Предателят

За обикновен човек двете последователни събития вероятно нямаше да означават нищо. Но за такъв като Габриел те бяха като примигваща неонова табела, предупреждаваща за опасност. Обръщайки бързо глава надясно, той видя, че колата приближава с висока скорост и загасени фарове откъм Сейнт Клемънтс Стрийт. Шофьорът бе широкоплещест и държеше спокойно волана с две ръце. Алон забеляза, че точно зад него от отворения прозорец се подава предмет с позната форма — полуавтоматичен пистолет, снабден със заглушител.

Бяха хванати в капан точно както Григорий бе попаднал в клопка преди тях. Ала това нямаше да бъде отвличане. Щеше да бъде елиминираща операция. За да оцелеят през следващите десет секунди, от Габриел се изискваше да действа отбранително — нещо, което нарушаваше десетилетия натрупан опит и обучение. За съжаление, нямаше избор. Беше дошъл невъоръжен в Оксфорд.

Той направи крачка назад и нанесе силен ритник на вратата. Солидна като стена, тя не помръдна. Като хвърли поглед наляво, Алон видя малкия участък земя, настлан с бял чакъл. Когато първите куршуми се забиха във фасадата на къщата, той сграбчи Олга за ръката и я принуди да залегне зад ниската тухлена стена.

Стрелбата трая не повече от пет секунди — колкото да се изпразни един пълнител, помисли си Габриел — и шофьорът не спря, за да може стрелецът да смени пълнителя или оръжието. Алон повдигна глава, докато автомобилът вземаше лекия завой на пътя, и успя да затвърди първоначалното си впечатление за марката и модела.

„Воксхол Инсигния“.

Лимузина.

Тъмносиня.

Мисля, че го наричат тъмносин металик…

— Ще ме смачкате.

— Добре ли сте?

— Така мисля. Обаче ми напомнете никога повече да не ви разрешавам да ме изпращате до вкъщи.

Габриел остана на земята още миг, после се изправи и отново нанесе ритник на вратата, този път подсилен от притока на адреналин и гняв. Бравата поддаде и вратата се отвори с трясък, сякаш ударена от взривна вълна. Като пристъпи внимателно в антрето, той забеляза чифт котешки очи, които го гледаха спокойно от долния край на стълбите. Олга грабна котката и я притисна до гърдите си.

— Няма да тръгна оттук без нея.

— Просто побързайте, госпожице Чесникова. Искам да тръгнем, преди хората с пистолета да се върнат, за да довършат работата си.

Втора част

Анатолий

20. Квартал Маре, Париж

Парижкият квартал Маре се простира на десния бряг на Сена и заема част от трети и четвърти арондисман. Някога блатиста местност, по време на монархията той станал модно за живеене място, бедняшки работнически квартал след Революцията, а през XX в. — най-населеният с евреи район на града. Сцена на кошмарна нацистка хайка през Втората световна война, през шейсетте години на XX в. той бил изпаднал в пълна разруха, когато правителството предприело съгласувани действия, за да го върне към живот. Понастоящем един от най-модерните квартали на Париж, Маре е пълен с луксозни бутици, музеи на изкуството и модни ресторанти.

В един такъв ресторант на Рю дез Аршив Узи Навот чакаше в късния следобед на следващия ден. Беше облечен с пуловер с поло яка, който създаваше впечатление, че главата му е забита направо в широките рамене. Той едва вдигна очи, когато Габриел и Олга седнаха.

Двамата бяха пристигнали в Париж малко след десет часа предната вечер и се бяха настанили в малък мрачен хотел от другата страна на улицата срещу Гар дю Нор. Пътуването бе минало спокойно, без повече нападения от руски убийци, и котката на Олга се бе държала така, както можеше да се очаква, докато се возеха с влака от Оксфорд до гара Падингтън. Поради забраната на „Евростар“ за превоз на домашни любимци Габриел не бе имал друг избор, освен да намери квартира за котката в Лондон. Беше я открил в една художествена галерия в квартал Сейнт Джеймс, притежавана от мъж на име Джулиан Ишърууд. През годините Ишърууд бе понесъл много унижения заради тайната си връзка със Службата, но да му натрапят чужда котка без предупреждение бе „крайна обида“, както се изрази той. Обаче настроението му се промени драстично, когато видя Олга. Но пък и Габриел знаеше, че ще стане така. Джулиан Ишърууд имаше слабост към три неща: италианската живопис, френското вино и хубавите жени. Особено рускините. И подобно на Узи Навот, той лесно бе успокоен.

