Зелено дайкири

— Имам няколко професионални съвета за теб. — Стив паркира задника си на ъгъла на масата й.

Тя покри индексите, за да не може да й открадне обвинителната реч.

— Никога не пропускай обяда — каза той, като посочи недокоснатата пластмасова кутия. — Процесите изцеждат. Имаш нужда от енергия.

— Какво желаеш, Соломон?

Той взе ножиците от масата й, сгъна едно картонче и започна да го кръцка.

— Погледни моята маса. Какво виждаш?

— Клиентът ти. Здраво заспал.

Истина беше. Потънал в стола си, контрабандистът на птици Аманчо Педроса хъркаше, лигата му се стичаше по правоъгълните мустаци, които стигаха малко под долната му устна. Беше набит човек, около четиридесетте, облечен в смачкана гуявера*.

[* Бяла риза, характерна за Латинска Америка. — Б.пр.]

Стив продължи да клъцка картончето.

— Какво друго виждаш?

— Нищо. На масата ти няма нищо друго, освен един празен черен тефтер.

— Почти празен — съгласи се той. — София ми написа домашния си телефон вътре, докато обядвахме.

— София?

— Съдебната стенографка.

Той посочи с глава привлекателната тъмнокоса жена, която сменяше ролката хартия в стенографската си машина. София Ернандес му се усмихна в отговор.

Прозрачната оранжева блуза на жената изглеждаше съвсем неподходяща за съда, помисли си Виктория. Беше възтесничка или пък гърдите й бяха възголемички?

— С какво се забавлявате двамата със София? — попита Виктория. — Караш я да ти препрочита най-добрите ти възражения ли?

— Стига, правя го за твое добро. Какво ще си помислят съдебните заседатели, когато погледнат към масата ми?

— Че не си се подготвил.

— Че не се притеснявам — той махна с ножиците към стената от юридически томове на масата на Виктория. — Тази малка крепост те изолира. Прави те враждебна. Отблъскваща. Заседателите си мислят: „Щом трябва да се поти толкова, значи няма достатъчно доказателства.“ Така че, втори съвет, идвай в съда с ръце в джобовете, но готова за бой.

— Ти карай по твоя начин, аз — по моя.

Стив разгъна нарязаното картонче и й подаде изрезка на птица с дълги криле.

— За теб. За да помниш този ден.

Вратата на съдебната зала се отвори и вътре влезе висок красив мъж със страхотна сребристоруса коса.

— О, не! — простена Виктория. Тя взе пластмасовата кутия със салатата и я пъхна в един от пликовете с доказателства.

Красавецът се запъти към тях с широки крачки. Носеше сиви панталони, сив блейзър и бяла риза с клубна вратовръзка. Иглата му беше ключ от „Фи Бета Капа“*. Той погледна Стив право в очите и му протегна ръка.

[* Наименование на братство в елитен колеж. — Б.пр.]

— Аз съм Брус Бигбай — каза той толкова бодро, сякаш се кандидатираше за общински съветник. — Ти ли си Стив Соломон?

— Аз съм, освен ако не си раздавач на призовки.

Брус Бигбай? Името му беше познато, но не можеше да си спомни откъде.

— Знам всичко за теб. — Бигбай стисна ръката на Стив толкова силно, сякаш се канеше да чупи орехи. Наведе се и целуна Виктория по бузата.

— Здравей, съкровище.

_Съкровище?_

— Брус, какво правиш тук?

— Долу има заседание на областната комисия. Как беше салатата с авокадо?

— Много вкусна — отвърна тя, стрелна с остър като нож поглед Стив, който благоразумно запази мълчание. — Толкова мило от твоя страна да я направиш.

Кой, по дяволите, е този? Приятел или личен готвач?

— Скъпа! — Брус Бигбай звучеше разтревожено. — Къде ти е пръстенът?

Виктория погледна към съдебните заседатели, после прошепна:

— Малко е показно пред съдебните заседатели.

— Глупости! Те ще разберат. Имаш мъж, който те обича достатъчно и върши нещата както трябва.

Виктория се усмихна едва-едва, бръкна в италианската си чанта, извади малка кадифена кутийка и я отвори.

— Мамка му! — Стив се зазяпа в огромното парче диамант, издигнато на четири пиедестала, като някоя от онези къщи, построени върху колове в Бискайския залив. От двете страни имаше две редички от по-малки, но доста топчести диаманти.

