Предателят

— С какво идваше той дотук?

— Като вас. С влака от Падингтън.

— Внимаваше ли?

— Така казваше.

— Идвал ли е в дома ви?

— Понякога.

— А другите пъти?

— Срещахме се в центъра на града, за да обядваме или да пием кафе. — Тя посочи към кулата на колежа „Магдален“. — От другата страна на улицата има чудесно кафене, наречено „Куинс Лейн“. Григорий много го харесваше.

Габриел го знаеше. „Куинс Лейн“ беше най-старото кафене в Оксфорд. В момента обаче мислите му бяха другаде. Две жени към края на средната възраст току-що бяха влезли в градината. Едната се бореше с брошура под напора на вятъра, а другата завързваше шалче под брадичката си. Алон ги огледа внимателно, после продължи да задава въпроси:

— А къде се срещахте в Лондон?

— В една отвратителна закусвалня за бързо хранене близо до станцията на метрото „Нотинг Хил Гейт“. Той я харесваше, защото беше близо до руското посолство. Доставяше му перверзно удоволствие от време на време да минава край него — просто за забавление.

Руското посолство — бяла постройка с формата на сватбена торта, заобиколена от висока ограда — се издигаше в северния край на Кенсингтън Палас Гардънс. Предния ден следобед Габриел бе минал покрай него, докато убиваше време преди срещата с Греъм Сиймор.

— Ходили ли сте някога у тях?

— Не, но описанието на дома му ме караше малко да завиждам. Жалко, че не съм била главорез от ФСБ. Щях да си поискам хубава лондонска къща заедно с новия ми британски паспорт.

— Колко време оставаше Григорий, когато идваше тук?

— Два или три часа, понякога малко повече.

— Прекарвал ли е някоя нощ тук?

— Да не би да питате дали сме били любовници?

— Просто питам.

— Не, никога не е прекарвал нощта тук.

— А бяхте ли любовници?

— Не, не бяхме. Никога не бих правила любов с мъж, който толкова много прилича на Ленин.

— Това ли е единствената причина?

— Преди е работил във ФСБ. Тези копелета си затвориха очите, когато много от приятелите ми бяха убити. Освен това, Григорий не се интересуваше от мен. Той все още обичаше жена си.

— Ирина? Според Григорий, те едва не са се избили помежду си, преди най-сетне да получат развод.

— Възгледите му сигурно са се променили от позицията на времето и пространството. Той каза, че е бил глупак, че е бил твърде погълнат от работата си. Тя се срещала с друг мъж, но все още не се била съгласила да се омъжи за него. Григорий смяташе, че би могъл да я отдели от този мъж и да я доведе в Англия. Искаше Ирина да знае колко важна личност е станал. Мислеше, че тя отново ще се влюби в него, ако може да го види в новото му амплоа и в новата му шикозна къща в Лондон.

— Той установи ли контакт с нея?

Олга кимна утвърдително.

— Тя отговори ли на новите му предложения?

— Явно да, но Григорий никога не навлизаше в подробности.

— Ако правилно си спомням, тя беше туристически агент.

— Ирина работи за туристическа агенция, наречена „Галактика“, чийто офис е на улица „Тверская“ в Москва. Тя урежда полети и резервации за хотел за руснаци, пътуващи до Западна Европа. „Галактика“ обслужва клиентела от висшето общество. Новите руснаци — добави Олга с подчертано презрение. — Онези руснаци, които обичат да прекарват зимата в Куршевел, а лятото — в Сен Тропе.

Младата жена измъкна кутия цигари от джоба на палтото си.

— Подозирам, че в момента бизнесът на агенция „Галактика“ е доста замрял. Глобалната рецесия удари Русия изключително зле. — Тя не направи опит да прикрие удоволствието, което й доставяше това развитие на нещата. — Но това бе предвидимо. Икономиките, които зависят от природни ресурси, винаги са уязвими от неизбежния цикъл на подеми и спадове. Човек се пита как ли ще реагира режимът на тази нова реалност.

Олга извади цигара от кутията и я мушна между устните си. Когато Габриел й напомни, че пушенето в градината е забранено, тя отговори, като все пак си запали цигарата:

— Сега може и да имам британски паспорт, но все още съм рускиня. Табелите „Пушенето забранено“ не означават нищо за нас.

