Предателят

Подобно на Ари, Сергей Коровин можеше да обсъжда въпроси, свързани с вноса, на много езици. При повечето им срещи разговорите им се провеждаха на немски и точно на този език двамата заговориха сега. След като се настани на стола, Коровин незабавно отвори сребърната си табакера. Шамрон трябваше да му напомни, че пушенето вече е забранено в Париж. Сергей се намръщи.

— А разрешават ли още да се пие водка?

— Ако ги помолиш любезно.

— Аз съм като теб, Ари. Не моля за нищо. — Той си поръча водка, после погледна Шамрон. — Зарадвах се да чуя гласа ти снощи. Опасявах се, че може да си починал. Най-трудното нещо на старостта е смъртта на някой приятел.

— Никога не съм знаел, че имаш такива.

— Приятели? Неколцина. — Усмихна се. — Ти винаги си играл добре играта, Ари. Имаше много почитатели в Ясенево. Изучавахме твоите операции. Даже научихме едно-две неща.

Ясенево беше старата щабквартира на Първо главно управление, наричано понякога Московският център. Сега беше седалище на СВР — Службата за външно разузнаване.

— Къде е досието ми? — попита Шамрон.

— Заключено е там, където му е мястото. Известно време се притеснявах, че всичките ни кирливи ризи ще бъдат направени обществено достояние. За щастие новият режим сложи край на това. Нашият президент разбира, че който контролира историята, контролира бъдещето. Той високо цени постиженията на Съветския съюз, а в същото време омаловажава така наречените престъпления и злоупотреби.

— И ти одобряваш това?

— Разбира се. Русия няма демократични традиции. Въвеждането на демокрация в Русия би било равносилно на налагането на ислямския закон в Израел. Разбираш ли ме, Ари?

— Мисля, че да, Сергей.

Сервитьорът поднесе водката много церемониално и се оттегли. Коровин отпи без колебание.

— Е, Ари, сега, когато сме сами…

— Сами ли сме, Сергей?

— Няма други, освен моята охрана. — Той замълча за миг. — А как е при теб, Ари?

Шамрон погледна към Рами, който седеше близо до входа на богато украсения салон и се правеше, че чете „Хералд Трибюн“.

— Само един?

— Повярвай ми, Сергей, един ми е напълно достатъчен.

— Обаче аз чух нещо друго. Казаха ми, че две от момчетата ти са били убити онази вечер и италианците се опитват да го запазят в тайна заради теб. Впрочем това няма да проработи. Моите източници ми съобщиха, че историята ще се появи с гръм и трясък утре сутринта в един от големите италиански ежедневници.

— Наистина ли? И какво ще пише?

— Че двама агенти на Службата са били убити, докато са шофирали в италианската провинция.

— И няма да се спомене за агент, който е бил отвлечен?

— Не.

— А за извършителите?

— Ще има спекулации, че е дело на иранците. — Сергей замълча, после добави: — Но и двамата знаем, че това не е вярно.

Коровин отпи отново от водката си. Темата беше зачекната. Сега двамата мъже трябваше да действат внимателно. Шамрон знаеше, че положението на Сергей му позволява да признае малко. Това нямаше значение. С едно повдигане на веждата руснакът можеше да каже много повече, отколкото болшинството хора успяваха да кажат в едночасова лекция. Ари направи следващия ход.

— Ние винаги сме били честни един към друг, Сергей.

— Толкова честни, колкото могат да бъдат двама души в този занаят.

— Така че позволи ми да бъда откровен с теб и сега. Ние смятаме, че наш агент е отвлечен от Иван Харков. Мислим, че е във връзка с операция, която проведохме срещу него миналата есен.

— Знам всичко за вашата операция, Ари. Целият свят го знае. Обаче Иван Харков няма нищо общо с изчезването на тази жена.

Шамрон не обърна внимание на нищо друго от отговора на Коровин, освен на една дума: жена. Това бе всичко, което искаше да узнае. Руснакът току-що бе показал своите добри намерения. Сега преговорите можеха да започнат. Те щяха да следват поредица от старателно определени насоки и да се водят предимно с лъжи и полуистини. Нищо нямаше да бъде признато и никакви искания нямаше да бъдат отправени. Не беше необходимо. И Шамрон, и Коровин говореха езика на лъжите.

— Сигурен ли си, Сергей? Сигурен ли си, че ръцете на Иван са чисти?

