Сянката на Бога

— Не мога да говоря, в съвещание съм.

— Не искам да говоря с теб — успокои го Ласитър, — а с един от братята ти.

— Би ми било много забавно да се опитам да позная, но в момента…

— Онзи в таблоида.

— Гъс? Гъс щеше да бъде последният, за когото щях да помисля. Чакай малко… Ето телефона.

Оказа се по-трудно да се свърже с Огъстъс Удбърн, главен редактор на „Нешънъл инкуайърър“, отколкото с брат му, който просто оглавяваше един от най-тайните отдели на американското правителство. Накрая Ласитър просто трябваше да се примири с обещанието на секретарката му, че ще му каже за обаждането.

Гъс винаги бе обичал журналистиката. В „Сейнт Олбънс“ бе списвал „Булдог“, бе стажувал в „Поуст“ и бе репортерствал за вестника в Йейл… до последната година, когато си бе провалил следването с женитба за професионална състезателка по водни ски. Беше се преместил във Флорида, където жена му работеше в „Сайпръс гардън“, и там бе намерил работа в „Инкуайърър“.

Във всяко друго семейство при подобна „кариера“ щеше да се превърне в черната овца. Но кланът Удбърн бе достатъчно голям, за да прощава, а и Уди веднъж бе подметнал: „Нямаш представа на какво е способно това хлапе, като хване телефонната слушалка!“.

Онова, което бе накарало Ласитър да се сети точно за Гъс, бе, че го бе зърнал на екрана, докато превърташе каналите. Беше едно от онези предавания на кръгла маса с много говорене, при които безкомпромисно настроен водещ се опитва да въведе някакво подобие на ред, докато група репортери и доморасли експерти се опитват да се надкрещят. Ласитър беше готов да премести на следващия канал, когато насмешливият водещ обяви: „Мистър Огъстъс Удбърн, главен редактор на «Нешънъл инкуайърър», тема: медийна етика“.

Очевидно някому бе хрумнала гениалната идея да подхвърлят в шоуто Гъс сред корифеите от „Харпърс“, „Вашингтон поуст“, „Таймс“ и „Нешънъл пъблик рейдио“. Но стана така, че точно Гъс — симпатичен мъж към трийсетте, с изваяна челюст и пронизващи сини очи — бе размазал звездите. Бъзикнат на тема „гадостта на таблоидния журнализъм“, той бе подхванал фронтална атака срещу обществените порядки.

С точно балансирана смес от изненада и злорадство, Гъс бе напомнил на колегите си, че „Инкуайърър“ заработва приходите си по традиционния начин — чрез продажба на вестници, а не от скъпите реклами на големите компании, производители на алкохол и цигари. По отношение съдържанието на вестника бе признал, че „Инкуайърър“ наистина още не е спечелвал наградата „Пулицър“, но от друга страна, самата награда се е обезценила в резултат на скандала около Джанет Кук. Което на свой ред повдига въпроса за журналистическата етика. Споменавайки невъзмутимо имената на водещи и техните благодетели, Гъс бе поставил под съмнение възможността един журналист да отрази с еднакво безпристрастие дадена тема — примерно контрола над оръжията или системата за здравеопазване, — ако му плащат, да кажем, 30 000 долара за слово от Националната оръжейна асоциация или от Американската медицинска асоциация. „Ние в «Инкуайърър» не произнасяме речи — бе казал той, — всъщност даже не ги и коментираме“.

В края на шоуто публиката в студиото бе станала на крака и бе изпратила Гъс с аплодисменти.

Когато Гъс му се обади, вече беше два следобед. Ласитър понечи да обясни кой е, но Гъс го прекъсна:

— Помня те. Елизабет Гуд ме заряза заради теб, когато бях втора година, а ти вече завършваше.

— Съжалявам.

— Преживях го. — Гъс премина по същество: — Кажи за какво става дума? Не мога да си представя…

Ласитър се чувстваше малко неудобно и отбеляза, че разчита на дискретност.

Гъс се засмя:

— Знаеш ли, този разговор го водя по десет пъти на ден. Отговорът е стандартен: да. Можеш да разчиташ.

— Става дума за Калиста Бейтс.

— Любимата ми филмова звезда. Та какво за нея.

— Търся я.

— Ти и всички останали. За Калиста Бейтс получаваме почти толкова обаждания, колкото за Елвис. Лично аз бих предпочел да си остане в неизвестност. Защото, ако се появи, вестниците ще гръмнат за седмица, а после тя ще бъде поредната кинозвезда, която си търси работа.

