Зелено дайкири

Във ветровитото си бунгало на Къмкуот Авеню в Коконът Гроув в компанията на Джими Бъфет, който пееше „Охлади ме“, Стив печеше сандвичи със сирене и шунка и разбиваше нектар от папая. Необичайна закуска, но Боби избираше менюто. Такава беше уговорката, детето щеше да си изяжда всичко в чинията, ако то избираше храната.

Независимо от времето Боби носеше широки шорти и тениска на „Флорида Марлинс“. Той беше много слаб, с тънки като свирки ръце и крака и пясъчноруса щръкнала коса, сякаш току-що е бръкнал с пръст в контакта. Образът на идиота на класа — ако ходеше в Карвър, а не учеше у дома — се завършваше от два реда лъскави шини и дебели черни очила, които непрекъснато бяха мърляви и изкривени на една страна.

Боби не можеше да намери пътя към къщи от парка, който се намираше на три пресечки разстояние, но беше в състояние да повтори всичко, което чуеше или прочетеше. Дума по дума. В резултат Стив никога не можеше да спечели спор за настоящи събития, бейзболни резултати или дали е обещал пътуване до Дисни точно преди седемдесет и осем дни, четиринайсет часа и двайсет минути. Лекарите го наричаха ехолалия, обратната страна на заболяването на момчето.

Наскоро Боби беше намерил италиански готварски сайт в интернет и беше луднал по печени сандвичи. За да у годи на племенника си, Стив купи грил за сандвичи, който използваше сутрин, обед и вечер.

Сега, докато оформяше сандвича на Боби със старанието, с което Микеланджело ваел статуите си, момчето стоеше отстрани и наблюдаваше да не сбърка някъде. Ако сиренето потечеше отстрани на хляба или чертите от грила бяха неравни, Боби щеше да се разкрещи, да удря главата си в бара и да хвърля сандвичите из кухнята като фризби.

— Чиабатата* прясна ли е? — попита Боби.

[* Марка италиански хляб. — Б.пр.]

— А ти как мислиш?

— Шунката „Блек Форест“ ли е?

— Абсолютно.

— Сиренето „Рикота“ ли е?

— Овче. Точно както ми поръча, хлапе.

От напрежението в погледа на Боби плутоният и уранът спокойно можеха да се разпаднат. Чак когато извадеха сандвичите от тостера — апетитна смес от шунка и разтопено сирене, хрупкав хляб със симетрични следи от грила — момчето щеше да се успокои. Докато сандвичите се печаха и Джими Бъфет пропагандираше, че живеел за почивните дни и ги вършел едни, телефонът иззвъня. Понеже беше сигурен, че трубадурът от Уест Енд не се обажда да го покани на риба, Стив остави да се включи секретарят.

— Обажда се Хърбърт Т. Соломон. Пенсиониран юрист.

Бащата на Стив беше роден в Савана и макар че Хърбърт Соломон вече половин век не живееше в Дълбокия Юг, беше запазил провлечения си мелодичен говор. Акцентът според Стив беше умишлен и преувеличен, визитната картичка на Хърбърт. В албума му имаше избледняла изрезка от вестник, в която заключителната му реч се описваше като „мелодичен химн към ангелите, простонародна като ферма, по-сладка от меласа, прочувствена като молитва“. Собственият стил на Стив, ако изобщо можеше да бъде описан, щеше да бъде оприличен по-скоро на граната, избухнала в септична яма.

— Съгледвачите ме осведомиха, че пак си бил в панделата — разнесе се гласът от секретаря. — Стивън, учил съм те да печелиш елегантно и със стил, не с щуротии и палячовщини. Кога най-после ще доведеш внука ми долу при мен?

„Долу“ беше Шугърлоуф Кий, малко на север от Кий Уест — личния ГУЛаг на Хърбърт, макар и значително по-топъл от Сибир.

— Някой трябва да научи това момче как се лови риба и е повече от сигурно, че няма да си ти.

Дядо води внуче на риба. Тук заприлича на Норман Рокуел, помисли си Стив не без известна горчивина. Хърбърт Соломон беше от мъжете, които ставаха много по-добри дядовци, отколкото бащи. Колко време беше прекарал със Стив? Колко пъти бяха играли с топка? Излизали заедно? Ходили на екскурзия?

Стив още обвиняваше баща си, че беше поставил кариерата си на първо място, а семейството далеч на второ. Хърбърт Соломон беше станал такъв, какъвто искаше: великолепен юрист и великолепен съдия, преди да падне отвисоко. Стив имаше други амбиции. Много ясно, че искаше да успее, ако можеше да го направи по негов си начин: без компромиси, без политически гадории, без целуване на задници. Досега не се беше получило.

