Зелено дайкири

Явно с това искаше да й се извини.

— Ти наистина обърна делото — продължи той.

Благодаря, преведе си го тя.

— Просто се обадих на баща ти. Той обърна делото.

— Беше много добър адвокатски ход, Вик. Наистина добър.

Седяха мълчаливо известно време, преди тя да попита:

— Имам нужда от помощта ти за Тигпен и сестра ти.

— Импровизирай.

Тя го погледна. Светлините от небостъргачите по Брикуел Авеню засенчваха лицето му. Какво си мислеше?

— Ти можеш да импровизираш — отвърна тя, — но аз трябва да се подготвя за кръстосания разпит.

— Ще се оправиш. — Той зави с кадилака по алеята пред сградата, където живееше, и спря пред козирката.

— До утре, Вик.

— Хей, ти!

— Какво?

— Днес спечелихме дело за убийство! — Искаше да говори. Не искаше вечерта да свършва.

— И как се чувстваш?

Тя повдигна рамене.

— Не знам. Уморена и емоционално изтощена. И…

— Малко разочарована?

— Да.

— Винаги е така. Ако спечелиш, издигането не е достатъчно високо. Ако загубиш, пропадането е по-ниско, отколкото си мислиш, че е възможно.

— Трябва да празнуваме — още докато го казваше й прозвуча не на място.

„Как да празнуваме? Само двамата? Да поканим и Брус? Няма да е кой знае колко забавно.“

— Разбира се — каза Стив.

— Катрина каза, че ще имаме чека до петък. И то голям.

— Супер.

Но не звучеше възторжено, помисли си Виктория.

— Нали това искаше, Стив. Дело, което да те прати във висшата лига.

— Да.

Откога стана господин Едносричен?

— О, за малко да забравя, Катрина организира празненство за победата — каза Виктория. — Всички трябва да са облечени като ченгета и обвиняеми.

— Ти можеш да бъдеш ченгето.

— Всъщност мен няма да ме има. Аз ще съм…

— На медения си месец.

— Мауи.

— Хубаво.

— Брус казва, че имали техники за отглеждането на авокадо, които искал да научи.

— Ще си приспадне медения месец от данъците. Баровецът ги разбира тия работи.

Това изцеди и последната капка от разговора. Искаше да го покани да се качи, да пийнат текила, да се порадват отново на победата. Но Боби спеше на задната седалка и беше късно и — имаше още по-сериозна причина — това не беше мъжът, чийто пръстен носеше. Не беше мъжът, на когото се беше врекла, мъжът, когото скоро щеше да обещае да обича и почита, докато смъртта ги раздели… и мъжът, чието предбрачно споразумение трябваше да прочете до утре сутринта.

Стив се отправи към къщи, искаше му се да го беше поканила да се качи за малко. Можеше да качи Боби горе и да го остави на канапето — детето можеше да спи и на пътека за боулинг. Стив искаше да поговори с Виктория. Не за тях двамата. Вече беше приел факта, че си отиваше. Не, искаше да поговорят за това, което го гризеше, както плъхове в мазето. Първоначално беше решил никога да не й казва, че е подкупил Джанис да промени показанията си по делото. Сега, обзет от вина, имаше нужда да си признае. Но как би могъл?

Тя нямаше да го разбере. И той едвам се разбираше. Защо беше платил на сестра си? Толкова малко ли вярваше на системата? Или на Виктория? Или на себе си? Щяха да спечелят делото на Боби и без измама. Трябваше да остави делото да следва хода си. И преди беше минавал напряко, но никога не беше правил нещо подобно.

Преди час Стив чу как баща му гордо заяви:

„Синът ми е почтен.“

Какво щеше да каже баща му, ако знаеше за подкупа? Стив никога нямаше да може да го погледне в очите, ако истината излезеше наяве.

„Той е чудесен пример за подражание за моя внук.“

Точно така, ще го уча как се играе бейзбол и как се дават подкупи, помисли си Стив. Ами показанията на Боби? Толкова странно беше да види живота си през очите на племенника си. Манекенки и мохито. Боже, наистина ли беше толкова повърхностен и незрял?

Мрачни мисли се въртяха в главата му. Докато завие с колата покрай пазара Кокоуок и тръгне по Гранд Авеню, съмненията му бяха стигнали до границите на параноята.

