Американски психар

– Не бива да бъркаш добрите чувства със страстта – предупреждавам я. – Това може... ти навлече куп неприятности.

Тя мълчи, но усещам тъгата ѝ, ясна и спокойна като блян.

– Какво се опитваш да ми кажеш? – пита накрая  нерешително.

– Нищо. Но да знаеш, че... външността понякога лъже.

Тя се заглежда във вестника, сгънат на четири върху масата, лек ветрец повдига крайчетата на страниците му

– Защо ми казваш това?

Понечвам да докосна ръката ѝ, но не го правя, а тактично ѝ казвам:

– Просто искам да избягна бъдещи криворазбрани  връзки.

Минава готино маце, не пропускам да я огледам, после пак се обръщам към Джийн.

– Е, хайде де, не гледай така. Няма от какво да се срамуваш.

– Не се срамувам – опитва се да бъде непринудена, – искам само да знам дали те разочаровах като ти признах това.

Как може да разбере, че просто няма начин да ме разочарова, след като вече не откривам нищо, което да си заслужава дори да го погледна?

– Не знаеш много за мен, нали? – питам на шега.

– Знам достатъчно – малко прибързано отвръща тя, после тръсва глава. – О, хайде да оставим това. Сгреших. Съжалявам. – Но в следващия миг променя решението си. – Искам да науча повече.

Замислям се, преди да я попитам:

– Сигурна ли си?

– Патрик – задъхано започва тя, знам, че животът ми ще е... много по-празен без теб.

Замислям се и върху това, като кимам многозначително.

– И просто не мога... – продължава тя смутено. – Не мога да се преструвам, че тези чувства не съществуват, нали?

– Шшшт...

...има една идея за някой си Патрик Бейтмън, някаква абстракция без име, нещо илюзорно и въпреки че мога да прикрия студения си поглед, а ти да стиснеш ръката ми и да усетиш, че държиш жива плът, да усетиш дори, че начините ни на живот са съпоставими, мен просто ме няма. Трудно схващам каквото и да било. Аз съм едно изфабрикувано отклонение. Несъстояло се човешко същество. С едва загатната, неоформена личност, безсърдечието ми е дълбоко вкоренено и непоклатимо. Съвестта, съжалението, надеждите ми са изчезнали много отдавна (навярно още в "Харвард"), ако изобщо ги е имало. Вече няма бариери за прескачане. Вече съм изпитал всичко неконтролируемо и ненормално, диво и зло, причинил съм всичкото възможно страдание с пълно безразличие. Но все още продължавам да държа на една-единствена неприятна истина: никой не е в безопасност и нищо не може да се поправи. И въпреки това съм невинен. Всеки модел на човешко поведение трябва да се възприема като поне отчасти обоснован. Какво е злото – част от твоята същност или нещо, което си извършил? Болката ми е постоянна и остра и не мога да обещая на никого по-добър свят. Всъщност ще ми се тази болка да налегне и други. Не искам никой да се спаси. Но дори след като признавам това – а съм го правил още безброй пъти след всяко убийство – и се изправям лице в лице с тези истини, не усещам душевно пречистване. Не научавам нищо повече за себе си и думите ми не стават по-разбираеми. Нямаше смисъл да ти разказвам тези неща. Тази изповед не означава нищо...

Питам Джийн:

– Колко хора по света са като мен?

Тя се замисля и предпазливо отговаря:

– Мисля, че... никой.

– Чакай, тогава ще ти задам този въпрос по друг начин... Ей, как ми е косата? – прекъсвам се сам.

– Нищо ѝ няма, добре си е.

– Окей. Ще ти задам въпроса по друг начин. – Отпивам от бирата ѝ. – И така. Защо ме харесваш?

– Защо ли? – пита ме и тя.

– Да. Защо?

– Ами... – Капчица бира е паднала върху ризата ми "Поло" и тя ми подава салфетката си. Елементарен неволен жест, който ме трогва. – ...ти... проявяваш интерес към другите... Това не се среща често в този... епикурейски свят. Това е... О, Патрик, съвсем ме обърка...

Тя затваря очи и поклаща глава.

– Хайде де – подканям я. – Продължавай. Моля те. Искам да знам.

