Предателят

Алон чу дрънченето на верига и видя как вратата бавно се отвори. Жената, стояща в малкото антре, притискаше в ръцете си сиамска котка с блестящи сини очи, които бяха напълно подобни на нейните. Носеше прилепнал по тялото черен пуловер, графитеносиви панталони и елегантни черни ботуши. Някога дългата й лененоруса коса сега бе късо подстригана и тъмна. Лицето й обаче бе същото. То бе едно от най-красивите, които Габриел бе виждал: решително, уязвимо, непорочно. Лице на оживяла руска икона. Лице на самата Русия.

Допреди шест месеца Олга Сухова бе упражнявала една от най-опасните професии в света: руска журналистика. От своя пост в разследващия седмичник „Московская газета“ тя бе разобличила зверствата на Червената армия в Чечня, бе разкрила корупция в най-високите етажи на Кремъл и бе критикувала смело посегателството на руския президент над демокрацията. Работата й бе изградила у нея песимистично отношение към нейната страна и бъдещето й, но нищо не я бе подготвило за най-важното разкритие в кариерата й — подготовката на руския олигарх и трафикант на оръжие Иван Харков да продаде някои от най-модерните руски оръжия на терористи от Ал Кайда. Макар да не бе публикувана в „Газета“, историята бе довела до убийството на двама колеги на Олга. Първият от тях — Александър Лубин, бе убит с нож в хотелска стая във френския ски курорт Куршевел. Вторият — редакторът Борис Островски, бе умрял в ръцете на Алон на пода в базиликата „Свети Петър“ вследствие на отравяне. Ако не бяха Габриел и Григорий Булганов, Олга Сухова със сигурност също щеше да бъде убита.

Опасното естество на работата на Олга и постоянните заплахи срещу живота й бяха развили у нея тънък усет на опитен разузнавач. Също като Алон, тя допускаше, че всички стаи, дори и в собствения й дом, се подслушват. По-добре беше важните разговори да се водят на обществени места. Това обясняваше защо пет минути след пристигането на Габриел двамата крачеха по ветровития тротоар на Сейнт Клемънтс Стрийт. Алон слушаше потропването на ботушите й по плочника и си мислеше за облачния следобед в Москва, когато бяха вървели по алеите на Новодевичето гробище, следени от сменящи се екипи на руското разузнаване. Може би сега трябва да ме целунете, господин Голани. По-добре е ФСБ да останат с впечатлението, че възнамеряваме да станем любовници.

— Липсва ли ви? — попита той.

— Москва? — Тя се усмихна тъжно. — Много ми липсва. Шумът. Миризмите. Ужасният уличен трафик. Понякога откривам, че ми липсва даже и снегът. Вече е почти краят на януари, а няма дори една снежинка. Синоптичката от Би Би Си нарича това кратко застудяване. А в Москва го наричаме пролетно време. — Тя погледна към него. — В Оксфорд вали ли изобщо сняг?

— Дори и да вали, няма да е като в родината ви.

— Нищо не е като у дома. Оксфорд е прекрасен град, но трябва да призная, че го намирам за доста скучен. Москва има много проблеми, но поне никога не е скучна. Може да ви се стори трудно за разбиране, но отчаяно ми липсва професията на руски журналист.

— Веднъж една много мъдра и красива жена ми каза, че в Русия няма журналистика — или поне не истинска журналистика.

— Вярно е. Политическият режим успя да накара критиците му в пресата да замлъкнат не с открита цензура, а чрез убийства, сплашване и насилствена смяна на собствениците на изданията. Сега „Газета“ е само един скандален таблоид, пълен с истории за поп звезди, извънземни и върколаци, живеещи в горите край Москва. Сигурно ще се зарадвате да узнаете, че тиражът му е по-голям от когато и да било.

— Поне никого не убиват.

— Така е. Горкият Борис бе последната жертва.

Олга тъжно стисна ръката на Габриел.

— Миналия месец се натъкнах в сайта на „Газета“ на материал за Иван. Беше присъствал на вечерно парти по случай откриването на нов ресторант в Москва. Новата му съпруга — Екатерина, беше очарователна, както винаги. Самият Иван изглеждаше доста добре. Всъщност имаше слънчев загар. — Тя сбърчи чело. — Къде според вас е успял да придобие тен в Русия посред зима? В някой солариум? Не, не мисля. Иван не е от хората, които подлагат кожата си на изкуствено лъчение. Той е свикнал да придобива тен в Сен Тропе. Може да се е промъкнал с фалшив паспорт в Куршевел, за да покара малко ски по Коледа. Или пък е посетил някое от своите стари убежища в Африка.

