Предателят

— Казахте ли тези неща на Григорий?

— Разбира се, но без особено голям успех. Булганов смяташе, че може да се грижи за себе си, и не му харесваше журналист да му казва да си отваря очите на четири. Беше като възрастен мъж, влюбен в красиво момиче. Не мислеше нормално. Харесваше му да бъде край Виктор: колите, празненствата, къщите, скъпите вина. Това беше като дрога за него. Григорий беше пристрастен.

— Кога го видяхте за последен път?

— Преди две седмици. Беше много развълнуван. Въодушевен. Както изглеждаше, Ирина мислеше сериозно да дойде в Лондон. Ала в същото време беше и нервен.

— Заради Ирина?

— Не, за сигурността си. Беше убеден, че е следен.

— От кого?

— Не навлезе в подробности. Даде ми новите страници от ръкописа си. После ми връчи едно писмо. Каза ми, че ако някога с него се случи нещо, един приятел ще го потърси. Беше убеден, че в крайна сметка този мъж ще дойде в Оксфорд, за да ме види. Григорий харесваше този мъж и много го уважаваше. Очевидно двамата бяха сключили някакво споразумение по време на едно дълго пътуване през руската провинция. — Тя мушна писмото в ръката на Габриел и си запали нова цигара. — Трябва да призная, че не си спомням да съм го чула. По онова време сигурно съм спяла.

18. Оксфорд

— Не го ли прочетохте? — попита Алон.

— Не.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Защо?

— Защото някога бяхте най-известната разследваща журналистка в Русия.

— И?

— Разследващите журналисти са любопитни по природа.

— Като шпионите?

— Да, като шпионите.

— Не чета чужди писма. Това е непристойно.

Седяха в кафене „Куинс Лейн“ срещу решетъчния прозорец. Габриел бе с лице към улицата, а Олга — с лице към оживеното помещение. Тя държеше писмото в едната си ръка, а в другата — чаша чай.

— Мисля, че то слага край на дебата дали Григорий е дезертирал отново, или е бил отвлечен.

— И то доста убедително.

По една случайност писмото се състоеше от пет изречения, но за разлика от фалшифицираното, което обявяваше повторната измяна на Булганов, то бе написано на компютър, а не на ръка. Писмото не съдържаше обръщение, защото обръщението не бе безопасно. Габриел го взе от Олга и пак го прочете.

Към писмото бе прикачена с кламер снимка три на пет сантиметра. На нея се виждаха Григорий и бившата му съпруга, седящи до отрупана с бутилки водка маса, в едни по-щастливи времена. Ирина Булганова бе привлекателна жена с късо подстригана руса коса и стегнато тяло, което говореше за спортна младост. Алон не я беше виждал преди. Въпреки това, лицето й му се стори някак смътно познато.

— Вярвате ли на написаното? — попита Олга.

— На коя част?

— Частта за Иван. Възможно ли е той действително да е извършил толкова сложна операция?

— Харков е кагебист до мозъка на костите. Неговата мрежа за трафик на оръжие беше най-сложната, която светът е виждал. Той използваше десетки бивши и настоящи разузнавачи, в това число и самия Григорий. Булганов е получавал пари от Иван. После го предаде. В Русия цената на предателството си е все същата.

— Высшая мера — каза тихо Олга.

— Най-крайната мярка за наказание.

— Мислите ли, че е мъртъв?

— Възможно е. — Габриел направи пауза и додаде: — Обаче се съмнявам.

— Но той изчезна преди седмица!

— Може да изглежда, че е минало много време, но не е. Иван ще иска да получи информация — всичко, което Григорий е казал на британците и американците за неговата мрежа. Подозирам, че момчетата от Лубянка също ще искат да го понатупат. Руснаците са много търпеливи, когато става дума за враждебни разпити. Наричат го изстискване до дупка на източника.

— Колко очарователно.

— Те са последователи на Дзержински, Ежов и Берия. Не са много чаровни, особено когато става дума за някого, който е разкрил тайни от кухнята на британците и американците.

— Да разбирам ли, че и вие сте правили такива неща?

— Разпити? — Габриел поклати отрицателно глава. — Честно казано, те никога не са били моя специалност.

— Колко време отнема да се проведат „както трябва“?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали субектът сътрудничи или не. Дори и да сътрудничи, може да отнеме седмици или месеци, за да се уверят следователите, че е казал всичко, което те искат да научат. Само попитайте задържаните в залива Гуантанамо. Някои от тях са били разпитвани безмилостно години наред.

— Горкият Григорий. Горкият глупав Григорий.

— Наистина беше глупав. Не трябваше да живее така открито. Освен това трябваше да си държи устата затворена. Той просто си просеше проблеми.

— Има ли някакъв начин да бъде върнат?

— Не е изключено. Но сега съм загрижен за вас.

Габриел погледна през прозореца. Слънцето се бе скрило зад покривите на колежите и сега над Хай Стрийт се бе спуснала сянка. Един автобус мина с грохот, последван от колона студенти на велосипеди.

— Вие сте контактували с него, Олга. Той знае всичко за вас. Вашата нова самоличност, адреса ви. Трябва да допуснем, че сега Иван също ги знае.

— Разполагам с телефонен номер, на който да се обадя в случай на нужда. Британците твърдят, че могат да ме приберат в рамките на няколко минути.

— Както вероятно се досещате, тези дни не съм много впечатлен от британската сигурност.

— Да не възнамерявате да ме преместите от Оксфорд, без да им кажете?

— Със сила, ако е необходимо. Къде е британският ви паспорт?

— В горното чекмедже на нощното шкафче.

— Ще ви трябва заедно с някакви дрехи и всичко друго, което не искате да изоставяте.

— Имам нужда от компютъра и документите ми. И от Касандра. Няма да тръгна без Касандра.

— Коя е Касандра?

— Моята котка.

— Ще й оставим храна и вода в изобилие. Утре ще изпратя някого да я прибере.

— Но тя е привързана към мен.

— Дори да е котка водач, не е разрешено да пътува с „Евростар“.

— „Евростар“?

— Отиваме в Париж. И трябва да побързаме, ако искаме да хванем последния влак.

— В колко часа тръгва?

„В седем и тридесет и девет — помисли си той. — Нито минута по-късно“.

19. Оксфорд

Оксфордският градски автобус № 5 тръгва от гарата, минава през района на търговския център „Темпларс Скуеър“, над моста Магдален и стига до далечния квартал Блекбърд Лейс. Габриел и Олга се качиха пред колежа „Ол Соулс“ и слязоха на първата спирка на Каули Роуд. С тях слязоха още петима пътници. Четирима от тях тръгнаха по пътя си. Петият — мъж на средна възраст, повървя малко след тях, преди да влезе в църквата на ъгъла на Джун Стрийт. От нея долетяха гласовете на молещите се.

— Всяка сряда има вечерна служба.

— Изчакайте вътре, докато взема нещата ви.

— Искам да се сбогувам с Касандра и да се уверя, че е добре.

— Не ми ли вярвате, че ще я нахраня?

— Обзалагам се, че не обичате животните.

— В действителност е точно обратното. И имам белези, с които да го докажа.

Те завиха по Ректъри Роуд и се отправиха право към вратата на Олга. Нейният велосипед още бе облегнат на казана за боклук зад ниската тухлена стена. На бравата висеше лимоненозелена диплянка, рекламираща нова индийска храна. Олга я свали, преди да мушне ключа в ключалката, но той отказа да се завърти. После някъде на притъмнялата улица забоботи автомобилен двигател. Алон усети, че тилът му пламва.