Зелено дайкири

— Мама не знае, че мога да излизам.

Мъжът на земята започна да стене и опита да се изправи на крака. Слава Богу, не беше мъртъв! Стив грабна Боби и го вдигна на ръце, удивен колко лек беше. Само колене и лакти, никакво месо по кокалите.

Измъкнаха се от бараката. Кучетата лаеха. В къщата запалиха светлини. Стив различи неясни фигури на верандата и силуета на нещо, което приличаше на ловджийска пушка или винтовка.

— Стой!

Понесъл Боби на ръце, Стив побягна. Спусна се към дърветата, чу изстрели зад гърба си, погледна през рамо и видя мъже с фенери. Пушката изтрещя. Още един изстрел проехтя над долината. Той се спусна през гората, прескачаше повалените стволове, хлъзгаше се върху мокрите скали, прекоси един поток, изкачи се с мъка по склона и се спусна от другата страна, мина през цял ред махагонови дървета, тичаше с всички сили, без да спира, докато вече не светеха фенери, не се чуваха пушки и не се виждаха мъже.

Бяха в колата на път към Талахаси, когато Стив проговори:

— Съмнявах се, че ме помниш.

— Заведе ме да плуваме с шнорхели — отвърна Боби.

— Вярно. Водих те. Беше на пет или на шест.

— Беше единайсети септември. Бях на пет плюс осем месеца и три дни. Видяхме много зелено-жълти рибки със сини петна, които блестяха.

— Скаларии.

— Holacanthus ciliaris. Кръстих едната.

— Наистина ли?

— Каза ми да не пипам корала, защото ще се счупи и ще му трябват стотици години, за да порасне пак. Най-много ми харесаха морските ветрила, защото ти махат, като че ли сте приятели. И рибата папагал. Sparisoma viride. Приличат на папагали, ама не говорят.

— Как си спомняш всичко това? Откъде знаеш латинските им имена?

Слабите рамене на момчето се повдигнаха.

— Искаш ли да дойдеш в моята къща?

— Единайсет бели камъка от алеята до входната врата.

— Май са толкова. Искаш ли да дойдеш там?

— Кръстих скаларията Стив — каза момчето.

Сега, десет месеца по-късно, Боби наддаваше на килограми — благодарение на сандвичите — и се чувстваше по-спокоен с хора. Той каза довиждане на дядо си, затвори телефона и дойде при бара точно когато Стиц отваряше капака на грила.

— Обърни ги на сто и осемдесет градуса.

— Точно това правя — Стив завъртя сандвичите така, че резките да станат перпендикулярни.

— Не на сто и деветдесет — нареди Боби. — Резките няма да са еднакви.

— Готово.

Разтопеното сирене цвърчеше изкусително и кухнята се изпълни със сладко-солен аромат.

— Защо двамата с дядо все се карате? — попита Боби.

— Предполагам, че защото всеки от нас е правил неща, с които е разочаровал другия.

Боби махна с език парченце дъвка от шините на зъбите си.

— Аз разочаровам ли те?

— Никога. Нито веднъж.

Усмивката на момчето беше като реклама за прави зъби.

— Да не изгориш сандвичите, чичо Стив.

— Хлапе, днес казах ли ти колко много те обичам?

— Всеки ден ми го казваш, чичо Стив.

— Добре, днес ти го казвам два пъти.

5.

Пари, секс и убийство

Вътре в Съдебната палата Стив се почувства толкова мрачен, колкото и времето отвън.

Сутрешното заседание завърши с показанията на митничар, че Аманчо Педроса държи менажерия от контрабандно внесени птици, включително и цапнато в устата какаду.

Цялата грейнала, Виктория тържествено заяви:

— След като изнесохме всички неоспорими доказателства по делото, се оттегляме, Ваша чест.

Стив подаде задължителния си иск за директна присъда. Съдия Гридли ги извика на съвещание и му поиска съвет: вътре или навън да играят мача между „Мичиган Стейт“ и „Пен Стейт“. Вътре, отвърна Стив. Прогнозата за времето над централна Пенсилвания беше вятър и дъжд. Съдията се съгласи, после отхвърли иска на Стив.

