и е участвала в разпита на бившата съпруга на Григорий — Ирина. Или че знаеше как агентите на Иван бяха измамили Ирина да участва в неговото отвличане. Или че екипът на Габриел толкова много бе харесал Ирина, че изпращането й обратно в Москва след разпита бе сломило сърцата им. Киара искаше да каже тези неща на Булганов, но не можеше. Иван подслушваше.

Когато дойде ред на Григорий да опише своите патила, той не премълча нищо. Историята, която й разказа, съвпадаше с онази, която тя бе чула преди няколко дни край Лаго ди Комо, но от другата страна на огледалото. Той отивал да участва в шахматен мач срещу мъж на име Саймън Финч — предан марксист, който искал да причини страданията на Русия на Запада. Когато се отбил за кратко в крайбрежното кафене, забелязал, че е следен от мъж и жена. Предположил, че са наблюдаващи агенти от МИ5 и че е безопасно да продължи пътя си. Мнението му се променило след няколко минути, когато забелязал друг мъж, руснак, да го следи по Хароу Роуд. После видял идваща насреща му жена, която не носела чадър и била гологлава под дъжда, и си дал сметка, че я е зърнал няколко минути по-рано. Уплашил се, че ще бъде убит, и за миг си помислил да се втурне лудешки през Хароу Роуд. Тогава се появил един мерцедес седан. Задната му врата се отворила…

— Познах мъжа, който държеше пистолет, опрян в главата на бившата ми съпруга. Фамилията му е Петров. Повечето хора, които срещат този човек, не оцеляват. Каза ми, че Ирина ще е изключение, ако сътруднича. Направих всичко, което поискаха. Но след няколко дни в плен, докато ме разпитваха в мазетата на Лубянка, един човек, който някога бе мой приятел, ми каза, че Ирина е мъртва. Каза ми, че Иван я е убил и я е заровил в безименен гроб. Каза, че аз ще съм следващият.