Виктория си сложи пръстена. Изглеждаше достатъчно тежък, за да й навехне китката.

— Сгодена ли си? — Стив се почувства така, сякаш някой му беше забил един в корема.

— Кажи, Стив, обичаш ли авокадо? — попита Бигбай.

— Не съм се замислял много по този въпрос — все още обработваше информацията.

„Виктория Лорд беше сгодена!“

— Защото в понеделник мога да донеса две салати — предложи Бигбай. — Малки марулки, домати и прясно авокадо от „Бигбай Фармс“.

„Бигбай Фармс“. Бинго! Хиляди акра между Хоумстед и Евърглейдс. Земеделие, имение, обработваема земя…

Бигбай продължи:

— Нищо не повдига духа така, както шест грама растителни влакна.

— Или хиляда грама бурито с телешко — каза Стив, изпадайки в дълбока депресия.

— Нитритите ще те убият, приятелю. Слава богу, че накарах Виктория да стане вегетарианка.

Стив можеше да се закълне, че онзи ден беше видял как Виктория си гризка ребърца в „Суит Патейто Пай“.

— Устни, които докосват свински пържоли, никога няма да докоснат моите — заяви Бигбай.

„Дявол да я вземе, защо не ми каза?“

Красива жена без годежен пръстен беше като пистолет без предпазител. Знаеше, че я харесва. Беше й предложил „Маргарита“ и тапас плюс личните си напътствия. А тя била заета. Но го остави да продължи. Беше ли разказала на Бигбай за кретена, който й налита? Бяха ли му се присмивали, докато си хапваха гуакамолето?

Колкото повече се замисляше Стив, толкова повече се разгаряше огънят в него. За какъв дявол й даваше съвети? Използваше шагренови ръкавици вместо метален бокс? Не беше ли длъжен ревностно да защити клиента си?

Правилно. Стой, та гледай. Предисловието към четвърта точка от Етичния кодекс.

„Ревностна защита. Задължително. Не се приемат страхливци.“

Дотук с елегантната победа! Време беше да заведе Виктория Лорд на училище и да й открадне парите за обяд. Щеше да коли и беси, да подпали земята, да остави ями от бомби в съдебната зала. Когато свършеше с нея, кракът й повече нямаше да припари в Съдебната палата.

В ума му се прокрадна друга мисъл, болезнено осъзнаване на истината, която щеше да му извади очите. Това, което замисляше, не беше ревностна защита, а ревнива защита. Прав ли беше Марвин?

„Делото Барксдейл ти е само алиби. Момичето искаш ти.“

Вече не. Колкото до намерението му да се докопа до делото Барксдейл, забрави го. Той си представи как Виктория и диамантеният Брус Бигбай му се подиграват във фермата: „Соломон е ненормален, мисли си, че ще му пратя Кат Барксдейл.“

— Стив, може ли да ти кажа нещо?

Какво, по дяволите, искаше Бигбай?

— Давай — отвърна Стив.

Брус сложи покровителствено ръка на рамото на Виктория.

— Моята мила ми каза, че си страхотен съперник.

— Така ли ти каза?

Брус се разсмя, като човек, който не дължи нищо на никого.

— Всъщност каза, че си гадно копеле, което трябва да бъде лишено от адвокатски права, нашибано с камшик и изгонено от града.

— Има много точна преценка за хората.

— Не е ли време за изслушването ти, скъпи? — попита Виктория.

Бигбай продължи нататък, като гледаше Стив право в очите:

— Казах на Виктория, че ти си бойното й кръщение. — Спря и после продължи: — Не се обиждаш, нали, че казах „кръщение“? Нали си евреин?

— Няма проблем. По-добре е от „бойния й Бас-Мицвах“.

— Казах й, че да кръстоса саби с теб е добра закалка, преди да се заеме със семейните дела.

— Не те разбирам, Брус.

— След като се оженим, искам Виктория да се качи на борда. Да влезе в управителния съвет на курортно селище Бигбай. Превръщаме селскостопанска земя във ваканционни селища. Повече от осем хиляди потенциални собственици. Представяш ли си купищата документация?

— Споделена собственост? — попита Стив. — Продаваш почивки в Евърглейдс?

Бигбай вдигна ръка.

— Моля те! Това е остаряло. Ваканционните дялове отразяват модерната сензитивност.