Предателят

— Направих го, но той отказа да ми съобщи. Знам, че двамата сте приятели. Предполагам, че не иска да ви дели.

Олга си отбеляза наум използваното време: Знам, че двамата сте приятели… Той като че ли не знаеше за изчезването на Григорий, освен ако не лъжеше, което бе напълно възможно. Виктор Орлов бе генетично неспособен да казва истината.

— Предишният Виктор нямаше да си направи труда да пита Григорий къде се крия. Той просто щеше да нареди да го проследят.

— Не си мислете, че не ми е минавало през ума.

— Но не го направихте?

— Да проследя Григорий? — Той поклати глава. — Британците дават на бодигардовете ми доста голяма свобода на действие, но никога нямаше да толерират частна проследяваща операция. Не забравяйте, че още съм руски гражданин. Също така съм обект на официално искане за екстрадиране. Опитвам се да не правя нищо, с което да ядосам моите британски домакини.

— Нищо, освен да критикувате Кремъл, когато си поискате.

— Те не могат да очакват, че ще мълча. Когато видя неправда, изпитвам нужда да говоря. Такъв съм си по природа. Затова с Григорий се разбираме така добре. — Направи пауза. — Впрочем как е той?

— Григорий ли? — Тя отпи от чая си и отговори, че от няколко седмици не е говорила с него. — А вие?

— Всъщност онзи ден накарах един от моите сътрудници да му позвъни. Той така и не се обади. Предполагам, че е много зает с книгата си. — Орлов я погледна съзаклятнически. — Някои от моите хора са работили тайно с Григорий. Както можете да очаквате, искам тази книга да пожъне голям успех.

— Защо ли не съм изненадана, Виктор?

— Такъв съм си. Харесва ми да помагам на другите. Затова ми е толкова приятно, че сте тук. Разкажете ми за историята, над която работите. Кажете с какво мога да ви бъда полезен.

— Това е историята на един беглец. Беглец, който безследно изчезва.

— Този беглец има ли си име?

— Григорий Николаевич Булганов.

Във вана за наблюдение Греъм Сиймор свали слушалките и погледна Габриел.

— Много добре изиграно.

— Тя е добра, Греъм. Много е добра.

— Ще мога ли да я ползвам, когато приключиш?

Алон сложи пръст пред устните си. Виктор Орлов отново заговори. Те чуха забързаната му тирада на руски, последвана от гласа на преводача:

Кажете ми какво знаете, Олга. Разкажете ми всичко.

42. Челси, Лондон

Орлов внезапно целият бе в движение. Очилата се въртяха, пръстите барабаняха по задната облегалка на дивана, клепачът на лявото му око неспокойно потрепваше. Като дете, това потрепване го бе направило прицел на безмилостни закачки и тормоз. Беше го накарало да изгаря от омраза и тази омраза го бе довела до успеха. Виктор Орлов искаше да победи всички. И всичко бе заради потрепването на лявото му око.

— Сигурна ли сте, че е изчезнал?

— Да.

— Кога е изчезнал?

— На десети януари. В шест часа и дванайсет минути вечерта. На път за шах клуба.

— Откъде знаете това?

— Аз съм Олга Сухова. Знам всичко.

— Британците знаят ли?

— Разбира се.

— Какво смятат, че се е случило?

— Мислят, че е дезертирал повторно. Смятат, че сега е отново в Лубянка и разказва на началниците си всичко, което е научил за вашата операция, докато е работил за вас.

Сега окото неволно примигваше като затвора на високоскоростен фотоапарат, включен на автоматичен режим.

— Защо не са ми казали?

— Не съм сигурна, че вие сте били първата им грижа, Виктор. Но не се притеснявайте. Не е вярно за Григорий. Той не е дезертирал отново. Бил е отвлечен. — Остави информацията да проникне в съзнанието му, после добави: — От Иван Харков.

— Откъде знаете това?

— Аз съм Олга Сухова.

— И знаете всичко.

