Сянката на Бога

След малко в телефонната слушалка се разнесе гласът на момичето. Питаше с какво може да му помогне.

— Нуждая се от гуру — обясни лаконично Ласитър.

— Моля?

Дева явно не беше запозната с вътрешнофирмения жаргон. „Гуру“ бе термин, измислен от Джуди, за хората, с които се правят консултации на ранната фаза от дадено разследване. Обикновено журналист, понякога университетски преподавател, гуруто действаше като екскурзовод през терен, който формира общия план. В този случай Ласитър търсеше някой, който да говори за молекулярна биология на разбираем английски. Обясни това на Дева.

— О… — замисли се тя. — Ясно. Ще намеря.

— Добре. Надявам се ти пък да ми помогнеш с религиозния аспект. Има много за четене. Дали не би могла да ме осветлиш „Кой кой е“?

Дева нервно се засмя.

— Не знам, аз не съм експерт…

— Не ми трябва експерт.

— Добре тогава… Ще опитам, щом настоявате. Искате ли резюме?

— Предпочитам да поговорим.

— О, не — неочаквано енергично възрази тя. — Свикнала съм да подреждам мислите си на лист хартия. — Ласитър я успокои и й нареди да намери някой в отдела, който да състави профил на Калиста Бейтс. — Добре — с подозрение в гласа каза Дева. Помълча, но не успя да сдържи любопитството си: — Това във връзка с друг случай ли е?

Директният въпрос го накара да се поколебае.

— Не — отговори й накрая.

— О… добре… ще ви приготвя резюмето до утре вечер. Така добре ли е?

Каза й, че е страхотно. Когато остави слушалката, Бък прелисти една страница и направи коментар, без да вдига поглед от учебника:

— Калиста Бейтс… Каква лисица 43!

Час по-късно Ласитър седеше на тясната седалка на сив буик, който чакаше пред „Ласитър Асошиитс“.

— Тази вечер е изключение. От утре шофьор ще е Пико — обясни Бък, докато маневрираше по заледените улици. — Пико обожава тази машина. Мен ме е страх да стъпя на педала… може би защото знам какво чудо дреме отдолу. — Скоро вече караха по Мемориал Бридж над замръзналата Потомак. После се понесоха покрай Пентагона, южно по магистралата „Шърли“. Бък не спираше да му разказва за колата: — Хората обичат да говорят за бронеустойчивите стъкла, само че не знаят за какво става дума. Това тук е дебел един сантиметър „Лексан“ — и той почука по страничното стъкло. — Хубаво нещо. Спира всичко… Е, почти. Но ако са решили на всяка цена да те премахнат… тогава ще използват С–4.

Макар вътре да бе малко тясна, отвън колата изглеждаше съвсем обикновена. Беше толкова добре изолирана, че когато затвориха вратите, ушите на Ласитър изпукаха. Причината за необичайната теснотия, както я обясни Бък, бе, че пространството на стандартния модел било пожертвано за броня, за подмяна на резервоара с по-голям и за монтиране на хидравлична система, която повдигала шасито за каране по труднопроходим терен.

— Чувствам се като Джеймс Бонд — отбеляза в един момент Ласитър.

— Всички го казват — усмихна се Бък.

Спряха в магазин на „Севън-Илевън“, за да купят опаковка с 12 кутии „Будвайзер“, а след това се отбиха в „Блокбъстър“, за да вземат за гледане две касети с Калиста Бейтс. Когато пристигнаха в „Комфорт Ин“, Ласитър изчака в колата, а регистрацията направи Бък. Усещаше се като в банково хранилище.

След малко Бък излезе и пазейки равновесие, се приближи по заледения паркинг.

— Взех съседни стаи — обясни той — и поисках видеокасетофон.

После влезе в колата, зави зад хотела и повлече Ласитър по стълбището към третия етаж.

— Можехме да отидем в „Уилърд“ — подхвърли той. — Щях да платя.

Но Бък поклати глава:

— Тук е по-добре. Ако някой тръгне да търси Джо Ласитър, няма да започне с „Комфорт Ин“ в предградията.

Стаите им бяха в края на коридора, точно на стълбищната площадка, и бяха свързани с врата в общата стена. Бяха относително големи и приятно обзаведени, с широки легла и панорамен изглед към междущатска магистрала 95.

— Взех ги с тройна отстъпка! — похвали се Бък. — Шейсет и четири долара на нощ… с данъка и закуската. — Отиде до прозореца и пусна завесите. — В хотел като този охраната е добра. В полунощ заключват и трябва да позвъниш, за да ти отворят, ако си закъснял навън. Освен това във фоайето стои въоръжен пазач. В голям хотел като „Уилърд“ разчитат само на портиера. Бодигардът поклати глава: — Сякаш той може нещо да направи.

Ласитър се просна на леглото и се зачете в текста върху кутията на едната касета.

Вторият филм беше фантастика.

Спомняше си възторга по „Гайдаря“ и намерението си да види този филм. Помнеше дори че бе гледал връчването на Оскарите с… коя беше? Джилиан! В паметта му изплува Джилиан… усмивката с трапчинките и млечнобелите й гърди. Какво ли стана с нея?

Връчването на наградите на Академията беше невероятна скука, но Джилиан бе настояла. Беше отстъпил, без да скрива неудоволствието си, и в резултат изтърпя нощ на тъпи шеги, декори за хокейно игрище и аранжирана музика — всичко двойно по-нетърпимо заради досадата, с която Джилиан се бе съпротивлявала на опитите му да я съблазни. Седеше на дивана като залепена, скачаше възбудено от време на време и свиркаше в полза на своите фаворити. Когато обявиха връчването на Оскар за най-добра актриса, камерата бе проследила победителката по пътя й към сцената, а след това се бе върнала на Калиста Бейтс. Джилиан бе възмутена, че не печели Калиста, но и тя, и Ласитър, и всички в залата онемяха от възторг, когато актрисата непринудено извади хармониката и я вдигна до устните си с онзи неповторим закачлив поглед, напомнил на всички, че „Пени“ знае как да постъпи, когато я прекарат.

Така и не видя филма, а 1986-та му се губеше. Това беше годината, когато бе основал фирмата. Година на търсене на хора, наемане на помещения и на справяне с цял куп работа. Помнеше дни с по шестнайсет часа в офиса, но самата година — и Джилиан — не беше оставила следи в него.

Бък вдигна телефона и поръча пица от местен ресторант, който се рекламираше с тухлената си пещ и безплатната си доставка.

— Повикайте ме отдолу. Ще сляза да я взема… и не забравяйте салатите.

После Бък се обади на Пико и Чаз — останалите от „екипа“. Те в момента проверяваха дома на Ласитър в Маклийн. След кратък разговор Бък се изсмя с изненадващо тънък глас:

— Не — каза той, — няма такова нещо. Добре, момчета… ще ви звънна след полунощ. — Сложи обратно слушалката и се обърна към Ласитър. — Къщата ти в провинцията ли е?

Ласитър поклати глава.

— Повечето хора не възприемат Маклийн като провинция.

— Пико видял елен. Изплашил се до смърт. — Засмя се отново. — Знаеш ли какво ме попита? — Ласитър го погледна изчаквателно. — Дали хапят.

Седяха на дивана, гледаха „Бързака“ и ядяха пица. Бирата беше студена, салатата — свежа, а пицата — по-добра, отколкото можеше да се очаква.