— Получаваме доклади, че възстановява своите стари мрежи.

— Не думайте.

— Чули ли сте подобно нещо?

— Честно казано, опитвам се да не мисля за Иван. Имам блог. Той е доста популярен тук, във Великобритания, както и в Москва. От ФСБ започнаха постоянни кибератаки срещу него. — Тя се усмихна. — Доставя ми огромно удоволствие да знам, че мога да дразня Кремъл даже от една малка къща в Каули.

— Може би ще е по-мъдро от ваша страна да…

— Да направя какво? — прекъсна го тя. — Да си трая? Хората в Русия мълчат прекалено дълго. Режимът използва това мълчание като оправдание, за да смаже всяко подобие на демокрация и да наложи форма на по-мек тоталитаризъм. Някой трябва да говори. Ако трябва да съм аз, така да бъде. Правила съм го и преди.

Бяха стигнали до другия край на моста Магдален — страната на кулите с високи шпилове, сградите от варовик и великите мисли. Олга спря на Хай Стрийт и се престори, че чете таблото за обяви.

— Трябва да призная, че не бях изненадана, когато Греъм Сиймор позвъни снощи, за да ми каже, че ще дойдете. Предполагам, че е във връзка с Григорий. Той е изчезнал, нали?

Габриел кимна утвърдително.

— Опасявах се от това, когато той не ми се обади. Никога преди не го е правил. — Олга замълча за миг, после попита: — Как пътувахте от Лондон до Оксфорд?

— С влака от Падингтън.

— Британците проследиха ли ви?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Колкото може някой да бъде сигурен.

— Ами руснаци? Проследиха ли ви руснаци?

— До този момент те като че ли не знаят за моето присъствие.

— Съмнявам се, че ще е задълго. — Тя погледна през улицата към входа на Оксфордската ботаническа градина. — Да поговорим там, а? Винаги съм харесвала градините през зимата.

17. Оксфорд

— Боже мой! — прошепна тя. — Кога ще свърши това? Ще свърши ли изобщо някога?

— Възможно ли е, Олга? Възможно ли е Григорий да се е прибрал вкъщи по собствено желание?

Тя избърса сълзите си и огледа градината.

— Били ли сте тук и преди?

Въпросът изглеждаше странен предвид това, което току-що й беше казал. Но той познаваше Олга достатъчно добре, за да разбере, че не е зададен без причина.

— Това е първото ми посещение.

— Преди сто и петдесет години един математик от Крайстчърч Колидж имал обичая да идва тук с едно момиченце и двете му сестри. Математикът бил Чарлс Латуидж Доджсън, а момиченцето — Алис Лидъл. Техните посещения му послужили като вдъхновение за книга, която написал под псевдонима Луис Карол, и тя, разбира се, е „Алиса в Страната на чудесата“. Подхожда, не мислите ли?

— И как?

— Защото теорията на англичаните за Григорий е история, достойна за Луис Карол. Неговата ненавист към режима и старата му служба беше реална. Идеята, че би се върнал доброволно в Русия, е абсурдна.

Те седнаха на една дървена пейка в средата на градината близо до фонтана. Габриел не беше казал на Олга, че е стигнал до същото заключение или че има снимково доказателство в подкрепа на него.

— Работили сте с него над книгата му.

— Така е.

— Прекарвахте ли известно време заедно?

— Повече, отколкото британците вероятно са си давали сметка.

— Колко често го виждахте?

Олга се загледа в небето, търсейки отговор.

— През две седмици.

— Къде се срещахте?

— Обикновено тук, в Оксфорд. Ходих до Лондон два-три пъти, когато имах нужда да сменя обстановката.

— Как си уговаряхте срещите?

— По телефона.

— Открито ли говорехте по телефона?

— Използвахме доста примитивен код. Григорий каза, че подслушвателните възможности на руските служби не са каквито са били преди, но все пак са достатъчно добри, за да се вземат някои разумни предпазни мерки.