— И се чудите защо руснаците умират на петдесет и осем години.

— Само мъжете. Ние, жените, живеем по-дълго.

Олга издуха облак дим, който вятърът отнесе право в лицето на Алон. Тя се извини и си смени мястото с него.

— Спомням си нощта, когато всички избягахме заедно — четиримата, натъпкани в онази малка волга, обикалящи по затънтените пътища на Русия. Григорий и аз пушехме като комини. Вие, с превръзка на окото, се бяхте облегнали на прозореца и ни молехте да спрем. Обаче ние не можехме. Бяхме ужасени. Но също така бяхме развълнувани от мисълта какво ни очаква занапред. Двамата с Григорий имахме толкова големи надежди. Щяхме да променим Русия. Надеждите на Елена бяха по-скромни. Тя просто искаше отново да види децата си. — Олга издуха дима през рамо и го погледна. — Виждали ли сте я?

— Елена ли? — Алон поклати отрицателно глава.

— Говорили ли сте с нея?

— Нито дума.

— Изобщо не сте контактували?

— Тя ми написа писмо. Нарисувах една картина за нея.

Габриел я помоли да хвърли цигарата. Докато тя скриваше фаса между чакъла в краката си, той видя група от четирима туристи да влиза в градината.

— Какво си помислихте, когато Григорий стана знаменитост?

— Възхитих се на смелостта му, но си помислих, че е глупаво да води толкова открит живот. Казах му да стои в сянка. Предупредих го, че ще си навлече неприятности. Той не ме послуша. Беше попаднал под влиянието на Виктор.

— Виктор?

— Виктор Орлов.

Габриел естествено си спомни името. Виктор Орлов бе един от първите руски олигарси — малка група дръзки капиталисти, които си бяха присвоили ценните активи на бившата съветска държава и бяха натрупали милиарди. Докато обикновените руснаци се бореха да оцелеят, Виктор бе спечелил много пари от търговия с петрол и стомана. Накрая бе влязъл в конфликт с управниците след Елцин и бе избягал във Великобритания, изпреварвайки заповедта за ареста му. Сега бе един от най-гръмогласните, макар и ненадеждни критици на режима. Той рядко позволяваше на тривиални неща като фактите да попречат на непристойните обвинения, които редовно отправяше срещу руския президент и неговите близки приятели в Кремъл.

— Имали ли сте вземане-даване с него? — попита Алон.

— С Виктор? — Олга предпазливо се усмихна. — Веднъж, преди сто години, в Москва. Беше точно след като Елцин напусна поста. Новите господари на Кремъл искаха Орлов доброволно да продаде бизнеса си обратно на държавата — естествено на съвсем ниски цени. По разбираеми причини той не бе заинтересован от предложението. После нещата загрубяха, но пък то винаги става така. В Кремъл се заговори за хайки и конфискация на имоти. Ето как постъпва Кремъл, когато иска нещо. Използва силата на държавата.

— И Виктор си е помислил, че вие можете да му помогнете?

— Покани ме на обяд. Каза, че имал изключителна новина за мен: човек, чиято работа била да осигурява млади жени за личните развлечения на президента. Твърде млади жени, Габриел. Когато му казах, че няма да се занимавам с историята, той се ядоса. След месец избяга от страната. Официално руснаците искат той да се върне, за да му бъдат повдигнати обвинения за неплатени данъци и измами.

— А неофициално?

— Кремъл иска Виктор да му отстъпи мажоритарния си дял в гигантската сибирска енергийна компания „Русойл“. Стойността на дела му възлиза на много милиарди американски долари.

— Какво искаше Орлов от Григорий?

— Мотивите на Виктор за противопоставяне на Кремъл бяха ужасно прозрачни и никак не бяха възвишени. Григорий му даде нещо, което той никога не е имал.

— Почтеност.

— Точно така. Нещо повече, Булганов знаеше някои от най-страшните тайни на режима. Тайни, които Орлов можеше да използва като оръжие. Григорий беше като отговор на молитвите му и Виктор се възползва от него. Така постъпва той. Използва хората. И когато те вече не са ценни за него, ги хвърля на вълците.