Американски психар

И както си му е редът, на бял свят отново се появява Тим Прайс, или поне съм доста сигурен, че е така. Докато седя зад бюрото си и едновременно зачерквам в календара отминалите дни и чета най-новия бестселър за мениджмънт със заглавие "Защо смотаняците преуспяват?", позвънява Джийн и ми казва, че Тим Прайс искал да ме види. С известен страх отвръщам:

– Добре, пусни го.

Прайс влиза в кабинета ми, облечен във вълнен костюм "Канали Милано", памучна риза "Айк Бехар", копринена вратовръзка "Бил Блас" и кожени обувки с бомбета и връзки от "Брукс Брадърс". Преструвам се, че разговарям по телефона. Той сяда срещу мен, от другата страна на бюрото ми "Палацети" със стъклен плот. На челото му има някакво петно, или поне на мен така ми се струва. Иначе изглежда напълно здрав. Разговорът ни преминава горе-долу в следния дух, само че вероятно е по-кратък.

– Прайс – стискам му ръката. – Къде се губиш толкова време?

– Ами насам-натам – усмихва се той. – Обаче се върнах.

– Далече, а? – смутено подпитвам. – Как беше там?

– Ами беше... необичайно. – Той потръпва. – И... потискащо.

– Веднъж ми се стори, че те мярнах в Аспен – промърморвам.

– Ти как си, Бейтмън?

– Окей. Просто... съществувам.

– А Ивлин? – пита той. – Как е тя?

– О, с нея скъсахме – усмихвам се.

– Лоша работа – замисля се той върху факта, после се сеща за друго. – Ами Кортни?

– Тя се омъжи за Луис.

– За Грасгрийн ли?

– Не. За Карутърс.

Той размишлява известно време и върху това.

– Имаш ли телефонния ѝ номер?

Докато му го записвам на листче, подмятам:

– Нямаше те цяла вечност, Тим. Какво стана?

Отново поглеждам към размазаното петно на челото му, макар да знам, че ако попитам друг човек дали го има, или не, той ще ми отговори, че го няма.

Той се изправя и взема листчето.

– Върнах се. Сигурно съм ви липсвал. Отклоних се за малко от релсите. Може би заради бързата скорост на движение. Сега работя за Робинсън. Дясната му ръка съм, да знаеш.

– Бадемче...

Черпя го, но не успявам да прикрия смущението си от неговото самодоволство.

Той ме потупва по гърба.

– Ти си откачен, Бейтмън. Животно. Истинско животно.

– Просто не мога да не се съглася с теб – признавам през смях, докато го изпращам до вратата.

Когато си тръгва, хем се чудя, хем не, какво ли става в света на Тим Прайс, който наистина е светът на повечето от нас: велики идеи, пичовски неща, момче се сблъсква със света и го получава.

Скитник на Пето авеню

Връщам се от Сентръл Парк, където край детската зоологическа градина, недалеч от мястото, на което убих онова дете, храних преминаващите кучета с мозъка на Урсула. Вървя надолу по Пето авеню в четири часа следобед и всички лица на улицата ми изглеждат тъжни, във въздуха се носи мирис на гнило, хора се въргалят по паважа, някои мърдат, друга – не. Историята загива и малко са онези, които поне отчасти осъзнават, че нещата вървят към лошо. Самолети кръстосват небето над града и преминават пред слънцето. Вятърът препуска по Пето авеню, после свива по Петдесет и седма улица. Ята гълъби се вдигат бавно и се разпръсват в небето. Въглеродният окис от автомобилите се смесва с аромата на печени кестени. С благоговение поглеждам нагоре, към върха на "Тръмп Тауър", висока, горда сграда, блеснала под лъчите на следобедното слънце. Пред нея две лукави негърчета обират със светкавична бързина парите на туристите на, Познай къде е асото" с три карти и едва се сдържам да не им пръсна главите с по един куршум.

Недалеч от ъгъла на Петдесет и пета улица върху съдрано чердже със сгънати крака седи просякът, когото ослепих една пролет. Колкото повече приближавам, толкова по-ясни стават белезите от раните по лицето му. Забелязвам и табелката в ръцете му, на която пише: ВЕТЕРАН ОТ ВОЙНАТА ВЪВ ВИЕТНАМ ОСЛЕПЯЛ ТАМ. МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ МИ. НИЕ СМЕ ГЛАДНИ И БЕЗПРИЗОРНИ. Защо пък "ние"? Тогава виждам и кучето, което вече ме гледа подозрително, и щом приближавам господаря му, се изправя и започва да ръмжи. Когато заставам пред скитника, то излайва срещу мен и върти нервно опашката си. Навеждам се и заплашително вдигам ръка срещу него, то се отдръпва с изпънати нокти на лапите.