– Ти си мил... – тя повдига нагоре очи, – това е... секси... не знам. Но и... тайнствеността също. Мисля, че си... някак загадъчен. – Замлъква и въздъхва. – Освен това си... внимателен. – Вече не я е страх, гледа ме право в очите.

– А пък мисля, че срамежливите мъже са и романтични.

– Колко хора са като мен на този свят? – питам отново.

– Наистина ли ти изглеждам такъв?

– Патрик – възмущава се тя, – защо да те лъжа?

– Разбира се, че няма защо да ме лъжеш... но си мисля...

– Мой ред е да въздишам дълбокомислено. – Мисля си... нали знаеш тази приказка, че няма две еднакви снежинки?

Тя кимва.

– Струва ми се, че не е вярно. Според мен много снежинки си приличат... и много хора си приличат.

Тя пак кимва, за да е по-убедителна, но виждам, че е объркана.

– Външността понякога лъже – припомням ѝ.

– Не! – Тя категорично тръсва глава, за пръв път уверена в себе си. – Не мисля така. Външността не лъже.

– Понякога, Джийн – обяснявам ѝ, – линиите, разделящи външността – това, което виждаш, от действителността – това, което не виждаш, се замъгляват.

– Не е вярно – упорства тя. – Това просто не е вярно.

– Хайде де – усмихвам се.

– Мислех така преди – казва тя. – Преди десет години може би. Но сега мисля иначе.

– Какво искаш да кажеш? – любопитствам. – С това "мислех преди"?

...действителността нахлува. Имам странното чувство, че това е ключов момент в живота ми, и се стресвам от внезапно обзелото ме просветление. Не мога да ѝ предложа нищо, което да има стойност. За пръв път гледам на Джийн като на нещо, което не е забранено; тя изглежда по-силна, не толкова податлива, изгаряща от желание да ме отведе в нова и непозната земя, в страшната несигурност на един съвсем различен свят. Усещам, че иска да пренареди живота ми, да го промени изцяло – виждам го в очите ѝ, но въпреки че те ми казват истината, знам, че някой ден, много скоро дори, тя също ще попадне в ритъма на моята лудост. Трябва само да мълча и да не отварям дума за това. И все пак се чувствам някак по-слаб, сякаш тя решава кой съм, и по моя собствен твърдоглав и своенравен начин трябва да призная, че ме заболява, усещам някакъв вътрешен спазъм, но преди да успея да се противопоставя на тази болка, вече съм почти смаян и трогнат от това, че бих могъл да приема любовта ѝ, макар и без взаимност. Чудя се дали сега, докато сме още тук, в "Наникъде", тя забелязва как мрачните облаци се разбягват от очите ми. И въпреки че студенината, която винаги съм изпитвал, започва да ме напуска, вцепенението ми ще си остане и никога няма да изчезне. Тази връзка вероятно няма да доведе до нищо... досега тя не промени нищо. Представям си чистия ѝ мирис, като на чай...

– Патрик... кажи ми нещо... не се разстройвай така.

– Мисля, че е време... да огледам добре... света, който създадох – признавам и сълзи задавят гърлото ми. – Намерих... половин грам кокаин... снощи в гардероба.

Дланите ми са сключени в общ юмрук, стискам ги силно, до побеляване на кокалчетата.

– Какво направи с него? – пита тя.

Слагам ръка на масата. Тя я взема в своята.

– Изхвърлих го. Целия. Искаше ми се да го шмръкна, но го изхвърлих.

Тя стисва силно ръката ми.

– Патрик?

Дланта ѝ се плъзва нагоре до лакътя ми. Когато отново намирам сили да я погледна в очите, стресва ме мисълта колко ненужна и отегчителна е физическата ѝ красота и из главата ми се върти въпросът: "Защо пък да не се хвана с нея?" Отговорът: тялото ѝ е по-хубаво от тези на повечето момичета, които познавам. Втори отговор: никой не е незаменим. И още един: всъщност няма никакво значение. Тя седи пред мен посърнала, но обнадеждена, готова всеки момент да заплаче. И аз стисвам ръката ѝ, трогнат от нейното неведение за злото. Остава ѝ да премине още една проверка.

– Имаш ли куфарче за документи? – питам я и преглъщам тежко.

– Не. Нямам.

– Ивлин ходи с куфарче – подхвърлям.

– Така ли? ... – пита Джийн.

– А папка?

– Съвсем малка – признава тя.