Американски психар

В леглото на Кортни

В леглото на Кортни съм. Луис е в Атланта. Кортни потръпва, притиска се до мен и утихва. Отделям се от нея и се отпускам по гръб върху нещо твърдо и космато. Бръквам под себе си и изваждам черна плюшена котка със сини скъпоценни камъни за очи, каквато ми се струва, че видях в "Шуорц" по време на предколедното ми пазаруване. Не знам какво да кажа и промърморвам:

– Лампите "Тифани"... се връщат на мода.

Почти не виждам лицето ѝ в тъмното, но чувам въздишката ѝ, изстрадана и дълбока, тялото ѝ се раздвижва, тя отваря някакво шишенце с лекарство. Пускам котката на пода, ставам и си вземам душ. Сутринта темата в "Шоу то на Пати Уинтърс" бе "Красиви ученички лесбийки". Предаването ми се стори толкова еротично, че си останах у дома, пропуснах заседание в службата и се изпразних два пъти чрез мастурбация. По-голямата част от деня прекарах в безцелно шляене из "Сотби", смутен и отегчен. Снощи вечеряхме с Жанет в "Шезлонгите". Тя бе уморена и почти не яде. Поделихме си една пица, която струваше деветдесет долара. Подсушавам косата си с кърпа, навличам хавлия "Ралф Лоран" и се връщам в спалнята, за да се облека. Кортни пуши цигара и гледа по телевизията "В късната вечер с Дейвид Летърман", звукът почти не се чува.

– Ще ми се обадиш ли преди Деня на благодарността? – пита ме.

– Може би.

Закопчавам си ризата и се чудя защо ли изобщо се навих да дойда тук.

– Какво ще правиш? – тихо подпитва тя.

Отговарям сдържано:

– Вечеря в "Ривър Кафе". После – навярно в "О Бар".

– Много хубаво – промърморва тя.

– А ти и... Луис? – питам.

– Трябваше да вечеряме в "При Тад и Маура" – въздъхва тя. – Но едва ли вече ще отидем там.

– Защо?

Намъквам жилетката си "Поло" от черен кашмир и усещам, че това наистина ме интересува.

– Нали го знаеш Луис как е настроен срещу японците – започва тя с вече изцъклени очи.

Мълчи известно време, затова я подканям:

– Разказвай де. Тъкмо започна, и...

– В неделя Луис отказа да играем карти там, защото имали акита.

Тя дръпва силно от цигарата си.

– И какво стана?

– Играхме у нас.

– Не знаех, че пушиш.

Тя се усмихва тъжно и някак отегчено.

– Не си забелязал.

– Окей, признавам, че съм притеснен, но само малко.

Отивам до огледалото "Марлиан", закачено над писалището от тиково дърво "Сотсас", за да се уверя, че възелът на пъстрата ми вратовръзка "Армани" не се е изкривил.

– Слушай, Патрик – казва тя с усилие. – Може ли да поговорим?

– Изглеждаш превъзходно – обръщам се към нея и ѝ изпращам въздушна целувка. – Няма какво да си казваме. Ти ще се омъжиш за Луис. Не по-рано от идната седмица.

– Ама че си специален, а? – пита тя саркастично, но не ядно.

– Чети по устните ми – казвам ѝ и се обръщам с лице към огледалото. – Изглеждаш превъзходно.

– Патрик?

– Да, Кортни.

– Ако не те видя преди Деня на благодарността... – тя замлъква смутено – ...приятно прекарване.

Хвърлям ѝ един поглед, преди да отговоря с равен глас:

– На теб също.

Тя взема плюшената котка и започва да я глади по главата. Излизам в антрето и тръгвам към кухнята.

– Патрик? – извиква тихо тя след мен.

– Да – спирам, но не се обръщам.

– Нищо.