— Говорих лично с негови представители.

Още една пауза, после:

— Чул ли си нещо за състоянието на жената?

— Само че е жива и че се отнасят добре с нея.

— Това е добра новина, Сергей. Ако може да продължи така, ще бъдем много благодарни.

— Ще видя какво мога да направя. Както знаеш, Иван е много разстроен заради сегашното си положение.

— Той сам си е виновен.

— Иван не го вижда по този начин. Той смята, че всички тези нападки и обвинения на Запад са лъжи и измислици. Не бил толкова глупав, че да сключи сделка за доставка на наши ракети на Ал Кайда. В действителност Иван ме увери, че дори не участва в оръжейния бизнес.

— Ще се погрижа това да бъде предадено на американците.

— Има и още нещо, което да предадеш.

— Каквото кажеш, Сергей.

— Иван смята, че миналото лято децата му са му били отнети незаконно във Франция. Той иска да му бъдат върнати.

Шамрон вдигна рамене, преструвайки се на изненадан.

— Никога не съм знаел, че са при американците.

— Ние мислим, че случаят е точно такъв, независимо от официалните изявления за противното. Навярно някой би могъл да поговори с американците от името на Иван. — Сега беше ред на Коровин да вдигне рамене. — Не мога да кажа със сигурност, но смятам, че ще мине дълго време, докато ви се помогне да си върнете изчезналия агент.

Коровин току-що бе направил още една крачка към предложението „услуга за услуга“. Шамрон реши да се държи уклончиво.

— Нашата служба не е голяма като вашата, Сергей. Ние сме малко семейство. Искаме да си върнем агента и сме готови да направим всичко по силите си. Обаче аз имам много слабо влияние върху американците. Ако те наистина държат децата, не ми се вярва да се съгласят да ги върнат на Иван — дори и при такива обстоятелства.

— Твърде много се подценяваш, Ари. Иди при американците. Поговори разумно с тях. Убеди ги да качат на самолета децата на Иван. Щом се приберат в Русия, където им е мястото, сигурен съм, че вашият агент ще се върне.

Коровин бе сложил договора на масата. Шамрон прояви подобаващо старание.

— Невредим?

— Невредим.

— Има и още едно нещо, Сергей. Искаме да бъде върнат и Григорий Булганов.

— Той не е ваш проблем.

Шамрон реши да подмине въпроса.

— И ако успея да убедя американците да върнат децата? С колко време разполагаме за подготовката?

— Не мога да кажа със сигурност, но няма да е много дълго.

— Трябва да знам, Сергей.

— Отговорът ми ще е само хипотетичен.

— Добре, хипотетично казано, с колко време разполагаме?

Коровин отпи от водката си и отговори:

— Седемдесет и два часа.

— Не е много, Сергей.

— Времето е толкова, колкото е.

— Как да се свържа с теб?

— Недей. Ще се срещнем отново във вторник, в четири часа следобед. Като приятел на приятел, силно ти препоръчвам да имаш отговор дотогава.

— Къде ще се срещнем?

— Разрешено ли е още да се пуши в градините на Тюйлери?

— Засега.

— Тогава да се срещнем там. На пейките близо до музея „Жо дьо Пом“.

— В четири часа?

Коровин кимна утвърдително. В четири часа.

44. Хотел „Бристол“, Женева

Новината от Париж бързо се разпространи до няколко точки в света: до отдел „Операции“ на булевард „Цар Саул“, до Темс Хаус в Лондон и до щабквартирата на ЦРУ в Лангли, както и до величествения хотел „Бристол“ в Женева, който бе временен дом на Габриел и екипа му. Макар че почувстваха огромно облекчение да чуят, че Киара наистина е жива, нямаше ни най-малко честване. Естествено условията на Иван бяха неприемливи. Бяха такива за Шамрон. Бяха неприемливи за американците. Но особено неприемливи за Габриел. Никой не беше готов да помоли Елена Харкова да пожертва децата си, най-вече мъжът, който някога бе загубил своето дете. Все пак предложението на Иван свърши важна работа. Даде им малко време и допълнително пространство за маневриране. Не много време, само седемдесет и два часа, и много тясно пространство. Щяха да търсят Киара и Григорий едновременно по два начина. Единият беше чрез преговори, другият — по пътя на насилието. Габриел трябваше да действа бързо и бе принуден да поема рискове. Засега на мушката му беше само един човек: Владимир Чернов.