Измъквам портфейла си и се преструвам, че смятам да пусна долар в празната кутия от кафе, но си казвам: "Защо трябва да се преструвам? И без това никой не обръща внимание, най-малкото пък на него." Той усеща присъствието ми и спира да клати кутията от кафе. Тъмните очила изобщо не могат да скрият раните, които съм му направил. Носът му е така размазан, че не мога да си представя как изобщо диша.

– Ти никога не си бил във Виетнам – прошепвам в ухото му.

След дълго мълчание, през което опикава панталоните си, а кучето уплашено скимти, той простенва:

– Моля ви... не ме наранявайте.

– Да не мислиш, че ще си губя времето с теб? – сопвам му се отвратен.

Махам се оттам и забелязвам малко момиче с цигара в уста, което проси точно пред "Тръмп Тауър".

– Къш оттук! – извиквам ѝ.

– Къш оттук! – отговаря ми тя.

Сутринта в "Шоуто на Пати Уинтърс" интервюираха близо час някакъв веселяк. По-късно този следобед точно пред "Станхоуп" разгневен защитник на дивите животни щеше да нареже с нож лицето на жена, облечена в палто от кожи на сребърна лисица и норка. Но сега, все още загледан в слепия просяк на отсрещната страна на улицата, аз си купувам шоколадче "Доув" с кокосово мляко и намирам в него парченце кост.

Нов клуб

В четвъртък вечер се натъквам на Харълд Карнис на един банкет по случай откриването на нов клуб, наречен "Краят на света", на същото място, където преди беше "При Пети" в Горен Ийст Сайд. Там съм заедно с Нина Гудрич и с Джийн. Седим в едно от сепаретата, а Харълд пие шампанско на бара. Достатъчно съм пиян, за да ида да се разправям с него във връзка със съобщението, което му оставих на телефонния секретар. Моля Нина и Джийн да ме извинят и се отправям към бара в другия край на клуба с ясното съзнание, че ще трябва да се подкрепя с още едно мартини, преди да обсъждам този въпрос с Карнис (седмицата бе много нестабилна, в понеделник се разплаках пред телевизора на един епизод от "Алф"). Неспокоен съм, докато го наближавам. Харълд е с вълнен костюм "Гийвс енд Хоукс", копринена вратовръзка, памучна риза и обувки "Пол Стюарт". Изглежда по-тежък, отколкото съм го запомнил.

– Трябва да се примириш с това – заявява той на Трумън Дрейк. – До края на деветдесетте години японците ще са собственици на по-голямата част от тази страна.

Успокоен от факта, че както обикновено Харълд разпространява "нова" и ценна информация, при това с лек, но не осезаем английски акцент, събирам достатъчно смелост и го прекъсвам:

– Млъкни, Карнис. Това няма да стане.

Обръщам на един дъх чашата мартини със "Столичная", докато Карнис, изненадан и стреснат, се обръща да ме види кой съм, на лицето му цъфва колеблива усмивка. Някой друг зад нас се обажда:

– Да, ама виж какво стана с "Геко"...

Трумън Дрейк потупва Харълд по гърба и се обръща към мен.

– Има ли някаква ширина на тирантите, която да е... как да кажа... по-подходяща от другите?

Ядосан, избутвам го в тълпата и той изчезва.

– Е, Харълд – започвам. – Получи ли съобщението ми?

Карнис изглежда озадачен отначало, после запалва цигара и накрая се разсмива.

– Мамка му, Дейвис. Да, голям майтап. Значи ти беше, така ли?

– Естествено – мърморя си под носа, премигвам и разпръсвам с ръка дима от цигарата му пред лицето ми.

– Дето Бейтмън убил Оуен и компаньонката? – Той продължава да се хили. – О, жестоко беше, да. Да ти умре конят от гъдел, както казват в "Гручо Клуб". – Поглежда ме тъжно и добавя: – Много дълго съобщение беше, нали?