Предателят

Орлов отпи от виното си и поднови разказа си:

— Кодовото му име в КГБ беше Другаря Жирлов. Беше специалист по убийства, отвличания и откриването на хора, които не искат да бъдат намерени. Предполагаше се, че е също така много добър по отношение на отровите и токсините. Използваше ефективно тези си умения, когато се залови с частна практика. Изпълняваше поръчки, които другите биха отказали, защото са твърде опасни. Това го направи богат. Няколко години работи в Русия, после разшири хоризонтите си.

— Къде отиде?

— В Западна Европа. Той говори няколко езика и има много паспорти от дните си в КГБ.

— Къде живее?

— Кой ли знае? И се съмнявам, че даже прочутата Олга Сухова ще може да го открие. Всъщност силно ви препоръчвам изобщо да не опитвате. Иначе само ще намерите смъртта си.

— Очевидно той още продава услугите си на свободния пазар.

— Така чух и аз. Чух също, че цената му се е увеличила драстично. Вече само хора като Иван Харков могат да си позволят да го наемат.

— И вие, Виктор.

— Никога не съм се замесвал в такива неща.

— И никой не ви отправя подобно обвинение. Но да предположим, че някой се нуждае от услугите на такъв човек. Как може да влезе в контакт с него? Къде би могъл да отиде?

Виктор потъна в мълчание. Той беше руснак и както всички руснаци, подозираше, че някой винаги подслушва. В този случай изненадващо беше прав. За момент двамата мъже, седящи в задната част на вана за наблюдение на МИ5, се уплашиха, че източникът им не желае да направи последната крачка. После чуха една дума, която не се нуждаеше от превод.

Женева.

Там имало един мъж, каза Орлов. Консултант по сигурността на богати руснаци. Брокер. Посредник.

— Мисля, че се казва Чернов. Да, сигурен съм в това. Чернов.

— Има ли си малко име?

— Трябва да е Владимир.

— Случайно да знаете къде е неговият офис?

— Точно до улица „Монблан“. Мисля, че може да имам адреса.

— А нямате ли случайно телефонния номер?

— Всъщност имам номера на мобилния му телефон.

При нормални обстоятелства Габриел никога не би си направил труда да запише името и телефонния номер. Сега, когато съпругата му бе в ръцете на Иван, той не се доверяваше на обикновено безупречната си памет. Докато надраска информацията, Олга вече се измъкваше през портата от ковано желязо на Орлов. Едно такси я качи и я откара зад ъгъла на „Чейни Гардънс“. Там Габриел се присъедини към нея и двамата се насочиха към летище Лондон Сити, където ги чакаше един „Гълфстрийм G-500“, предоставен от американците. Останалите членове на екипа му вече бяха на борда заедно с най-новото попълнение — Сара Банкрофт. По-късно регистърът на кулата за полети щеше да покаже, че самолетът е излетял в двадесет и два часа и осемнадесет минути. По неизяснени причини дестинацията му не бе отбелязана.

43. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Това можеше да не изглежда много — едно име, служебен адрес и два телефонни номера, — но в ръцете на разузнавателна институция като Службата бе достатъчно, за да бъде открито всичко за дадения човек. Шамрон даде информацията на хрътките от изследователския отдел и я изпрати отвъд Атлантическия океан — в Лангли. После, с Рами до него, се отправи към дома си в Тиберия.

Минаваше полунощ, когато пристигна. Съблече се на тъмно и тихо се мушна в леглото, за да не събуди Геула. Дори не си направи труда да затвори очи. Сънят рядко го спохождаше и никога при такива обстоятелства. Вместо да опитва, той прехвърли отново в ума си минута по минута последните два дни и изследва и най-затънтените кътчета на миналото си. Зачуди се кога ли ще му се удаде възможност да направи нещо стойностно, нещо различно от това да досажда и да приема съобщения от Лондон. Измъчваха го два въпроса: „Къде е Иван?“ и „Защо нямат новини от него?“.

