Зелено дайкири

— Нима?

— Това е явен опит да ви се подмаже. Има два вида адвокати: такива, които познават закона, и такива, които познават съдията.

— Не, Цинкавич, има и трети вид. Такива, които не различават лайното, дори когато го настъпят. Съдия Соломон е най-почтеният човек, който някога е заемал съдийско място в Единайсети съдебен окръг, ще го наричам така, както сметна за добре, и ще изслушам онова, което има да ми каже.

— Да, госпожо — отвърна Цинкавич смирено.

— И дори да сляза от банката, за да го прегърна и целуна, ще си държиш голямата уста затворена. Ясно ли е?

— Кристално, госпожо — отвърна Цинкавич.

Съдия Рол се обърна с мила усмивка към свидетеля.

— А, сега, съдия Соломон, с какво се занимавате?

— Ходя малко на риба, малко чета, доста размишлявам — каза Хърбърт.

— Е, отива ви. Ще ми достави огромно удоволствие лично да ви накарам да положите клетва.

Докато Хърбърт Соломон се кълнеше да казва истината и така нататък, Виктория се чудеше кой е по-разстроен от присъствието му — Цинкавич или начупеният й партньор. Стив се беше обърнал с гръб към нея, целият се беше усукал на стола си и се въсеше. Голямо бебе.

Беше твърдо решила да призове Хърбърт Соломон за свидетел. Честно казано, бившият съдия не знаеше кой знае какво по същество. Но когато му се обади по телефона, той сподели огромното си уважение към Стив и начина, по който се грижеше за Боби. Заслужаваше си да го сподели и пред съдията.

„Хей, Соломон, просто следвам насоките ти: опознай публиката си.“

Докато си мислеше всичко това, тя се насили да отдели нещата едно от друго. Дори не беше погледнала схемата с разпределението на местата на Брус, подбора на музиката… или предбрачното споразумение. Каква приятна малка изненада! Като се замислеше, би предпочела колие с форма на сърце, украсено с диаманти.

— Госпожице Лорд — каза съдията.

— Да, Ваша милост? — отвърна Виктория.

— Обикновено на този етап от процеса, когато адвокат призове свидетел, е прието да му зададе един-два въпроса.

— Извинете, Ваша милост! — Виктория стана на крака. — Моля кажете името си и професията си за протокола, сър.

— Хърбърт Соломон. Пенсиониран юрист.

Това предизвика смях от страна на съдията, намръщване от Стив и тихо сумтене от Цинкавич.

Виктория искаше бащата да нарисува портрет на сина си.

Кой е този човек? Така че зададе въпросите си и Хърбърт разказа своята история с напевния ритъм на провлечения си говор от Савана, приятен като бълбукане на поток.

Хърбърт говори за това как Стив и малката Джанис отрасли в старата просторна къща на Пайнтри Драйв в Маями Бийч. Той отдаде заслуженото на майка им Елинор, „Бог да я прости“, че се грижела за семейството, докато той си скъсвал задника от работа като адвокат, създавайки си име с работа pro bono, после като съдия, и накрая като главен окръжен съдия и пръв кандидат в списъка на губернатора за Върховния съд на Флорида.

— Тогава започнаха проблемите ми — каза Хърбърт, — но не сме тук, за да говорим за мен, освен ако не е нещо свързано със Стивън.

Каза, че съжалява за всички пропуснати възможности да прекарва време с двете си деца, когато са били малки. Джанис рано кривнала от правия път, събрала се с лоша компания, взимала наркотици, докато Стивън бил голям спортист в гимназията.

— Бях се отдал прекалено на собствените си амбиции и не обръщах много внимание на децата си — каза Хърбърт. — Елинор беше зле с години, а можеше да постигне толкова много. Децата се гледаха сами. Спомням си веднъж как бързах от съда към Тропикал Парк за щатското състезание по лека атлетика. Закъснях и пропуснах победата на Стив на сто метра. Бързах към трибуните и един от съдебните пристави ме спря и ми каза: „Съдия, сигурно освен еврейска имате и негърска кръв, защото белите момчета не тичат така.“ После казах на Стив, че съм гледал как побеждава, но той знаеше, че лъжа.

— Ваша милост — Цинкавич беше станал прав, — това ми стопли сърцето, но не виждам каква връзка има с делото.

