Сянката на Бога

Накрая имаше бележка:

33.

През последвалата седмица придвижването на Ласитър беше по-скоро в обратна посока.

Човекът в Огъста докладва, че няма лице на име Мари А. Уилямс, родено в Мейн на 8 март 1962.

— Може да си е сменила името — каза подизпълнителят. — Ако наистина го е направила, ние сме безсилни. Аз не мога да направя извадка на всички момичета, родени на 8 март 62-ра. Което мога — и съм го направил, — е да проверя за МериУилямс, в случай че сте сбъркали първото й име.

— И какво се разбра?

— Намерих седемнайсет от 1950 насам. При четири от тях средното име започва с „А“. Но нито една няма нищо общо с това, което търсите — рождените им дати са различни и нищо друго не съвпада.

Толкова.

Гъс Удбърн и Гари Стойкович не се обаждаха. На практика, единствената полезна информация, която се получи, му бе донесена от едно хлапе в „Проучване“, което се появи с кашон в ръце. Това беше всичко за Калиста Бейтс, допълнено с материалите от агенцията „Кац и Джама“. Съдържанието на кашона представляваше хаотична компилация от разпечатки от Интернет, изрезки от вестници и списания, касети, фотографии, сценарии и какво ли още не. Вътре бяха например дословно снетите показания на Калиста пред съда по делото за натрапника, както и интервютата й за „Ролинг Стоун“, „Премиера“ и „60 минути“.

Хлапето се извини:

— Опитахме да организираме това, но тъй като не знаехме какво точно ви интересува… — Сви рамене и допълни: — Поне ги подредихме в хронологичен ред.

— Окей — каза Ласитър, — аз самият не знам какво точно търся, но предполагам, че ще разбера, след като го видя. Така че сега просто ще трябва да седна и да почета.

Прочете всичко за Калиста Бейтс — от критиките в „Синема ожьордюи“ до задъханите репортажи за любовните й връзки в таблоидите. Научи касовите постъпления за всеки неин филм, разбра кое е любимото й цвете, коя е предпочитаната от нея благотворителна организация и какво е мнението й за домашната земеделска продукция. Прочете най-подробно и описанията на всички случаи, когато я бяха „видели“. Започваше се с едно музикално студио, за да се стигне до пушалня на опиум в Чианг Май (и навсякъде тя или умираше от обезобразяваща болест в швейцарска клиника, или живееше като Бедната Клер по улиците на Калкута). Накратко казано, макар да му оставаше още много за четене, струваше му се, че вече знае всичко за Калиста Бейтс… освен къде е родена, къде живее и как се казва днес.

Вечерите бяха запазени за видеото. Вече бе изгледал всичките й филми в компанията на Бък и Пико, седнали направо на пода в дневната. Улиците бяха погребани под сняг и лед, което правеше бягането невъзможно, така че бе започнал да се състезава с двамата си телохранители в правенето на коремни преси.

Не беше щастлив.

Забеляза нещо в играта на Калиста: тя беше същински хамелеон, което и обясняваше как бе успяла да се скрие толкова успешно. Какъвто и образ да пресъздаваше на екрана, зрителят вярваше, че тя е такава и в живота, без значение в какво е облечена или каква е ролята.

Може би това я правеше голяма актриса. А може би не… Имаше много сензационност около Калиста, но истината бе, че звездата й бе изгряла в пълния си блясък, когато тя се бе оттеглила — поредното припламване в съзвездието на преждевременно отишлите си.

Или скрилите се.

Но според Ласитър в сензацията около Калиста се съдържаше и много истина. Тя имаше страхотно присъствие като актриса. При нея не можеше да се забележи „как се въртят колелата“, зрителят никога не оставаше с чувството, че наблюдава представление, преди то да е свършило, когато изведнъж хората осъзнаваха, че не са сваляли поглед от нея цели два часа. Но не само красотата й приковаваше вниманието. Напротив, привлекателността й често отстъпваше в името на ролите, които си избираше: пънкарка и наркоманка в „Гайдаря“, свита домакиня в „Цвете“ или делова жена учен в „Метеоритен дъжд“.

