Американски психар

Чакам да се случи нещо. Седя така в спалнята близо час. Нищо не става. Изправям се и употребявам мизерното количество кокаин, останало ми от събота вечерта, когато бях в "Ем Кей" или в "О Бар". Отбивам се в "Орсо" да пийна нещо преди срещата с Жанет, на която се обадих няколко часа преди това, споменах ѝ, че имам два билета за мюзикъла, и тя отговори само: "Ще дойда." Казах ѝ, че ще я чакам пред театъра в осем без десет, и тя затвори телефона. Докато седя сам в бара на "Орсо", мисля си да взема да се обадя на някой от телефоните, които показаха в долната част на телевизионния екран, но осъзнавам, че не знам какво да кажа, а в паметта ми са се запечатали думите, които Пати прочете: "Усещам, че е готова да ме полее с лютив сос..."

Не знам защо, но си припомням тези думи отново по– късно, когато седим с Жанет в "Прогрес" след представлението. Късно е и ресторантът е препълнен. Поръчваме за ядене нещо, което се нарича "орел-карпачо", "махи-махи", тиквички с натопени в шоколад бадеми и онова странно "гаспачо" със сурово пиле и бира. В чинията ми няма нищо, което да става за ядене, всичко е с вкус на мазилка. Жанет носи вълнен жакет, блуза с висока яка и с един ръкав от копринен шифон, вълнени панталони – всичко от "Армани", антични златни обеци с диаманти и рипсени чорапи "Живанши" без шарки. Непрекъснато въздиша и заплашва, че ще запали цигара, нищо, че сме в салона за непушачи. Поведението ѝ ме тревожи, предизвиква черни мисли в главата ми. Пие шампанско, но вече прекалява и когато си поръчва шеста чаша, подхвърлям ѝ, че може би ще е по-разумно да спре дотук.

– Студено ми е и съм гладна, ще си поръчвам каквото искам, ясно ли ти е?

– Пийни тогава малко "Евиан" или "Сан Пелегрино" – казвам.

"Сандстоун"

Седим с майка ми в частната ѝ стая в "Сандстоун", където тя вече е постоянен обитател. Натъпкана здраво с успокоителни и с тъмни очила, тя непрекъснато опипва прическата си, а аз не откъсвам поглед от ръцете си, тъй като съм повече от сигурен, че треперят. Тя се опитва да се усмихне, когато ме пита какво искам за Коледа. Не съм изненадан от това, че ми трябват огромни усилия, за да вдигна глава и да я погледна. Облечен съм в габардинен костюм с две копчета на сакото и срязани ревери от "Джан Марко Вентури", кожени обувки "Армани" с бомбета и връзки, вратовръзка "Поло", а какви са чорапите ми не се сещам. Наближава средата на април.

– Нищо – усмихвам ѝ се успокоително.

Настъпва мълчание. Аз го нарушавам.

– А ти какво искаш?

Дълго време тя не проговаря и пак забивам очи в ръцете си, в засъхналата кръв под нокътя на палеца от момиче, което май се казваше Суки. Майка ми облизва устните си и казва:

– Не знам. Искам само да е хубава Коледа.

Мълча. Последния час прекарах в проучване на прическата си в огледалото, за което настоях пред болничните власти да оставят в стаята на майка ми.

– Изглеждаш нещастен – обажда се внезапно тя.

– Не съм – отвръщам с лека въздишка.

– Изглеждаш нещастен – повтаря тя по-тихо и отново докосва ослепително бялата си коса.

– Добре де, и ти също – промърморвам бавно с надеждата да не каже нищо повече.

Тя не казва нищо повече. Седя на стол до прозореца и гледам през решетките как ливадата навън потъмнява от облак, закриващ слънцето. Скоро облакът отминава и тревата отново става светлозелена. Тя седи на леглото си в нощница от "Бергдорф" и чехли "Норма Камали", които ѝ подарих за миналата Коледа.

– Как мина банкетът? – пита.

– Нищо особено.

– Колко бяха гостите?

– Четирийсет. Петстотин... – Свивам рамене. – Не съм ги броил.

Тя пак облизва устни, отново опипва косата си.

– Кога си тръгна?

– Не си спомням – отвръщам след дълго мълчание.

– Един? Два? – пита тя.

– Трябва да е било към един – казвам сопнато.

– Ооо – казва и млъква, оправя черните очила "Рейбан", които ѝ купих от "Блумингдейл" за двеста долара.