"Смит и Воленски''

Седим с Крейг Макдърмот в "При Хари" на Хановер. Той пуши пура, пие "Столичная" с мартини и ме разпитва как се носи кърпичка в горното джобче на сакото. Аз пия същото и му давам подробни отговори. Чакаме Харълд Карнис, който във вторник се върна от Лондон и сега закъснява вече с половин час. Това ме изнервя, търпението ми се изчерпва и казвам на Макдърмот, че трябваше да поканим Тод или поне Хамлин, който със сигурност щеше да има у себе си кокаин. Крейг свива рамене и ми отговаря, че може би ще открием Карнис в "При Делмонико". Но не намираме Карнис в "При Делмонико" и поемаме към "Смит и Воленски", където някой от нас е запазил маса за осем часа. Макдърмот е с двуреден вълнен костюм "Черути" с шест копчета на сакото, памучна риза "Луис, Бостън" и копринена вратовръзка "Дънхил". Аз съм облечен в двуреден вълнен костюм "Ерменегилдо Зеня" с шест копчета на сакото, раирана памучна риза "Лучано Барбера", копринена вратовръзка "Армани", кожени обувки "Ралф Лоран" и чорапи "Е. Дж. Смит". За мъже, изнасилени от жени, разговаряха сутринта в "Шоуто на Пати Уинтърс". Седя си в сепарето в "Смит и Воленски", който е учудващо празен тази вечер, взел съм валиум и пия голяма чаша червено вино, унесен в мисли за оня мой братовчед от Вашингтон, който неотдавна изнасилил момиче и ѝ отхапал месестите части на ушите. Призлява ми, като се сещам, че съм забравил да си поръчам от запърженото кълцано месо. Спомням си как някога с брат ми заедно яздехме и играехме тенис – мили спомени, от които ме измъква Макдърмот, забелязал, че не съм поръчал от запърженото кълцано месо, когато ни сервират вечерята.

– Какво означава това? Не може да вечеряш в "Смит и Воленски", без да поръчаш запържено кълцано месо! – възмущава се той.

Избягвам погледа му и докосвам пурата, която си пазя за по-късно в джоба на сакото.

– Мама му стара, Бейтмън, побъркан маниак такъв. Сбъркал си се от работа в "Пи енд Пи" – мърмори той.

– Да не поръча запържено кълцано месо, лелееей, какъв позор!

Не му отговарям. Как мога да кажа на Макдърмот, че преживявам твърде несвързан период от живота си, че забелязвам новата боя върху стените – ярка, почти болезнено бяла, и под флуоресцентното осветление те сякаш блестят и пулсират. Отнякъде долита гласът на Франк Синатра, който пее своята Witchcraft. Зяпам стените, заслушан в думите на песента, подгонен от внезапна жажда, ала келнерът ни е зает с приемане на поръчки от голяма маса, около която повечето са японски бизнесмени, а някакъв тип, който е или Джордж Макгауън, или Тейлър Престън, облечен в нещо от "Поло", ме гледа подозрително от сепарето зад тяхното. Озадаченият Макдърмот още не откъсва очи от стека ми. Единият от японците размахва някакво сметало, друг се опитва да произнесе думата "терияки", трети движи устни и после запява заедно с песента, останалите избухват в смях, докато той, с чифт клечки за хранене в ръка, поклаща уверено глава и имитира Синатра. От широко отворената му уста излиза нещо подобно на: "...онаси стура магия, аф, онаси стура магия..."

Нещо по телевизията

Докато се обличам за среща с Жанет, с която ще ходим на някакъв нов британски мюзикъл, чиято премиера на Бродуей бе миналата седмица, и ще вечеряме след това в "Прогрес", новия ресторант на Малкъм Форбс в Горен Ийст Сайд, гледам запис на тазсутрешното "Шоу на Пати Уинтърс", което е разделено на две части. В първата част е представен Аксел Роуз, вокалистът на рокгрупата "Гънс енд Роузис", който според Пати заявил пред интервюиращ го репортер следното: "Когато съм стресиран, подивявам и си го изкарвам на себе си. Прекарвах бръсначи по тялото си, но после осъзнах, че да си целият в драскотини е по-вредно, отколкото да нямаш стереоуредба... и сега предпочитам да ритам стереоуредбата си, вместо да фрасна някого по мутрата. Когато побеснея или съм потиснат, или нещо ми е кофти, сядам на пианото и свиря." Във втората част Пати чете писма на Тед Бънди, масовия убиец, до годеницата му по време на един от безбройните съдебни процеси срещу него. "Скъпа Каръл – чете тя, докато на екрана показват портретна снимка на Бънди, направена само няколко седмици преди екзекуцията му, – моля те, недей да сядаш в съда на един ред с Джанет. Когато поглеждам към теб, тя ми се пули насреща с налудничавите си очи, като гларус на мида... Усещам, че е готова да ме полее с лютив сос..."