— Не разбирам защо трябваше да идваме на това място — каза Навот сега. — Знаеш колко много обичам пилешкото задушено в ресторанта на Жо Голденберг.

— Той е затворен, Узи. Не си ли чул?

— Знам, но все още не мога да повярвам. Какво е Маре без Жо Голденберг?

Над половин век прочутият ресторант за кашер деликатеси бе заемал ъгъла на Рю де Розие № 7. Евреи от цял свят се бяха тълпели на протритите червени пейки в ресторанта и се бяха тъпкали с хайвер, пастет от черен дроб и картофени кюфтета. Това бяха правили и френски филмови звезди, министри от правителството и известни писатели и журналисти. Обаче славата бе направила ресторанта на Жо Голденберг примамлива мишена за екстремисти и терористи и през август 1982 година шестима от постоянните му клиенти бяха убити при нападение с гранати и автомати, извършено от палестинската терористична групировка на Абу Нидал. В крайна сметка не тероризмът бе съсипал тази парижка забележителност, а растящите наеми и постоянните глоби за лоши санитарни условия.

— Имаш късмет, че това пиле не те уби, Узи. Бог знае колко дълго е престоявало, преди да го сипят в чиния и да ти го сервират.

— Беше превъзходно. Такъв беше и боршът. Ти харесваше борша там.

— Ненавиждам борша. Винаги съм го мразил.

— Тогава защо си го поръчваше?

— Ти ми го поръчваше, а после го изяждаше вместо мен.

— Не си го спомням по този начин.

— Както кажеш, Узи.

До този момент двамата си бяха говорили бързо на френски. Навот се обърна към Олга и попита на английски:

— Не бихте ли се насладили на купичка хубав борш, госпожице Сухова?

— Аз съм рускиня. Защо, за бога, да идвам в Париж и да си поръчвам борш?

Узи погледна Габриел.

— Винаги ли е така дружелюбна? — попита той на иврит.

— Руснаците имат черно чувство за хумор.

— Обзалагам се, че е така. — Навот се загледа през прозореца към тясната уличка. — Това място се е променило, откакто напуснах Париж. Обичах да идвам тук винаги, когато имах няколко свободни часа. Беше като малка частица от Тел Авив, точно в центъра на Париж. Сега… — Поклати бавно глава. — Това е просто поредното място, където можеш да купиш дамска чанта или скъпи бижута. Вече не можеш да намериш тук даже хубави фалафели 13.

— Кметът иска да бъде точно така — чисто и спретнато, с много модни магазини, плащащи високи наеми и високи данъци. Преди няколко месеца дори се опитаха да открият заведение на „Макдоналдс“, обаче кварталът се разбунтува. Горкият Жо Голденберг не можеше повече да поддържа ресторанта. Накрая наемът му беше триста хиляди евро на година.

— Нищо чудно, че кухнята му беше в безпорядък.

Навот се зачете в менюто. Когато отново заговори, тонът му определено не бе така сърдечен:

— Да видим дали правилно съм разбрал. Дойдох в Италия и ти наредих да се върнеш в Израел, защото смятаме, че животът ти може да е в опасност. Ти ми каза, че са ти нужни три дни, за да завършиш картината, и аз — като пълен глупак — се съгласих. Двайсет и четири часа по-късно научих, че си се измъкнал от телохранителите и си отишъл в Лондон да разследваш изчезването на Григорий Булганов — руския беглец номер едно. А тази сутрин получавам съобщение, че си пристигнал в Париж, придружен от руския беглец номер две — Олга Сухова. Пропуснах ли нещо?

— Наложи се да оставим котката на Олга в галерията на Ишърууд. Трябва да изпратиш някого от лондонската ни централа да я прибере. Иначе Джулиан може да я остави да избяга в Грийн Парк.