Зелено дайкири

— Може и да не го съзнаваш, моето момче, но делото Барксдейл ти е само алиби. Момичето искаш ти.

— Категорично не.

— Добре, защото не е твоя тип.

— Което значи?

— Друга класа е, това е. Не се обиждай.

— Боже, Марвин. Мислех, че ме обичаш като някой от внуците си.

— Те изобщо не идват да ме виждат — отвърна старецът.

Коридорът беше претъпкан с обичайните шамандури. Заместник-шерифи водеха закопчани затворници от ареста до съдебните зали, раздавачите на гаранции се носеха по следите им като риби лоцман след акули. Гаджетата и жените на затворниците се бяха подредили покрай стените и крещяха окуражителни думи или обиди на мъжете си в зависимост от моментното състояние на отношенията им.

Вратата на асансьора се отвори и оттам излезе привлекателна стройна жена около седемдесетте.

— Ола, Марвин, Стивън!

Тереса Тораньо беше облечена със стилно сако с две копчета и пола в тон от камилска вълна. Тъмната й коса беше прибрана назад на кок с две игли от слонова кост.

— Тереса!? — отвърнаха двамата мъже едновременно.

Съпругът на Тереса, Оскар, имал верига от погребални бюра в Хавана, но загубил бизнеса си — и живота си, — когато се опълчил на Фидел Кастро. В началото на 60-те години Тереса довела децата си в Маями и работила на минимална надница като помощничка на собственик на погребално бюро. След пет години си извадила разрешително и отворила погребална къща „Тораньо“ на Кале Очо. До момента, в който отстъпила бизнеса на децата си, Тереса притежавала седем погребални бюра, арена за джай-алай* и представителство на „Шевролет“.

[* Популярна латиноамериканска игра. — Б.пр.]

В счетоводната книга на Стив — парцалив тефтер, в който записваше доходите си, когато имаше такива — Тереса Тораньо беше записана като клиент 001. Винаги когато погледнеше назад, се питаше дали щеше да се справи първата година, ако тя не го беше наела да представлява интересите й. Бяха се сближили оттогава. Тереса обожаваше Боби, водеше го в Аквариума и му печеше _пастелитос де гуаяба._ Наближаваше време за нейната домашна _крема де ви_ — коледна напитка с анасон, пред която яйченият пунш изглеждаше като средство за отслабване.

По времето, когато Тереса се превърна в клиент _нумеро уно_ за Стив, тя стана и втората любов на Марвин — единствената жена, с която е бил след смъртта на любимата си Бес. Сега Марвин прекарваше всеки петък вечер във вилата на Тереса „Корал Габлес“. Нито единият, нито другият признаваха за връзката си, дори и когато Стив ги засече да се държат за ръце и да пият „Мимоза“ на нещо средно между закуска и обяд съвсем наскоро една събота сутрин.

— Стивън, какво си направил на Джак Цинкавич? — попита Тереса, докато наближаваха залата на съдия Гридли.

— Нищо. Защо?

— Чувам разни работи.

— Нима?

— Секретарката в „Семейни грижи“ е братовчедка на праплеменницата на покойния ми Оскар — отвърна Тереса — и обядва със следователя, който работи с Цинкавич.

— Аз какво общо имам? — попита Стив.

— Цинкавич казал на следователя си, че ще срита твоето _куло*._

[* Дупе (исп.). — Б.пр.]

— Момзер*! — възмути се Марвин.

[* Неодобрително възклицание (ивр.). — Б.пр.]

— Цинкавич иска да ми отнеме Боби — каза Стив.

— Не е това — отвърна Тереса. — Говори за криминални обвинения.

Стив спря като закован.

— За какво?

— Знам само, че е пътувал до Блаунстаун да търси нещо.

Калхоун Каунти, помисли си Стив. Комуната, откъдето беше измъкнал Боби. И беше разбил черепа на оня с брадата.

За миг бе обзет от панически ужас. Криминални обвинения?

„Защо Цинк ме преследва? Искам само да се грижа за Боби, да му осигуря живота.“

— Внимавай с Цинкавич — предупреди го Марвин. — Може да изглежда пълен смотаняк, ама е зъл като казак.

— Дори по-лошо — додаде Тереса, — подъл е като комунист.

6.