Тъй като нямаше фойерверки за пускане, Стив отдели значително време да изучава съперника си. Виктория беше с жакет и пола от тъмен туид. Изглеждаше професионално и делово — и въпреки консервативния вълнен плат, необяснимо секси. До нея на прокурорската банка Рей Пинчър си шушукаше с разни помощници, които му носеха съобщения и коленичеха пред него като молители пред крал.

И ето че на връщане от обяд Стив се провираше бързо из претъпкания коридор, като се разминаваше със заместник-шерифи, ученици, дошли на посещение, и адвокати, които се съветваха с клиентите си. Вратата на една съдебна зала се отвори и оттам, поклащайки се, излезе възрастен мъж. Стив удари спирачки, но въпреки това се сблъска с него.

— Извинявай, Марвин — извини му се той.

— Внимавай, младеж, или ще те съдя за пътнотранспортна контузия — каза Марвин Менделсон.

Марвин Умника беше неофициалният шеф на съдебната банда, отряд пенсионери, които се мотаеха от зала в зала, за да гледат съдебните процеси. Марвин беше елегантен дребен мъж, гонеше осемдесетте, с тънки мустачки, огромни очила с черни рамки и плешиво теме, което блестеше на флуоресцентната светлина. Днес носеше сиви панталони и син блейзър с двуредно закопчаване и златни копчета. Вратовръзката с индийски мотиви от ярка коприна беше цъфнала като пъстър букет на врата му.

— Добре изглеждаш, Марвин.

— Глупости! Ишиасът ще ме скъса. Искаш ли да съдиш кинезитерапевта ми?

За повечето адвокати Марвин и бандата му бяха или невидими, или досадни. Старчоци. Дърти пръдльовци, които задръстваха опашката в кафето и кибичеха в коридорите. Стив се радваше на компанията им. Обядваше с тях, изслушваше историите им, приемаше съветите им. Марвин Умника имаше безпогрешен усет при избора на съдебни заседатели, особено по отношение на жените, където Стив най-вече се нуждаеше от помощта му. Марвин държал магазин за дамски обувки в Бъфало в продължение на четирийсет години, преди да избяга от зимите. Вероятно хилядите продадени обувки с високи токчета, сандали, саба и чехли през годините бяха развили у него проницателност, която липсваше на повечето мъже. Или може би се дължеше на това, че просто изслушваше жените.

— С какво друго се занимаваш, освен с кокошкарското птиче дело? — попита го Марвин, докато си пробиваха път по коридора.

— Опитвам да се докопам до Катрина Барксдейл.

— Жената, която удушила съпруга си по време на секс?

— Можеш ли да си представиш процеса? Пари, секс и убийство.

— Запази ми място на първия ред.

— Ако взема делото, ще си платя сметките, ще си купя нова кола, ще наема учител за Боби.

— Обичам те като внук, Стив, но защо жената би наела нископлатен адвокат като теб?

— Защото Виктория Лорд ще ме препоръча.

— Омайваш хубавата прокурорка? Това ли е начинът?

— Само бизнес, Марвин.

— Какво стана с онази хубавка еврейка, с която излизаше?

— Сали Пантър ли? Тя е микосуки.

— Е, и? Индианците са изгубени израилтянски племена.

— Каквато и ще да е, заряза ме.

— Добре, усуквай се тогава около госпожица Лорд. Но ако питаш мен, по-скоро ще си купи обувки от „Уол-Март“*, отколкото да даде делото на теб.

[* Верига евтини магазини. — Б. пр.]

Докато вървяха, Стив разказа на Марвин как мислеше да го изиграе. Щеше да обърне защитата на делото Педроса. Щеше да я зашемети с движенията на краката си и да я хипнотизира с думи. Щеше да спечели, но щеше да го направи красиво.

Марвин го изгледа скептично.

— Ще играеш по правилата?

— Самият маркиз на Куинсбъри.

— Това си заслужава да се види.

— Мислиш, че не мога да го направя ли?

Марвин сви рамене.

— Защо мислиш, че бандата гледа делата ти?

— Защото съм единственият адвокат, който си говори с вас.

— Защото си като Барнъм и Бейли. Захванеш ли се с някое дело, в залата става пълен цирк.

— Не и днес.

Марвин замълча за миг. После каза:

— Понякога жена, която носи трийсет и девети номер, е склонна да се самозаблуждава. Да се опитва да се навре в трийсет и осем и половина.

— Какво по-точно искаш да кажеш?