Сянката на Бога

Филмът беше забавен, много забавен, но от време на време Ласитър усещаше, че е на ръба. Малко по-тежка режисьорска ръка, малко по-слаби артисти и резултатът щеше да е катастрофален.

Всъщност нещата се крепяха единствено на Калиста. Тя беше направо гений на комедията и играеше блестящо роля, изтъкана от клишета. Не беше тъпата блондинка, а по-скоро коварната жена, умееща да се прави на глупава, когато това й носи изгода.

Бък знаеше филма наизуст и подсказваше на Ласитър по-интересните моменти, като го смушкваше с лакът.

— Ето тук ще отидат в Световния търговски център… Обърни внимание на дребния отзад!

По средата на филма дори го плесна по ръката.

— Ама виж бе, човече, виж какво правят!

Облечена в тъмен костюм и с огромна шапка, Калиста се представя за опечалена в погребален дом. Затрупан с цветя, партньорът й в престъпните комбинации лежи в ковчег и се преструва на умрял. Калиста бавно пристъпва напред, коленичи отстрани и започва да се моли. Или поне така изглежда, докато камерата не се приближава. Тогава става ясно, че тя и „трупът“ спорят един с друг през зъби:

— Дай ми ключа — настоява тя.

— Не мога! Ще ме видят, че мърдам.

— В кой джоб е? Ще си го взема сама!

— И ще ме оставиш тук? Няма да я бъде!

За ужас на погребалния уредник и пред погледите на вцепенените опечалени Калиста започва да рови в джобовете на трупа.

— Кълна се в Бога, Уолтър, че ако не ми дадеш шибания ключ, ще те убия!

— Не можеш да ме убиеш — надига се на лакът покойникът, — защото вече съм умрял. Нали това беше номерът!

Уредникът припада, Калиста сграбчва ключа и…

—  Стоп! — каза Ласитър. Взе бързо дистанционното, спря филма и натисна бутона за пренавиване.

— О, човече! — оплака се Бък. — Какво правиш? Това беше един от най-смешните моменти! — Ласитър вдигна ръка във въздуха и му даде знак да мълчи. Бък веднага схвана, че интересът на Ласитър към Калиста Бейтс няма нищо общо със забавленията, и примирено кимна. — Добре, отивам в кенефа — каза той с нацупено лице. — После ще потърся лед.

Ласитър кимна, без да го слуша. Върна филма минута-две назад и го пусна бавно до кадъра, който така го бе поразил: когато камерата бе дала в едър план забуленото лице на Калиста. Натисна бутон „Пауза“ и кадърът затрептя на екрана.

Не, нямаше грешка. Това бе жената, дошла на погребението на Кати и Брендън.

Калиста Бейтс.

Впил поглед в екрана, Ласитър си припомни погребението, сякаш и то беше филм.

Лакираните дървени ковчези, малък и голям, са спуснати в правоъгълните гробове, прясно изкопани, за да ги приемат. Всеки ковчег е посипан с бели рози, донесени от опечалените. Една последна роза пада бавно в кинематографичен каданс и леко отскача при докосването до капака.

Един мъж — това е самият Ласитър — стои на дискретно разстояние и чака надошлите да му поднесат съболезнованията си. Първа сред тях е непозната привлекателна блондинка — всъщност много от присъстващите тук са му непознати, — облечена в черно, със старомодна шапка и полупрозрачен воал.

За момент Ласитър се изтръгна от спомена и се вгледа в екрана. После пак затвори очи.

Жената му се струва позната, но не може да се сети откъде. Съседка на Кати? Или майка от забавачката? Момченцето е на възрастта на Брендън, с тъмна къдрава коса и смугла кожа. Притеснен е, че не може да си спомни името на жената. Вижда се как се навежда напред: „Срещали ли сме се?“, но тя поклаща глава. „Запознахме се със сестра ви в Европа.“

Изведнъж телевизорът оживя едновременно със звук и образ — предпазният механизъм, свързан с бутона „Пауза“, освободи жената на екрана, която прибра ключа в джоба си, проби си път между опечалените и…

Звукът беше прекалено силен. Ласитър изключи телевизора и се опита да помисли. Тя сигурно му се беше представила на погребението на Кати и Брендън, но той не можеше да си спомни името й. За нищо на света.

