Американски психар

– Вие ли бяхте за единайсет часа?

– Не.

– Извинете ме – казва тя и тръгва по коридора, обръща се веднъж да ме погледне със странно изражение на лицето, после свива встрани по друг коридор и изчезва.

Надничам в апартамента през разтворената врата. Вътре в средата на хола стоят мъж и жена, на възраст към трийсетте, и разговарят. Тя е с вълнено сако, копринена блуза, вълнени панталони "Армани", обеци от жълт емайл, ръкавици, в ръката си държи бутилка "Евиан". Мъжът е със спортно сако от туид, плетена жилетка от кашмир, памучна риза, вратовръзка "Пол Стюарт", върху ръката му е преметнат шлифер "Агнес Би". Зад тях апартаментът изглежда безупречно чист. Нови венециански щори, кожената облицовка по стените е свалена. Но мебелите, стенописът, стъклената масичка за кафе, столовете "Тонет", черният кожен диван сякаш са непокътнати. Широкоекранният телевизор е преместен в хола и е включен с намален говор, на екрана върви реклама, в която едно петно слиза от ревера на сако и започва да говори нещо пред камерата, но това не може да заличи спомена за онова, което направих с гърдите на Кристи, с главата на едно от момичетата, без нос, с отхапани уши, с оголени зъби под изрязаната плът около устата, потоците мръсотия и кръв, които бяха оплескали целия апартамент, вонята на смърт, собственото ми смутено предупреждение, че съм надникнал...

– Мога ли да ви помогна с нещо? – стресва ме гласът на жената, която предполагам, че е госпожа Улф, агент по недвижими имоти.

Лицето ѝ е издължено и мършаво, голям, отчайващо истински нос, силно начервени устни, бледосини очи. Носи жакет от букле, копринена блуза, обувки, обеци, гривна, ала откъде са? Не знам. Може би няма още четирийсет години.

Все още съм подпрян на стената, загледан в мъжа и жената вътре, които се връщат в спалнята, и в хола не остава никой – освен дузината букети цветя в стъклени вази, пръснати навсякъде из апартамента. Уханието им стига чак до мен в антрето. Госпожа Улф се обръща, за да види в какво толкова съм се втренчил, после пак ме поглежда.

– Търся... ммм... не живее ли тук Пол Оуен?

Тя мълчи дълго, преди да отговори:

– Не. Не живее тук.

Мълчим и двамата.

– Сигурна ли сте... не разбирам...

Тя съобразява нещо, мускулите на лицето ѝ се изопват. Присвива очи. Забелязва хирургическата маска, която стискам в потната си длан, поема дълбоко въздух и не отделя очи от нея. Така поне ми се струва. На телевизионния екран върви реклама, в която мъж вдига препечена филийка хляб и казва на съпругата си: "Права си. Този маргарин наистина е по-вкусен от фъшкия." Съпругата само се усмихва.

– Видели сте обявата в "Таймс", нали? – пита госпожа Улф.

– Не... всъщност да. Видях я, да. В "Таймс". – Запъвам се, едва събирам сили да говоря, миризмата на рози просто лепне по ноздрите ми. – Ама... Пол Оуен... не е ли вече собственикът... на това?

След продължително мълчание тя заявява:

– Никаква обява не е давана в "Таймс".

Гледаме се безкрайно дълго. Тя усеща, че искам да кажа нещо. Виждал съм такова изражение на лицето. В някой клуб? Или на някоя от жертвите ми? А може би в нов филм? Или в огледало? Струва ми се, че минава цял час, преди да проговоря отново.

– Но това са... неговите – млъквам, сърцето ми замира, после пак забива учестено – ...мебели.

Чадърът пада изпод мишницата ми и се навеждам да го вдигна от пода.

– Мисля, че трябва да си вървите – казва тя.

– Мисля, че... искам да знам какво е станало.

Лошо ми е, гърдите и гърбът ми се обливат с пот, която незабавно потича надолу по тялото ми.

– Недейте да ни създавате неприятности – съветва ме тя.

Сякаш всички ограничения, ако изобщо е имало такива, изведнъж се разчупват и падат, през целия ден няма да ме напусне усещането, че някой друг насочва съдбата ми. "Това... не... е... игра", ще ми се да извикам, но не мога да събера достатъчно дъх, а и тя, изглежда, не забелязва вълнението ми. Извръщам лице. Трябва ми почивка. Не знам какво да кажа. Съвсем объркан, протягам ръка към госпожа Улф, за да се облегна на нея, но се отказвам и слагам длан на гърдите си, ала не я усещам дори когато разхлабвам възела на вратовръзката си; стои си там трепереща и по никакъв начин не мога да я успокоя. Целият съм почервенял и не мога дума да продумам.