Странното е, че той се бе съсредоточил точно върху тази мисъл, когато телефонът на нощното шкафче иззвъня в четири часа и тринайсет минути сутринта. Шамрон знаеше точното време, защото, за разлика от друг път, преди да отговори, погледна ръчния си часовник. Опасявайки се, че ще бъде информиран за още една смърт, той за момент задържа слушалката до ухото си, преди да промърмори името си. Гласът отсреща веднага му се стори познат. Беше на стар негов противник. Глас на случаен негов съюзник. Той искаше да говори насаме с Шамрон. Чудеше се дали Ари е свободен да отиде в Париж. Всъщност, каза гласът, щяло да бъде разумно Шамрон да намери начин да хване самолета, който излитал в девет часа от летище „Бен Гурион“. Да, спешно било, каза гласът. Не, не можело да чака. Ари затвори телефона и включи лампата на нощното шкафче. Геула стана и отиде да направи кафе.

Иван бе избрал внимателно своя пратеник. Имаше малко хора, които бяха в бизнеса по-дълго от Ари Шамрон, но Сергей Коровин бе един от тях. След като бе прекарал 50-те години на XX век в Източна Европа, в КГБ го научиха да говори арабски и го изпратиха да всява раздори в Близкия изток. Първо отиде в Багдад, после в Дамаск, след това в Триполи и накрая в Кайро. Пътищата на Коровин и Шамрон се пресякоха за първи път през напрегнатото лято на 1973 година. Операцията „Божи гняв“ бе в разгара си в Европа, терористите от „Черният септември“ убиваха израелци навсякъде, където ги намереха, и само Шамрон бе убеден, че египтяните се подготвят за война. Той имаше шпионин в Кайро, който твърдеше това, шпионин, който тогава бе арестуван от египетските тайни служби. Няколко часа преди екзекуцията му Шамрон се бе свързал с Коровин и го бе помолил да се застъпи. След няколкоседмични преговори шпионинът на Ари бе пуснат да мине, залитайки, израелската граница на Синайския полуостров. Бе жестоко бит и измъчван, но беше жив. Месец по-късно, докато Израел се приготвяше за Йом Кипур 22, египтяните предприеха внезапно нападение.

В средата на 70-те години Сергей Коровин се върна в Москва, проправяйки си упорито път в йерархията на КГБ. Повишен в чин генерал, той оглави Отдел 18, който отговаряше за Арабския свят, а по-късно му бе възложено командването на Дирекция Р, която се занимаваше с оперативно планиране и анализи. През 1984 година Коровин пое контрола над цялото Първо главно управление — пост, на който остана до разформироването на КГБ от Борис Елцин. Ако му се бе удала възможност, Сергей вероятно лично щеше да убие руския президент. Вместо това, той изгори най-секретните досиета и спокойно излезе в пенсия. Но Шамрон знаеше по-добре от всеки друг, че няма наистина такова нещо, особено за руснаците. Имаше поговорка сред братството на щита и меча: „Веднъж офицер от КГБ, завинаги офицер от КГБ“. Човек бе свободен само в смъртта. А понякога не бе свободен дори и тогава.

Шамрон и Коровин бяха поддържали връзка през годините. Бяха се срещали, за да си споделят истории, да обменят информация и понякога да си правят услуги един на друг. Би било погрешно да ги наречем приятели, по-скоро бяха сродни души. Те знаеха правилата на играта и споделяха здравословен цинизъм към мъжете, на които служеха. Коровин също така бе един от малкото хора на света, които можеха да се конкурират с Шамрон в пушенето. И също като него, той почти не понасяше несъществените неща, като храната, модата и дори парите. „Жалко, че Сергей не е роден в Израел — каза веднъж Ари на Габриел. — Щях да се радвам да е на наша страна“.

Шамрон знаеше, че времето може да е безмилостно към руските мъже. Те имаха склонност да остаряват за миг: в един момент бяха млади и енергични, в следващия — сбръчкани като смачкана хартия. Но мъжът, който влезе в салона на хотел „Крийон“ малко след три часа този следобед, имаше същата висока и изправена фигура, както при първата им среща преди много години. Зад него бавно вървяха двама телохранители; двама други бяха пристигнали час по-рано и седяха недалече от Шамрон. Те пиеха чай, а Ари — минерална вода. Рами лично му бе донесъл бутилката, след като бе инструктирал бармана да не я отваря и два пъти бе поискал чисти чаши. Дори и така, Шамрон още не я бе докоснал. Той носеше своя тъмен костюм със сребриста вратовръзка — Шамрон, съмнителният бизнесмен, който играеше добре бакара.