Въздъхна, седна обратно на дивана и си отвори бира. Калиста Бейтс, Мари Уилямс, която и да бе… тя и синът й бяха живи през ноември. Но дали ощеса? И ако да, то къде се намираха?

Появи се Бък с пластмасова купа лед в ръка. Погледна тъмния екран и се зарадва:

— Ей, благодаря, че ме изчака. Наистина…

Довършиха пицата, почти доизпиха бирата и доизгледаха филма. Известно време Ласитър виждаше само лицето й, после обаче действието го погълна и той започна да се смее и да чака Бък да го смушка.

Когато свърши, Ласитър отиде да си вземе душ, а Бък завъртя няколко телефона. Изгледаха новините заедно, после проследиха как „Никс“ размазват „Булетс“. Накрая Бък се надигна:

— Аз — каза той — отивам да нюням. Но съм наблизо, така че, ако има нещо, свиркай.

Свиркай.Уди използваше този израз, което напомни на Ласитър нещо друго… или почти му го напомни. Изпита мъчителното усещане за спомен на границата между съзнанието и подсъзнанието, но покрай него имаше и още нещо. Нещо за истинската самоличност на Калиста — Мари Уилямс. Изведнъж се сети: Ами ако е Грималди?Ако Грималди е направил запитването за кредитната история на Мари Уилямс?

Стана от леглото и отвори куфарчето си. Извади от него папка, отвори я на отчета за Мари Уилямс и погледна страницата:

Чикаго — старата база на Джон Доу.

Без обаждането на Грималди до „Ембаси Суитс“, където бе наел стая, представяйки се за Хуан Гутиерез, самоличността на италианеца така и щеше да си остане загадка. Ласитър погледна датата на запитването и видя, че е направено две седмици преди смъртта на Кати и Брендън.

Което не доказваше, че зад него стои Грималди. В крайна сметка, информационните брокери са за всички — самият той използваше фирма в Маями. И все пак… Ако някой търси Мари Уилямс и единственото, е което разполага, е стар, вече невалиден адрес, кредитната проверка е добра първа стъпка. При повече късмет така може да се научи новият адрес или най-малкото да се разберат номерата на кредитните карти. А с тяхна помощ Грималди можеше да следи придвижванията й… стига, разбира се, тя да не се криеше. А явно тя правеше точно това. Затова и беше забравила за кредитните си карти… което може би й бе спасило живота.

Шофьорът, Пико, се оказа немногословен кубинец, който ги откара в „Ласитър Асошиитс“ за рекордно време, сновейки по заледените улици из центъра с ловкостта, с която Майкъл Джордан се провира към коша на противника.

Бък остана в приемната, притеснявайки Виктория с присъствието си, а Ласитър нареди на отдел „Проучване“ да извършат кредитна проверка на Катлийн Ан Ласитър, „Кезуик Лейн“ 132, Бърк.

В слушалката настъпи моментна тишина, после гласът неуверено попита:

— Това не е ли…

— Да.

— Окей… веднага.

После позвъни на Уди.

По някое време през нощта си бе спомнил какво го бе накарало да се сети за него. Всъщност не беше Уди, а един от братята му… Анди, Гъс… или Оливър.

Семейството на Ник Удбърн — съвипускника на Джо Ласитър в „Сейнт Олбънс“ — бе знаменито. Не по начина, по който бе известно семейството на Ласитър. А заради числеността си.

Децата в него бяха единайсет — седем момичета и четири момчета, — число, толкова необичайно за стандартите на Вашингтон, че където и да отидеха Удбърнови, славата ги съпътстваше. Всички говореха едно и също като мантра: „Имат единайсет деца… а даже не са католици… даже не са католици… даже не са католици!“.

Приятелите на Ник обичаха да се майтапят с постоянната бременност на мисис Удбърн и да сумират таксите, когато поредният Удбърн постъпваше в забавачката в Сидуел или в „Сейнт Олбънс“. Ласитър бе прекарал половината си детство в дома на Удбърнови в Джорджтаун — къща, която си имаше име, имаше си свои игрища и достатъчно деца и приятели по тях поне за няколко отбора.

Когато Ласитър му телефонира в Държавния департамент, Уди вдигна слушалката, колкото да предупреди: