Патриотични игри

Имотът на Райън беше на места незалесен, на места покрит с дървета. Близката до пътя част някога е била култивирана, но това е било трудно, защото земята не беше достатъчно равна, за да може безопасно да се кара трактор по нея. Като доближи къщата, започнаха да се появяват дърветата — няколко стари чепати дъба и други широколистни видове, чиято шума сега беше опадала и клоните стърчаха като скелети в студения въздух. Стигна до гаража и видя, че Кати вече си е дошла — беше паркирала поршето си до комбито. Той трябваше да остави фолксвагена на открито.

— Тате! — Сали, без жилетка, рязко отвори вратата и изтича да посрещне баща си.

— Тук е много студено — каза й Джек.

— Не, не е — отговори Сали. Взе куфара му и го помъкна с две ръце, като пуфтеше, докато изкачи трите стъпала на входа към къщата.

Райън свали палтото си и го окачи в гардероба в антрето. Трудно му беше да се справя с една ръка. Започваше да шмекерува. Постъпваше както в колата — използваше лявата си ръка, като се опитваше изобщо да не напряга рамото. Сега болката беше напълно изчезнала, но Райън беше сигурен, че може бързо да я върне, ако направи нещо тъпо. Освен това и Кати би му се разкрещяла. Намери жена си в кухнята. Тя гледаше намръщено в килера.

— Здравей, скъпа.

— Здравей, Джек. Закъсняваш.

— Ти също. — Райън целуна жена си. Кати помириса дъха му. Носът й се сбърчи.

— Как е Роби?

— Добре. Глътнах само две много малки.

— Аха. — Тя се обърна към килера. — Какво искаш за вечеря?

— Изненадай ме — предложи Джек.

— Много ми помагаш! Трябва да те оставя ти да сготвиш.

— Не е мой ред, забрави ли?

— Знаех си, че не биваше да спирам в магазина „Джайънт“ — измърмори Кати.

— Как мина днес?

— Само една процедура. Асистирах на Бърни при присаждането на роговица, а след това трябваше да извеждам пациентите на разходка. Скучен ден. Утре ще бъде по-добре. Между другото Бърни ти праща много поздрави. Какво ще кажеш за кренвирши с боб?

Джек се засмя. Откакто се бяха върнали, менюто им се състоеше предимно от основни американски храни от първа необходимост. Беше малко късно за нещо по-изискано.

— Окей. Ще ида да се преоблека и да потракам на компютъра.

— Внимавай с ръката, Джек.

„Предупреждава ме по пет пъти на ден. — Джек въздъхна. — Човек не трябва да се жени за лекар.“ Къщата на Райън наподобяваше палубата на кораб. В хола, който беше едновременно и трапезария, таванът приличаше на тези в катедралите — намираше се на пет метра от пода. Стената с тройни прозорци гледаше към залива, а зад големите плъзгащи се врати имаше широка тераса. На стената срещу прозорците се издигаше чак до покрива масивна тухлена камина. Голямата спалня беше разположена на половин етаж над хола, а от прозореца й можеше да се гледа вътре. Райън се качи по стълбите. Къщата беше проектирана така, че позволяваше големи гардероби. Райън си избра домашни дрехи и се зае с досадния ритуал по преобличането с една ръка. Все още експериментираше и се опитваше да намери подходящ начин да го прави.

Когато свърши, се върна долу и заобиколи стълбите, за да отиде до следващия етаж — там се намираше библиотеката му. Тя беше огромна. Джек четеше много и купуваше книги, за които нямаше време, но се надяваше, че ще ги прегледа някой ден. На голямото бюро до прозорците на стената откъм залив се намираше персоналният му компютър „Епъл“ и всичкото му периферно оборудване. Райън го включи и подаде инструкции. След това включи и модема си и се обади до „Компюсърв“. По това време на деня достъпът беше лесен и от менюто за влизане той избра „Микрооферта II“.

