Зелено дайкири

Стив видя как Виктория разкопчава скъпите си италиански обувки, хвърля ги в една найлонова торба и нахлузва белите найкове, за да измине разстоянието до паркинга. Принцесата воин сваляше снаряжението си. Каза си, че един ден ще погледне назад и ще осъзнае, че е било за нейно добро. Защо да си губи времето със сладура Рей Пинчър? Той само щеше да попречи на развитието й. Трябваше да се залови с частна практика. Като него.

Тогава се зароди една идея.

Можеше да я вземе под покровителство, да я научи на всички трикове.

„Можем да поемем делото Барксдейл заедно.“

Почуди се дали е много ядосана. Щеше ли изобщо да изслуша предложението му? Щеше ли да му помогне — да им помогне — да привлекат Катрина Барксдейл като клиент? Той взе господин Ръфълс и се запъти към прокурорската банка.

— Съжалявам — каза Стив.

— Не, не съжаляваш.

— Съжалявам. Наистина. Но се опитай да погледнеш на това като на възможност.

— Мразя те, да знаеш.

— Мразя те — повтори господин Ръфълс, после скочи от рамото на Стив на рамото на Виктория. Беше прекалено вцепенена, за да му обърне, внимание.

— Какво ще правиш сега? — попита Стив.

— Не знам.

— Мога да ти помогна.

— Вече достатъчно ми помогна.

— Имам предложение за теб.

— Ужас! — извика тя.

— Не казвай нищо, преди да ме изслушаш.

— По дяволите! Птицата ти.

Господин Ръфълс размаха криле и отлетя. С пълни със сълзи очи Виктория се взираше в ръкава на туиденото си сако, където господин Ръфълс току-що беше оставил мекия резултат от това, което някога беше сладкиш със сливи.

— Казват, че е на късмет — обади се Стив.

СЪДЕБНИТЕ ЗАСЕДАТЕЛИ РЕШАВАТ ЗА СМЪРТТА НА БАРКСДЕЙЛ

Джоун Флешман

в. „Хералд“

Съдебните заседатели на Маями-Дейд ще изслушат в понеделник доказателствата по повод смъртта вследствие на задушаване на строителния магнат и филантроп Чарлс Барксдейл, 62-годишен.

Областният съдебен патолог Ю Чи Янг ще представи пред заседателите доказателства, че Барксдейл е починал от „еротична асфиксия“ — смърт, настъпваща от отрязване достъпа на въздух по време на секс. Въпросът, който стои пред съдебните заседатели, е дали има вероятност смъртта да е настъпила в резултат на предумишлено убийство, а не на нещастен случай.

Доктор Янг няма да коментира доклада от експертизата и процедурата пред съдебните заседатели. Единствената заподозряна в разследването е вдовицата на Барксдейл, Катрина Барксдейл III, която според доклада е била със съпруга си в спалнята на техния луксозен дом с изглед към залива, когато се е случил инцидентът в нощта на миналия четвъртък. Двойката е била женена от четири години.

Барксдейл е известен най-вече със строежа на жилищни сгради по крайбрежието и спонсорирането на Панаири на книгата и поетични семинари.

Помолен за коментар, щатският прокурор Реймънд Пинчър каза: „Ще представим пред съдебните заседатели доказателства, че госпожа Барксдейл е имала сериозен мотив, възможност и средства да извърши това гнусно престъпление и че го е извършила преднамерено и умишлено.“

След което щатският прокурор добави: „Не че я осъждам предварително.“

8.

Старецът и морският бриз

Какво, по дяволите, искаше баща му? Кое беше толкова важно, че Стив трябваше да напълни мамутския резервоар на своя кадилак „Елдорадо 1976“ и да се спусне по неизползваната стара магистрала, която свързваше Маями и Кий Уест?

И защо старецът настоя да остави внука му? Странно, защото Хърбърт Соломон се радваше на Боби.

Тези въпроси занимаваха Стив, докато старият кадилак даваше газ през горичките от манго и зеленчуковите ферми на Южен Дейд. Не че имаше нещо по-интересно за правене. Понеже птичето дело свърши и в кантората му нямаше клиенти — _купувачи_, според думите на Сеси, — имаше време за едно кратко пътуване до Кий.

