Сянката на Бога

— Добре.

Риордан замълча и когато проговори, гласът му беше твърд и безкомпромисен:

— Нека те попитам нещо…

— Какво?

— Ти си мислиш, че всичко е свършило, така ли? Всички са мъртви, с изключение на онази, дето ми каза името й, която най-вероятно също е мъртва. Значи толкоз. Последна спирка. Прав ли съм? — Въпросът му бе риторичен. — Прав съм, естествено. Но нека ти кажа нещо. Никой от нас няма грам представа за какво е цялата шибана работа, нали така? Следователно ниене можем да сме сигурни, че това е краят, само тего знаят.

— Ще се обадя на Тери.

— Направи го — с по-спокоен глас каза Риордан и затвори.

Но той не се обади на Тери. Поне не веднага.

Вместо това прелисти ролодекса на бюрото си и намери картичката на любимия си информационен брокер — фирмата във Флорида.

— „Услуги“ — отговори женски глас още на първия сигнал. Това беше едно от нещата, които му харесваха в тази фирма. Бяха ефикасни, работеха бързо, съблюдаваха строга дискретност. И никога не те караха да оставяш съобщение на гласовата им поща.

— Джо Ласитър от „Ласитър Асошиитс“. Имаме при вас текуща сметка — и той издиктува номера й.

— Какво можем да направим за вас?

— Искам доклад за кредитната история на Мари А. Уилямс, последен известен адрес в Минеаполис. — Даде адреса и попита: — Колко назад можете да се върнете?

— Колкото можете да си позволите да платите — последва незабавен отговор. — Помните ли Брайди Мърфи?

„Гейтуей Секюрити“ беше собственост на симпатичен млад мъж на име Тери Конуей, бивш защитник от Националната футболна лига, но също така с диплома на правист и глава на бизнесмен. Тери вече правеше повече пари, отколкото някога бе направил във футбола, което беше отличен атестат.

„Гейтуей“ си бе намерила уютна ниша в сферата на безопасността, като осигуряваше бодигардове за богати, за известни и за скандално известни, за дипломати, политици, знаменитости, мениджъри, техните семействата и тяхната собственост. Не беше конкуренция на „Уакенхът“ или някоя от компаниите, които предлагаха възможност да си наемеш действащ полицай, но беше специализирана в охраната на изпълнителни директори на преуспяващи фирми. При Тери имаше само професионалисти, никога портиери в баровете.

Ласитър обаче се отвращаваше от мисълта да си наеме бодигард, което означаваше да се постави доброволно под наблюдение и да плати прескъпо за това някой да си вре носа в личните му дела. А че щеше да има работа с досадник, бе извън съмнение, защото на тези хора се плащаше именно за да се превърнат в нечия сянка — с кодовите думи, мобилните телефони и вечното си присъствие.

Знаеше го, защото беше осигурявал точно такава охрана за няколко свои клиенти. Първоначално хората бяха благодарни на усещането за безопасност и естествено, бяха поласкани да бъдат постоянен център на нечие внимание. Но след известно време започваха да се оплакват. А после да се молят: „Ама необходимо ли е всичко това? Колко още ще продължи?“.

Накрая все пак звънна с неудоволствие и когато лично Тери отговори на обаждането му, се опита да му обясни накратко:

— Имам един изпълнителен директор във Вашингтон — цивилно лице, без семейство, на трийсет и пет…

— Държавен служител?

— Не. Както и да е, наскоро е имало доста сериозни заплахи срещу живота му…

— Като?

— Стреляли са по него.

— Значи наистина са сериозни.

— Така че сметнахме за добре…

— Кой е клиентът? — прекъсна увъртанията му Тери.

— Аз.

Дълго мълчание. Накрая Тери проговори:

— Е, това вече са лоши новини — убият ли те, губя един от най-добрите си клиенти. — Отново замълча. — Ето какво — каза след малко той, — пращам ти Бък. Той е от дискретните, ще ти хареса.

— Това Бък Долара ли е, или Бък Елена 38?