Тайната на Виктория

На влизане в залата на съдия Гридли, придружен от Марвин и Тереса, Стив набързо направи равносметка на живота си. Цинкавич го гонеше като диверсант, побърканата му сестра беше на свобода и може би го следеше с тайнствен пикап. И това не беше всичко — делото, за което жадуваше, явно беше извън възможностите му. Вероятно и жената.

Възможно ли беше, почуди се той, най-важният момент през последните два дни да беше времето, прекарано в затвора заедно с Виктория Лорд?

Съдебните заседатели бяха по местата си. Четяха, плетяха, гледаха в празното пространство. Рей Пинчър се разхождаше в галерията и стискаше ръцете на избирателите. Съдия Гридли си беше в кабинета и вероятно говореше по телефона с агента си по залаганията.

На прокурорската банка Виктория чинно премяташе подредените си картончета с бележки. Стив кимна с глава към нея:

— Марвин, кажи ми бързо какво мислиш.

— Обувки „Гучи“, змийска кожа. И тази преплетена кожена чанта „Ботега Венета“! Шикарно отвсякъде!

— Сигурно има голямо наследство.

— Не е само скъпо — каза Тереса. — Има и изискан вкус.

Стив се запъти към нея.

— Пожелайте ми късмет.

— Върви си блъскай главата в стената — рече Марвин.

Стив прецени миниатюрното бойно поле на Виктория. Томовете правна литература, струпани шест по шест, образуваха Линията Мажино* по края на масата й. В краката й имаше кашони, пълни с папки. На масата имаше отбелязани с листчета свидетелски показания, дебели папки с обвинения, кутия с индекси и дузина жълти листчета. Отстрани бяха подредени цветни химикалки, маркери, линия и ножици. Обядът й стоеше неначенат в пластмасова кутия.

[* Силно укрепена френска отбранителна линия през Втората световна война. — Б.пр.]

Когато се приближи, Стив забеляза, че полата й е повдигната десетина сантиметра над коляното. Познаваше жени юристки, които умишлено съблазняваха съдебните заседатели. Но не и Виктория. Показването на бедрото беше напълно случайно. Но високо оценено.

Видя, че барабани с пръсти по масата. Прокурорско нервничене. Ноктите бяха лакирани в светлорозово. Представи си я в скъп козметичен салон. Масаж, маска на лицето, покрито с водорасли тяло. Прав беше Марвин. Шикарно отвсякъде.

Виктория също се беше загледала в ноктите си в момента. Преди да се втурне към съда, беше изрязала, загладила и лакирала ноктите си с цвят, наречен „Здрач в Аляска“. Бяха в ужасно състояние, олющен лак, излезли кожички. Обра с нокът малко лак отстрани. По дяволите, нямаше време. Кога за последно беше давала пари за маникюр, за педикюр да не говорим? Напоследък сама се грижеше за външния си вид, включително русите кичури в косата. „Уинтър Блонд“ номер осем с двайсет милилитра пероксид. Майкай, която прекарваше безкрайни часове в най-добрите салони, беше ужасена и не й го спести.

Виктория чу как стомахът й къркори. Нямаше време за обяд. Не и когато трябваше да се подготви за номерата на Соломон. Той се беше държал неочаквано добре, докато излагаше доказателствата си. Какво ли беше замислил? Пинчър беше прав, когато я посъветва: — Бъди нащрек, когато се прави на глупак.

„Не се тревожи, шефе. Каквото и да каже или да направи Соломон, не може да ме разбие.“

Обеща си и още нещо.

„Ще спечеля.“

Имаше доказателства, имаше закони и беше по-умна от Соломон.

Виктория си представи, че е архитект, който чертае прецизни планове за солидна къща. Соломон беше вандал, събаряше колони, рисуваше със спрей графити. За него законът трябваше да се извърта, съдиите — да се манипулират, заседателите — да се объркват. Дори разследване не беше направил, за Бога! Беше класифицирала с индекси свидетелските показания по тема и по ключова дума. Всяко подобно дело беше извадено, обобщено и подчертано с жълто. Обвинителната й реч беше подготвяна със седмици. Когато Соломон дойде в съда, носеше само чаша кафе, косата му още беше мокра от душа и се бръснеше в асансьора.

Ето го, идва с дразнещата си усмивка. Пак ли зяпа краката й?