Или дълго пътуване.

Нещо го прободе, когато видя билборда с нарисувани ниски сгради в пастелни цветове около езеро, оградено с авокадови дървета.

M frame

Курортно селище Бигбай.

Вашето бягство завинаги.

Звучи като гробищата „Менора Гардънс“, помисли си той. Предната вечер беше опитал да се обади на Виктория, но тя не вдигаше телефона, макар че беше окачил неустоима стръв.

— Обажда се твоят чаровен принц — беше се записал той на телефонния й секретар — и ако искаш отново да видиш обувките си „Гучи“, трийсет и девети номер, звънни ми.

В бързината си да избяга от съдебната зала, с курешка на ръкава и найкове на краката, тя ги беше забравила. Обувките от змийска кожа, които бяха спечелили възхищението на Марвин Умника, сега стояха в колата върху напуканата бяла кожа на седалката до шофьора като чифт миниатюрни шнауцери.

Когато телефонът иззвъня малко преди полунощ, той реши, че това може да е Пепеляшка. Нямаше късмет.

— Този път си нагазил здравата в лайната — каза провлечено Хърбърт Соломон. — И аз ще трябва да те извадя.

Стив чу плискане на вода.

— Във ваната ли си, татко?

— Пиратския залив, с фенерче в едната ръка и мрежа за скариди в другата.

— Къде е бутилката бърбън?

— Скаридите са големи и сочни. Ще ти донеса.

— Можеш ли да караш до вкъщи?

— Да карам? Аз съм в каяка.

— Супер. Ще сигнализирам бреговата охрана.

— Слез утре до долу. Важно е.

— В какви лайна по-точно съм нагазил?

— Не е за по телефона, синко. Не бъди толкова глупав.

Няколко минути обсъждаха мястото на срещата като адвокати, които уговарят споразумение за издръжка. Баща му изтъкваше, че Стив има преимуществата да кара на трета по целия път до Хомстед, докато той щеше да попадне в задръстването по-надолу, така че трябвало да се срещнат по на юг от средата на пътя. В отговор Стив изтъкна, че му се налага да работи, за да си изкарва хляба, докато той си сръбва от домашно приготвената пиячка, така че защо да не се срещнат по на север? Споразумяха се за таверна „Тортуга“, заведение на открито, южно от Айламорада на Лоуър Матекумб Кий.

Нямаше облаци, беше свалил гюрука и воланът се бе загрял от слънцето. Някога огненочервен, сега кадилакът беше бледооранжев, но инжекционният му двигател все още надаваше гърлен рев. По реге станцията Боб Марли признаваше, че е застрелял шерифа, но е пропуснал заместника му.

Шофирането предостави на Стив деветдесет неудобни минути за размисъл върху предстоящия спаринг мач. Не беше в настроение да слуша за собствените си неудачи за милиарден път. Много отдавна беше решил, че възпитателните похвати на баща му се деляха между школите на леко пренебрежение и „не бъди такъв“. „Не бъди такъв ревльо“ и класическата его инжекция за всеки пубер: „Не бъди толкова смотан“.

Движението се забави близо до Кий Ларго, докато минаваше през паркове за каравани, магазини за стръв, щандове със сувенири и еднотипни наколни сгради с апартаменти. Южно от Плантониан Кий земята се отдръпваше по впечатляващ начин и оставяше единствено пътя с две платна, извисяващи се брегове и поредица от мостове. Порейки покрай електрическите стълбове, окичени с гнезда на рибарки отгоре, Стив вдишваше упоителните земни аромати на отлива, примесени с изгорелите газове на ревяща моторна лодка. Отляво се простираше тюркоазената вода на протоците на Флорида, надясно — спокойният Мексикански залив, под повърхността му се виждаха петна от червени корали.

Покрай мостовете бащи и синове ловяха риба от тесния тротоар и кафяви пеликани се спускаха като изтребители към плитчините. Водни колела стояха по белия пясък, децата скачаха, пляскаха из плитката вода, а кучетата им джафкаха след тях.

„Нормални семейства.“

За разлика от неговото, помисли си Стив. Майка му беше покойница, баща му заточеник, сестра му закоравяла престъпничка. Ами той?

Кой, по дяволите, беше Стив Соломон все пак?