– Не беше много хубаво – уточнявам, без да има защо, и се обръщам към нея.

– Защо? – любопитства тя.

– Ами просто не беше хубаво.

Пак поглеждам петънцата кръв под нокътя на палеца си, снимката на баща ми, доста по-млад, на шкафчето край леглото на майка ми. До нея стои друга, на която Шон и аз, като гимназисти, сме издокарани в смокинги, никой от двамата не се усмихва. На снимката баща ми е с двуредно черно спортно сако с шест копчета, бяла памучна риза с широка яка, вратовръзка, кърпичка в горното джобче на сакото и обувки – всичко от "Брукс Брадърс". Застанал е до един от храстите, подрязани във форми на животни, в имението на баща си в Кънетикът и нещо не е наред с очите му.

Най-добрият град за бизнес

В дъждовна утрин, във вторник, след като се поразкърших в "Ексклузив", се отбивам в апартамента на Пол Оуен в Горен Ийст Сайд. Сто шейсет и един дни бяха минали, откакто прекарах там нощта с двете момичета от агенцията за компаньонки. През това време нито един от четирите вестника в града не е съобщил за намерени тела, няма дори намеци или слухове за подобно нещо. Стигнах дотам да разпитвам хора – на срещи, заседания, обеди в коридорите на "Пиърс енд Пиърс" – дали не са чули случайно за две обезобразени проститутки, открити в апартамента на Пол Оуен. Но също като на филм никой нищо не е чул и няма представа за какво му говоря. През това време имаше и други неща, които ме безпокояха: огромното количество пургатив и скоростта, с която намалява кокаинът в Манхатън, Азия през деветдесетте години, практическата невъзможност да се запази маса за осем часа в "Пи Ар", новия ресторант на Тони Макмейнъс на остров Либърти. Та предполагам, че никой нищо не е забелязал. Още повече, че доколкото разбрах, Кимбол се е преместил в Лондон.

Когато излизам от таксито, сградата ми се струва някак по-различна, макар да не мога да разбера защо. Ключовете на Оуен, които задигнах в нощта на убийството му, са все още в мен и сега ги изваждам, за да отключа входната врата, водеща към фоайето, но ключът не влиза в ключалката.

Отвътре се приближава униформен портиер, какъвто преди шест месеца нямаше, отваря ми вратата и се извинява, че се е забавил. Стоя под дъжда и не влизам. Той ме кани с жест и пита усмихнат с ирландски акцент:

– Ще влезете ли, или ще чакате дъждът съвсем да ви накисне?

Вмъквам се във фоайето с чадър под мишница и натиквам обратно в джоба си хирургическата маска, която взех със себе си, за да не усещам миризмата горе. Държа уокмена в ръка и се чудя какво да кажа.

– Е, господине, с какво мога да ви бъда полезен? Пита той.

Мълча дълго, ужасно дълго, накрая промърморвам само:

– Четиринайсет А.

Той ме оглежда внимателно, преди да провери в регистрационната книга, изведнъж се усмихва широко и отбелязва нещо там.

– А, разбира се. Госпожа Улф е горе.

– Госпожа... Улф?

Усмихвам се едва-едва.

– Да. Тя е агент по недвижими имоти. Имате уречена среща, надявам се.

Операторът на асансьора – също нова придобивка – е забил очи в пода, докато се качваме нагоре. Опитвам се да възстановя всяка своя стъпка от онази нощ, през цялата проклета седмица, макар добре да знам, че не съм стъпвал тук, откакто убих двете момичета. "Колко ли струва апартаментът на Оуен?" е въпросът, който не ми дава мира и остава да виси без отговор в главата ми. "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе посветено на хора с отстранен половин мозък. Върху гърдите ми сякаш има лед.

Вратите на асансьора се отварят. Излизам предпазливо и изчаквам да се затворят, после тръгвам по коридора към апартамента на Оуен. Отвътре се чуват гласове. Облягам се на стената, въздъхвам с ключовете в ръка, но вече знам, че ключалката е сменена. Докато се чудя какво да правя, треперещ, загледан в обувките си – черни мокасини "А. Тестони", вратата на апартамента се отваря и ме сепва точно в момент на самосъжаление. Излиза жена на средна възраст, явно посредничка при продажбата на недвижими имоти, усмихва ми се и поглежда в бележника си.