След миг вече разглеждаше състоянието на акциите на „Холоуеър лимитед“ за последните три години. Акциите бяха изгодно невпечатляващи. Колебаеха се от два най-много до шест долара, и то преди две години — това беше фирма, която е обещавала много, но е загубила доверието на инвеститорите си. Джек си записа нещо, след това излезе от програмата и пусна друга — „Разкритие II“, за да разгледа регистрите на фирмата от службата за гаранции и борсови операции, а също и последния годишен доклад. „Окей“ — помисли си Райън. Фирмата правеше пари, но малко. Проблем на високотехнологичните фирми беше, че много инвеститори търсеха големи печалби за кратко време или се прехвърляха другаде, като забравяха, че нещата не винаги ставаха по този начин. Фирмата беше открила малка, макар и опасна ниша и беше готова да опита нещо смело. Райън пресметна наум стойността на договора на военноморските сили и я сравни с общите приходи на фирмата…

„Окей!“ — помисли си той, преди да изключи компютъра. След това се обади на брокера си. Райън работеше чрез една брокерска фирма, която правеше отстъпки в цените на услугите и имаше дежурни хора по всяко време. Джек търгуваше винаги с един и същи човек.

— Здрасти, Морт, обажда се Джек. Как е семейството?

— Здравейте, доктор Райън. При нас всичко е наред. Какво мога да направя за вас тази вечер?

— Една фирма, „Холоуеър“, от многото, дето се занимават с високи технологии. На шосе 128 извън Бостън. Вписана е в американската борса.

— Окей — Райън дочу тракането по клавишите. Всички използваха компютри. — Ето я. Върви за четири и седем осми, не е много активна…поне доскоро. През последния месец се забелязва някаква скромна дейност.

— Каква дейност? — попита Райън. Това беше другият признак, който търсеше.

— О, разбирам. Компанията изкупува акциите си лека-полека. Не е голяма работа, но изкупуват собствените си акции.

„Ето! — Райън се усмихна. — Благодаря ти, Роби, ти ми даде информация за нещо наистина голямо.“ Джек се запита дали това не е игра на борсата и възползване от вътрешни данни. Първоначалната информация може да бъде определена така, но решението за закупуването се основаваше на законно извършено потвърждение и на опита му като борсов играч. „Окей, законно е.“ Можеше да прави каквото си поиска.

— Колко мислиш, че ще можеш да ми закупиш?

— Не са много впечатляващи акции.

— Често ли греша, Морт?

— Колко искате?

— Най-малко двадесет хиляди, а ако има, и повече. Искам да ми вземеш колкото можеш да намериш. — Нямаше начин да успее да се сдобие с повече от петдесет хиляди акции, но Райън беше решил да вземе всичко възможно. Ако загуби, губеше само някакви пари, а повече от година не беше имал такова предчувствие. Ако фирмата получи договора от военноморските сили, стойността на нейните акции ще нарасне десетократно. Сигурно е получила някаква информация. Ако Райън не грешеше, изкупуването на собствените им акции при нищожните средства, с които разполагаха, щеше рязко да увеличи капитала на фирмата, което да позволи бързото разширяване на дейностите. „Холоуер“ залагаше на бъдещето и залогът беше голям.

Изминаха пет секунди в мълчание.

— Каква информация имаш, Джек? — попита накрая брокерът.

— Играя по нюх.

— Окей. Двадесет хиляди и отгоре… Ще ти се обадя утре в десет. Мислиш ли, че бих могъл да…

— Случаят е, като да хвърляш зар, но очаквам да се падне добро число.

— Благодаря. Друго има ли?

— Не. Трябва да вечерям. Лека нощ, Морт.

— Доскоро. — И двамата затвориха телефоните. На другия край на телефона брокерът реши да опита с хиляда акции. Понякога Райън бъркаше, но когато се окажеше прав, попаденията му бяха много точни.

— Коледа — каза О’Донъл. — Идеално.

— Днес ли преместват Шон? — попита Маккени.

— Тръгва от Лондон с микробус в четири сутринта. Това са много добри новини. Боях се, че ще използват хеликоптер. Нищо не се знае за маршрута, по който ще се движат — продължи да чете. — Но ще го прекарат с ферибота за Лимингтън в осем и тридесет сутринта на Коледа. Съгласуването е отлично, ако се замисли човек. Твърде рано е и движението няма да бъде натоварено. Всички ще отварят подаръците си и ще се обличат за черква. Дори микробусът сигурно ще е единственото транспортно средство на ферибота. Кой би предположил, че на Коледа ще прехвърлят затворник.