— Както не можеш да завреш контрабас в задника на магаре, така и с глупак не можеш излезе на глава — продължаваше Хърбърт.

Никаква родителска подкрепа, помисли си Стив и сграбчи слушалката:

— Здрасти, тате, дай по-спокойно.

— Защо не вдигаш телефона?

— Защото не ми се спори в седем сутринта.

— Не бъди такъв страхливец. Какво стана, че Ървин Гридли те прати на топло?

— Нищо страшно.

— Как не! Само ме излагаш, по дяволите!

— Аз те излагам? Моята снимка не беше по вестниците и не аз си опразних офиса преди да ме подведат под отговорност.

— Снимката ти не се е появявала във вестниците, защото се занимаваш с кокошкарски дела.

— Трябва да затварям, татко.

— Чакай. С какво ще си облечен днес в съда?

— Боже, не съм на десет години! Няма нужда да…

— Без копринени костюми и без пръстени с розови камъни.

— Татко, вече никой не се облича така.

Беше облякъл униформата си — тъмносив костюм без никакви извращения, светлосиня риза, семпла раирана вратовръзка. Беше решил, че държанието му привлича достатъчно внимание и няма нужда да прилича на панаирджия.

— На микрофон ли си ме пуснал, синко?

— Не, защо?

Хърбърт сниши гласа си, сякаш въпреки всичко можеха да го чуят.

— Безотговорната ти сестра се обади.

Искаше да каже Джанис. Безотговорната дъщеря на Хърбърт, безотговорната майка на Боби, безотговорната сестра на Стив. „Безотговорна“ не толкова като прилагателно, колкото като ново кръщелно име.

— Излязла е от затвора — продължи Хърбърт.

— И как така?

Последното, което Стив знаеше, беше, че сестра му излежава тригодишна присъда без право на обжалване за пласиране на наркотици и кражби. А колкото до бащата на момчето… Трябваше да се завърти колелото на нещастието, за да се разбере кой беше той.

— Беше доста уклончива.

— Представям си. — Стив занесе телефона във всекидневната, за да не може Боби да го чуе. — Колко пари ти поиска?

— Нито цент.

— Сигурен ли си, че е била тя.

— Спомена нещо за голяма крачка, щяла да промени живота си. Говореше за Нова Зеландия, но като си я знам, може да е имала предвид и Ню Мексико.

Стив сниши гласа си:

— Стана ли дума, че иска да види Боби?

— Иска, но аз й казах, че вероятно няма да й позволиш.

— След това, което му причини, дяволски прав си, не бих й позволил.

— И тя така смяташе. Така че бъди нащрек.

— Какво искаш да кажеш? — Но още докато го изговаряше, Стив знаеше какво точно има предвид баща му. — Мислиш, че ще се опита да отмъкне Боби?

— Не вярвам нито на нея, нито на надрусаната религиозна тумба, с която се влачи.

Стив не можеше да не се съгласи, така че си замълча.

— Знаеш за какво да внимаваш — продължи Хърбърт. — Затваряне на телефона, опашки, непознати, които се въртят наоколо. И не пускай Боби сам навън.

— Разбрах, татко. Благодаря. Извинявай за преди малко…

„Защо, по дяволите, му се извинявам? Той ме обиди.“

— Забрави! Дай да чуя внука си.

Стив се върна обратно в кухнята, даде телефона на Боби и провери грила. Но нещо го човъркаше.

Стар зелен пикап с тъмни прозорци и огромни гуми.

Беше го видял сутринта, малко преди зазоряване. Излезе да вземе вестника, преди да го изпоцапат меките червени зърна на бразилския пипер. Един зелен додж, целият набразден с кал, беше паркиран зад ъгъла. Пикапът потегли прекалено бързо за шест часа сутринта. Опита се да събере картината. Имаше нещо в пикапа, което го беше впечатлило.

„Мрежата против калинки, вързана за предната броня.“

Което значеше, че пикапът не беше местен. Калинките се срещаха в горните щати, оранжево-черни насекоми, които се чифтосваха във въздуха и се размазваха насред любовния акт върху металика на колата. Всъщност пикапът не беше ли там и онази вечер, когато докара Боби, след като ходиха за сладолед в „Уип Ен Дип“? Не си спомняше добре, можеше и паметта да му върти номера.