— Много смешно. Ще дойде в офиса ти към шест, а дотогава ще изпратим и някой у дома ти, за да огледа. Междувременно, мисля, че е добре да преспиш поне тази нощ в хотел. С Бък, естествено.

Ласитър си промърмори нещо, след което каза:

— Добре, да се надяваме, че ще ми хареса.

Тъкмо свърши разговора и факсът забръмча. Ласитър отиде да види какво получава. Първо излезе знакът на „Услуги“. Следваше заглавие: „Уилямс, Мари А.“ С възхищение видя, че това е докладът за кредитната история, който бе поискал, и че включва както рождената й дата (8 март 1962), така и номера на социалната й осигуровка.

С името, адреса, рождената дата и номера на социалната осигуровка той можеше да получи достъп до банкови сметки, медицински картони, договори за ипотека, данъчна документация… Дори само номерът на социалната осигуровка бе ключ за много информация. Първите три цифри казваха къде е роден притежателят, което на свой ред можеше да му помогне в издирването.

Издърпа „Открити източници“ от лавицата и намери главата за структурата на номера. Там имаше таблица, в която срещу числото 146 стоеше щата Мейн. Прибра книгата и съсредоточи вниманието си върху съдържанието на отчета. Веднага забеляза няколко странни неща.

Първо, кредитната й история бе безукорна: нямаше нито забавяния на плащанията, нито чекове без покритие. Нито един случай. Това само по себе си бе необикновено, но още по-странно бе, че кредитната й история започваше от 1989-та година. Това означаваше — ако рождената й дата бе правилна, — че Мари бе плащала в брой до двайсет и шест годишна възраст, когато „Американ Експрес“ й бе издала „платинена карта“. Имаше и две визи, издадени горе-долу по същото време — и двете с огромен кредитен лимит.

Как е възможно това, питаше се Ласитър. Откъде се бе появила тази жена?

И къде бе изчезнала? Валидността на кредитните карти бе изтекла през 1991-ва, след което банковите й сметки бяха закрити по едно и също време. И оттогава досега нищо. Никакви ипотеки, никакви гаранции с имущество срещу банкови заеми… Просто беше изчезнала.

Но това не бе всичко. Отчетите по кредитната история винаги включваха и списък на исканията за проверка на кредитната история. Ако желаеш да наемеш апартамент например, собственикът може да поиска кредитна проверка и тогава тази заявка ще бъде включена в следващите отчети. Същото става и ако поискаш да си откриеш текуща сметка в „Мейси“, да си купиш кола (без да плащаш с налични) или ако кандидатстваш за работа — във всички подобни случаи се прави кредитна проверка и сведението за нея се включва в следващите отчети. Така и собственото му запитване, направено, естествено, от името на „Услуги“, вече бе станало част от кредитната история — това се правеше автоматично.

Но, с едно-единствено изключение, никой не бе проверявал кредитната история на Мари А. Уилямс от 1991-ва година насам, което означаваше, че тя бе изчезнала от икономиката на страната. Не че не беше възможно, обаче изглеждаше малко вероятно: дори банкрутиралите компании правеха какво ли не, само и само да се снабдят с кредитни карти, като плащаха по депозити, за да намалят бъдещите искове срещу тях. В противен случай не можеха да наемат кола, да направят резервация или да осребрят чек.

Каквато и да бе истината, отчетът не даваше представа за нея.

Изключението във всичко това бе запитването за кредитната история, направено на 19 октомври 1995-та година… две седмици преди да бъдат убити Кати и Брендън.

Според отчета запитването беше направено в Чикаго от фирмата „Обединени национални продукти“, която — съдейки по безсмисленото й име — сигурно също бе информационен брокер.

Нямаше връзка, разбира се, но беше странно. Ако бе имало серия от запитвания, Ласитър щеше да предположи, че Мари А. Уилямс се опитва да се върне към нормалния си начин на живот след дълъг престой в чужбина например. Но случаят не беше такъв. Нямаше серия, а само едно запитване. И нищо повече чак до намесата на Ласитър.