Което му напомни, че трябваше да се обади на друг учен — Дейвид Торгоф. Според Дева Торгоф бил консултант, използван от компанията им като вещо лице в разследвания, свързани с улики, изискващи ДНК-анализ. Беше професор по микробиология в Масачузетския технологичен институт и бе известен със склонността си да говори на обикновен английски. Точно последното го правеше особено подходящ за Ласитър, който отчаяно имаше нужда някой да го преведе през многосричните думи в статиите на Барези, отнасящи се до генетичните му изследвания.

Потърси върху бюрото си номера на Торгоф и тъкмо го намери, когато Виктория му позвъни по интеркома:

— Обажда се някой си мистър Копи. От Рим.

Ласитър се поколеба. Кой ли може да е този Копи? Накрая въздъхна:

— Прехвърли ми го.

Миг по-късно в слушалката се разнесе мъжки глас:

— Мистър Ласитър? Мистър Джоузеф Ласитър?

— Да?

— Извинете ме, но се налага да съм сигурен, че говоря, с когото трябва. Вие ли сте мистър Джоузеф Ласитър, който неотдавна е бил гост на „Пенсионе Акила“ в Монтекастело да Пелия?

Възцари се тишина, нарушавана само от тежкото дишане на Ласитър. Адреналинът се носеше из вените му.

— Кой се обажда? — попита накрая той.

— Извинявам се, мистър Ласитър. Казвам се Марчело Копи. Аз съм адвокат в Перуджа.

— Мммм… — неангажиращо произнесе Ласитър, опитвайки се да не издава вълнението си.

— Да. И… ъ-ъ… получих телефонния ви номер от мой познат карабинер.

— Разбирам. И за какво става дума?

— Опасявам се, че имам неприятни новини.

— Мистър Копи… моля ви!

Италианецът прочисти гърлото си.

— Полицията в най-близко бъдеще ще внесе обвинение срещу вас в съда заради убийството на… момент така… Джулио Ацети и Винченцо Варезе.

Ласитър усети как дъхът му спира.

— Но това е нелепо! Ако съм смятал да убивам Ацети, щях ли да казвам на хората, че отивам да се срещна с него в църквата? Той беше мъртъв, когато го намерих!

— Не се съмнявам във вашата невинност, мистър Ласитър, но нека ви предупредя да не дискутирате подробности по телефона. Целта на обаждането ми е да ви съобщя, че е във ваш интерес да имате представител тук, в Италия, и… да ви предложа услугите си. — Ласитър дълбоко пое дъх и изпусна струята към тавана. — Мога да ви уверя, мистър Ласитър, че разполагам с възможно най-добрите препоръки. Ако се свържете с американското посолство…

— Това е невероятно… — прошепна Ласитър.

— Да, съгласен съм. Абсолютно неестествено. Нормално полицията би следвало да направи опит да бъдете разпитан във Вашингтон, но в този случай… Знам от надежден източник, че ще бъде поискана вашата екстрадиция веднага щом обвинението срещу вас бъде заведено в съда. Крайно необичайна процедура.

Ласитър се замисли за момент и попита:

— И защо според вас постъпват така?

— Не знам. Може да се предполага натиск…

— Да — замислено промълви Ласитър, — и мисля, че се досещам откъде идва. — Направи къса пауза, за да събере мислите си. — Вижте, моментът не е особено подходящ да бъда екстрадиран…

— Шегувате ли се?

— Да. Смисълът беше: ако вие ме представяте там, можете ли да забавите това нещо?

— Не знам. Възможно е по принцип, но…

— Ще имате нужда от предплата, предполагам…

— Ами… да, разбира се.

След като се споразумяха за сумата, Копи обеща да държи Ласитър в течение, а Ласитър на свой ред каза, че ще си намери адвокат във Вашингтон, който да го представя в Щатите. После остави слушалката, облегна се и изруга няколко пъти от сърце. И пак. И пак… докато на вратата почука Виктория и надникна.

— Джо?

— Да, влез.

— Пристигна току-що. — Приближи се до бюрото му и му подаде плик на „Федерал експрес“. — Идва от „Нешънъл инкуайърър“.