Ласитър се пошегува, че ако я намери, ще запази новината за себе си. Обясни донякъде защо се интересува от актрисата, спомена, че въпросът е личен и че наистина не може да разкаже всичко, но че ако вестникът знае нещо за нейното местонахождение, дори ако разполага само с непроверени сведения…

— Поласкан съм. Следовател се обръща към мен. — Гъс въздъхна: — Но Калиста Бейтс? Честно ти казвам, за нея не се чува почти нищо. Много пъти са я „виждали“, нали ме разбираш, но… вече изминаха… колко?… почти шест години оттогава.

— Добре, ако все пак чуеш нещо…

— Възможно е. От друга страна, има при нас един репортер, който направи кариера покрай Калиста…

— Финли?

— Да, чакай! Ти вече си говорил с него?

— Не аз. Едно ченге, което работи за мен…

— Добре, надявам се да е бил дискретен, защото Финли е същински питбул. Ето какво ще направим: аз ще помоля някой да погледне в архива, в дневника на горещата линия. Пък нека видим какво ще излезе. Ще кажа, че искам да опресним информацията и… ще го възложа на Финли. Това ще го ангажира изцяло. Дявол да го вземе, този човек един ден ще ми седне на мястото! Както и да е, лично ще видя с какво разполагаме и ако забележа нещо интересно, ще ти се обадя.

— Благодаря ти, Гъс. Имаш от мен едно.

— Две! Не забравяй за Елизабет Гуд.

По-късно същия следобед пристигна плик от „Проучване“ с кредитната история на сестра му. Беше дълга шест страници, но той отиде направо на края, където бяха изброени и другите запитвания. Там намери онова, което очакваше: 19.10.95, „Обединени национални продукти“.

Това слагаше точка. Същият брокер в Чикаго, който бе проверявал Мари Уилямс, не само бе правил справка и за сестра му, но я бе направил на същия ден. Със сигурност бе работа на Грималди.

Ласитър избарабани с пръсти по бюрото си. Сега какво? Замисли се за момент, след което се обади в „Проучване“.

— Искам да получа акт за раждане — каза той — на жена на име Мари А. Уилямс. Дата на раждане: 8 март 1962. Не знам точно мястото, но е в Мейн. Намерете някой в столицата на щата. Сигурен съм, че там имат Статистическо бюро или нещо подобно. Кажете им да ни пратят, каквото успеят да изровят.

Най-малкото щяха да изровят имената и рождените дати на родителите й. Макар че Калиста едва ли бе потърсила убежище в техния дом, имаше вероятност да поддържа контакт, ако не с родителите си, поне с някои от хората, с които бе израснала. Като нямаше за какво друго да се хванат, не биваше да изпускат нито една възможност.

Това беше всичко. Гари Стойкович ровеше из Минеаполис, опитвайки се да изчовърка нещо от двугодишния й престой там. Гъс Удбърн проверяваше архива на „Нешънъл инкуайърър“, а някой в Мейн щеше да потърси акта за раждане на Калиста. Дева Колинс пишеше резюме за теологическите трудове на Барези и търсеше „гуру“, който да му обясни какво е сътворил докторът като генетик.

Обмисляше всичко това, когато едно от хлапетата в „Проучване“ се обади да го предупреди, че са им изпратили цял тон материали от „Кац и Джама“…

— Това пък какво е? — попита Ласитър.

— Компания за връзки с обществеността, която работи за Калиста Бейтс.

— Много хубаво, че са решили да ни помогнат — отбеляза Ласитър.

— Да не забравяме, че са доста мотивирани. Момчето, с което говорих, каза, че ако намерим Калиста, това автоматично означава много пари. „Трайстар“ я иска за биографичен филм за Гарбо, а Ники Кац твърди, че това означава осем цифри в договора. Така че им обещах да ги светнем, ако се натъкнем на нещо.

Останалата част от деня прекара в оперативки и консултации с адвокати относно абзаците със ситен шрифт в догорите за продажбата. Където и да мръднеше, Бък оставаше точно две крачки зад него и оглеждаше офисите, сякаш бяха Дийли Плаза 44. Че присъствието му притеснява хората, ставаше ясно по неспокойните им погледи, но Ласитър не обясняваше нищо и изпитваше труднообяснимо задоволство от невъзможното присъствие на гарда.