— Сядай! — нареди му съдия Рол.

— Когато Стивън беше в колежа, започна да ми задава въпроси за адвокатската професия — продължи Хърбърт. — Подпитваше оттук-оттам, не казваше какво има предвид. Елинор умираше, а аз щях да бъда обвинен за лъжесвидетелстване. Нямах смелостта да се боря и затова се отказах от съдийството и напуснах колегията, като в резултат разследването беше спряно. Стивън беше съкрушен дори повече и от мен. Момчето никога не ми го е казвало направо, но аз знам, че записа право, за да изчисти името ми. Искаше да влезе в съда на бял кон и да докаже, че съм невинен. Когато не му позволих да го направи, той ми се ядоса.

Стив се размърда на стола си и Виктория го погледна крадешком. Болезнените спомени бяха издълбани върху лицето му.

— Стивън дълбоко намрази несправедливостта. Може не винаги да следва всяко малко правило, измислено от дебелите котки, но за важните неща синът ми е напълно почтен. Държи на принципите си повече, отколкото на парите. И е чудесен пример за подражание за моя внук. — Нещо задра на гърлото му, когато продължи: — Човек неволно се сравнява със сина си. Аз? Аз бях обсебен от чувството за собствената си значимост. Адвокат на годината? Все едно да си най-добрата гърмяща змия в Окифеноки.

— Не бъдете толкова строг към себе си — каза съдия Рол. — Всички ви се възхищаваха. И още ви се възхищават в моите среди.

— Загубих пътя си, Алтия — призна Хърбърт, като остави настрана етикета. — Никога не съм пропускал заседание на колегията или обяд на камарата и висях на приемите на юристите, докато и последната скарида не изчезнеше от чиниите. Боже, колко обичах овациите, потупванията по гърба, дори и онези проклети глупави табелки с чукчето отгоре! Стивън не дава пукната пара за всичко това. Предпочита да прекарва времето си с момче, което има нужда от него. — Хърбърт Соломон се извърна от свидетелската скамейка и погледна право към Стив. — Искам да кажа следното: Много се възхищавам на Стив за това, че е станал такъв мъж. Той поставя Боби на първо място. Преди обществения си живот, преди кариерата си, преди всичко. Може би аз бях по-добрият юрист, но Стивън е по-добрият човек.

Това, което Виктория направи в този момент, беше съвсем несъзнателно. Тя сложи ръка върху ръката на Стивън и преплете пръсти с неговите. Той стисна ръката си в юмрук, заклещвайки пръстите й здраво между своите и останаха така дълго, неговата топла и силна ръка под нейната, двете ръце, сплетени толкова здраво една в друга, че все едно бяха една.

50.

Бейзбол и подкуп

Стив отнесе спящия Боби до колата, Хърбърт вървеше до него. Виктория ги следваше на няколко крачки отзад, давайки възможност на бащата и сина да останат за малко сами.

— Можеш да останеш при нас тази вечер, не бързай да си тръгваш — каза Стив.

Хърбърт поклати глава.

— Аз съм човек с навици. Искам си хамака на терасата, искам моите весели чайки да ми пеят.

— Какво ще правиш в събота и неделя?

— Нищо. Научи ли Боби да лови риба?

— Мислех, че това е по твоята част, татко.

— Елате надолу към Шугърлоуф в събота, ще подгоним хитрите спариди.

— С удоволствие.

Виктория слушаше и си даваше сметка, че закодираният разговор представляваше мъжки танц по ръба на емоциите. Стив казваше благодаря, а Хърбърт казваше, че иска по-близки взаимоотношения. Под всичко това, предполагаше тя, баща и син си казваха един на друг „Обичам те“.

Накрая Хърбърт се пресегна и разроши косата на Соломон, както Стивън правеше толкова често с Боби, после се качи на ръждясалия си крайслер и излезе от паркинга.

Няколко минути по-късно Стив се носеше със стария си кадилак кабриолет по Маями Авеню към изхода на 1–95. Боби спеше на задната седалка. Когато наближиха до дома на Виктория, Стив каза:

— Начинът, по който се държах, когато дойде баща ми…

— Да?

— Аз съм истински конски задник, да използвам един от неговите изрази.