– Най-добре ще е да си вървите – казва ми тя.

Стоим в коридора и се гледаме.

– Не ни създавайте неприятности – повтаря тя малко по-тихо.

Не помръдвам още няколко секунди, после отстъпвам назад по коридора с лице към нея и вдигам двете си ръце, за да я уверя, че си тръгвам.

– Не идвайте повече.

– Няма – обещавам ѝ. – Не се притеснявайте.

На вратата до нея застават мъжът и жената. Госпожа Улф не откъсва очи от мен, докато стигна вратата на асансьора и натисна бутона за повикване. Вътре в кабината ухае силно на рози.

Щанги

Вдигането на тежести снема напрежението. Тялото ми реагира подобаващо. Гол до кръста, разглеждам отражението си в огледалото над умивалниците в съблекалнята на "Ексклузив". Мускулите на ръцете ми са зачервени от напрежението, стомахът ми е идеално равен и стегнат, гръдните ми мускули са като от гранит, очите ми са леденобели. В шкафчето ми тук лежат три влагалища, изрязани от жени, които нападнах през последните няколко дни. Двете са измити, едното не е. Най-любимото ми от трите съм овързал със синя панделка "Хермес".

Краят на осемдесетте

Миризмата на кръв прониква в сънищата ми, които в повечето случаи са ужасни: пътувам на презокеански кораб, на който избухва пожар, отивам на Хаваите и там започват вулканични изригвания, виждам смъртта на всички продажници от "Саломон Брадърс", Джеймс Робинсън се гаври с мен, връщам се в началното училище, после в "Харвард", мъртъвци тръгват да се разхождат между живите... Сънищата ми са безкрайна поредица от автомобилни катастрофи и природни бедствия, електрически столове и самоубийства, спринцовки и телесни гаври с фотомодели, летящи чинии и какви ли не още кошмари. Когато се събуждам сутрин, плувнал в ледена пот, веднага включвам телевизора, за да заглуша грохота от строителните машини, които работят някъде наблизо. Преди месец бе годишнината от смъртта на Елвис Пресли. Футболни мачове идват и отшумяват бързо, гледам ги обикновено с намален звук на телевизора. Цяло лято Мадона припяваше: Life is a mystery, everyone must stand alone...

Имам среща за полузакуска-полуобяд с Джийн, секретарката ми, и докато вървя надолу по Бродуей, пред магазина на "Тауър Рекърдс" ме спира някакво колежанче с бележник в ръка и ме пита коя е най-тъжната песен, която съм чувал. Без да се замислям и секунда дори, отговарям, че това е You can't always get what you want на "Бийтълс". После ме пита за най-веселата и му казвам: Brilliant disguise на Брус Спрингстийн. Той кимва, записва си нещо в бележника, а аз отминавам нататък покрай "Линкълн Сентър". Станало е произшествие. До тротоара е паркирана линейка. Купчина черва се въргалят на тротоара в локва кръв. От корейска бакалия си купувам много твърда ябълка, която изяждам по пътя. Джийн вече ме чака пред входа на Сентръл Парк срещу Шейсет и седма улица в този хладен и слънчев септемврийски ден. Заглеждаме се в облаците и тя вижда фигури на остров, на кученце, очертанията на Аляска и лале. Предпочитам да не ѝ казвам какви фигури виждам аз: щипка за банкноти "Гучи", брадва, разрязана на две жена, огромна и пухкава локва кръв, заляла цялото небе, от която ситни капчици се процеждат и падат над града, над Манхатън.

Спираме пред кафенето на открито "Наникъде" и обсъждаме кой филм да гледаме, няма ли изложби, които трябва да видим, или просто да се поразходим. Тя предлага да посетим зоопарка и без да се замисля, кимам. Джийн изглежда добре, сигурно е спортувала сутринта, а сега е облечена в жакет от лъскаво ламе и кадифена пола-панталон "Мацуда". Представям си се в телевизионна реклама за някакъв нов продукт (Изстудител за вино? Лосион за тен? Дъвка без захар?), вървя насечено по някакъв плаж, филмът е чернобял, умишлено надраскан, зад кадър се чува тайнствено кънтяща попмузика от средата на шейсетте години, поглеждам към камерата, повдигам с ръка продукта – нова пяна за коса? Маратонки? Вятър развява косата ми, после се редуват ден и нощ, ден и нощ...