„Ами ако Джанис ме издаде?“

Може да е носила предавател, когато й даде парите. Колите им бяха паркирани една до друга на Рикенс Козуей. Може Пинчър и Цинкавич да са го проследили. Имаше ли бял ван с тъмни прозорци, паркиран под дърветата близо до първия мост? Не можеше да си спомни.

Когато зави по Къмкуот Авеню малко преди полунощ и чу как присмехулникът му се присмива от дървото на съседите, той беше сигурен, че на другия ден ще го сполети голяма беда. Цял отряд полицаи щяха да нахлуят в съдебната зала. Щяха да го отведат с белезници, докато Цинкавич си похапва понички, а Пинчър се привива от смях.

Какво му беше казал Пинчър в кабинета на съдия Гридли, когато се разправяха по делото за папагала? „Ще се погрижа адвокатската колегия да ти надупчи билета.“

Да, разбира се, бяха го накиснали. Пинчър и Цинкавич бяха организирали отвличането на Боби от улицата. Цялата работа беше нагласена, за да го хванат в капана.

Щеше да си загуби правата.

Щеше да отиде в затвора.

Но най-лошото от всичко беше, че щеше да загуби Боби.

Вдовицата на барксдейл е свободна

„Самоубийство, а не убийство“, заяви Пинчър

Джоун Флешман

в. „Хералд“

След зашеметяващ обрат в съдебната зала беше оттеглено обвинението в убийство срещу Катрина Барксдейл — вдовицата, обвинена, че е удушила съпруга си, строителния магнат Чарлс Барксдейл.

След заседание при закрити врати щатският прокурор Реймънд Пинчър съобщи на пресконференция в съда, че сваля всички обвинения. „Благодарение на усърдието си прокуратурата откри неоспоримо доказателство, че смъртта на Чарлс Барксдейл е била в резултат на самоубийство, а не убийство“, каза Пинчър.

Докато позираше за фотографите на стълбите пред съдебната палата, госпожа Барксдейл, 33, каза, че може да напише книга за мъките си, но чак след като отпразнува невинността си с пътуване до Бахамите. „Такава щеше да бъде и волята на моя съпруг — каза вдовицата. — Той беше купонджия, никога не униваше.“

На пресконференцията след процеса Пинчър отхвърли всички предположения, че прокуратурата е действала прибързано с обвиненията срещу госпожа Барксдейл. „Ако защитата си беше свършила работата, делото никога нямаше да стигне толкова далеч — каза Пинчър. — Благодарение на неуморните ни усилия справедливостта възтържествува.“

Адвокатите на защитата Стивън Соломон и Виктория Лорд напуснаха много бързо съдебната зала и не бяха открити за коментар.

51.

Въпросът със стоте хиляди долара

Белезникавата му кожа беше цялата на розови петна като на отровена скарида, когато стана и каза:

— Изправени сме пред сериозна криза, Ваша милост.

— А друг вид криза има ли, Цинкавич? — попита съдия Рол.

Стив седеше кротко на банката на ищеца и оставяше драмата да се разиграе. Седнала до него, Виктория наблюдаваше с бележник в ръка.

— Сега пък какво има? — попита съдията. Носеше небесносиня тога, яката на бялата копринена риза се виждаше отгоре. Беше малко след девет сутринта. Сега, когато процесът „Барксдейл“ беше приключил, се върнаха обратно към нормалния график.

— Руфъс Тигпен, първият ни свидетел, липсва — каза Цинкавич.

— Тогава извикай втория си свидетел.

— Но, Ваша милост, това нарушава реда на доказване.

— Не се пристисквай чак толкова, Цинкавич.

— Опасявам се, че може да е плод на някакъв заговор.

Плод на заговор, помисли си Стив.

Прави се на шибания Шерлок Холмс.

— Как така? — попита съдията.

Цинкавич хвърли поглед към Стив, който мигновено си сложи ангелската физиономия на момче по време на Бар-Мицвах. И Виктория също го погледна.

„Дали подозира нещо? Или това е просто гузната ми съвест?“

Виктория изглежда уморена, помисли си той, очите й бяха зачервени, косата й не беше в рамките на обичайните й стандарти. Безсънна нощ? Тъй като не делеше леглото й, нямаше как да знае. Умората — ако ставаше дума за умора — омекотяваше острите й черти и я правеше по-уязвима и ако това изобщо беше възможно — още по-привлекателна. Носеше кафяво раирано двуредно сако с широки ревери и пола в тон до под коляното. На Стив тоалетът й му изглеждаше толкова скъп, сякаш бе шит на ръка от монахините в Швейцарските Алпи.