— Е, не съвсем всичко. Но може би вие ще ми помогнете да запълня някои празноти. Не знам самоличността на мъжа, когото Иван е наел да извърши отвличането. Единственото, което знам, е, че е много добър. Той е професионалист. — Тя направи пауза. — От типа мъже, които вие наемахте в Москва… в лошите стари времена, Виктор, когато имахте проблем, който просто нямаше да се реши от само себе си.

— Внимавайте, госпожице Сухова.

— Аз винаги внимавам. Никога не ми се е налагало да пиша опровержение за всичките години, в които работих за „Газета“.

— Защото никога не написахте материал за мен.

— Ако го бях направила, щях да бъда абсолютно подкована и точна.

— Вие така казвате.

— Знам доста неща за начина, по който сте спечелили парите си, Виктор. Направих ви услуга, че не публикувах тази информация в „Московская газета“. А сега вие ще ми направите услуга. Ще ми помогнете да открия мъжа, който е отвлякъл моя приятел. Ако не го направите, ще разкажа всичко, което имам в бележниците си, в най-нелицеприятното изложение, писано някога за вас.

— А аз ще ви дам под съд.

— Съд? Наистина ли мислите, че се боя от британския съд?

Тя бръкна в чантата си и извади снимка на мъж, стоящ в залата за пристигащи на летище Хийтроу. Орлов си сложи очилата. Лявото му око потрепна нервно. Той натисна един бутон на страничната масичка и прислужницата се появи.

— Донеси ми бутилка „Петрюс“. Веднага!

Той естествено опита да се измъкне от примката, но на Олга не й минаваха такива. Тя спокойно изреди няколко имена, дати и подробности за конкретна сделка, в която бе замесена компания, притежавана някога от Виктор — достатъчно, за да му покаже, че заплахите й не са празни приказки. Орлов изпи бързо първата си чаша вино и си наля втора.

Сухова никога преди не бе виждала Виктор да проявява страх, но сега той очевидно бе изплашен. Опитен репортер, тя разпозна признаците на страх в поведението му: недоверчивите възклицания, опитите да я заблуди, усилието да хвърли вината върху други. Орлов бе склонен да обвинява Русия за всичките си проблеми. Така че Олга не се изненада, когато той направи същото и сега.

— Сигурно си спомняте какво беше през деветдесетте години. Опитахме се да щракнем с пръсти и да превърнем Русия за една нощ в нормална капиталистическа страна. Това бе невъзможно. Беше утопично мислене, също като комунизма.

— Спомням си, Виктор. Аз също бях там.

— Тогава сигурно не сте забравили какво беше за хора като мен, които бяха успели да спечелят малко пари. Всички искаха част от тях. Животът ни, както и този на нашите семейства, постоянно бе застрашен. Естествено съществуваше мафията, но понякога нашите конкуренти бяха не по-малко опасни. Всички си наемаха частни армии, за да се защитават сами и да водят война срещу съперниците си. Беше Дивият изток.

Олга вдигна чашата с вино към устните си. С плътен вкус и богат аромат, то блестеше като току-що пролята кръв.

— Бойци не липсваха. Никой вече не искаше да работи за правителството, не и когато можеха да се спечелят истински пари в частния сектор. Офицерите масово напускаха руските служби за сигурност. Някои дори не си правеха труда да напускат работата си. Те просто се отбиваха в службата за час-два и доработваха през нощта.

Навремето Олга бе писала статия за тази практика — история за двама офицери от ФСБ, които през деня разследваха руската мафия, а през нощта изпълняваха мокри поръчки за нея. Офицерите бяха отрекли категорично. После бяха заплашили, че ще я убият.

— Някои от тези мъже не бяха много способни — продължи Виктор. — Те можеха да се справят с някои прости задачи: да застрелят някого на улицата и други подобни неща. Но имаше други, които бяха много добре подготвени професионалисти. — Орлов разгледа внимателно снимката. — Този мъж спада към втората категория.

— Срещали ли сте го?

Той се поколеба, после кимна утвърдително.

— Беше в Москва, в един друг живот. Няма да навлизам в подробности за естеството или обстоятелствата на срещата.

— Изобщо не ме е грижа за срещата, Виктор. Интересува ме само мъжът на тази снимка.