Американски психар

– Лицето ти ми е познато – заявява той. – Как се казваш?

– Нито аз съм те виждал, нито ти мене – отвръщам му и добавям: – Името ми е Крис Хаген.

– Айде де. – Той се смее, сякаш нещо не е наред. – Знам те кой си.

– Играя в един филм. Актьор съм. И фотомодел.

– Де да беше – казва той с мрачен израз на лицето.

– Слушай... – навеждам се напред, за да видя името му на табелката – ...Абдула, имаш ли членска карта за "Ем Кей"?

Той не отговаря. Отново разтварям "Пост" и попадам на снимка на кмета, маскиран като ананас, пак прибирам вестника и превъртам касетата в уокмена. С очи, вперени в метража, броя наум – едно, две, три, четири. Защо не си взех сутринта пистолет? Защото мислех, че няма да ми трябва. Единственото оръжие у мен е един нож, който използвах снощи.

– Не – повтаря той. – Виждал съм те другаде.

Нервен съм, но отговарям нехайно:

– Така ли? Не може да бъде. Леле, колко интересно. Я си гледай пътя, Абдула.

Следва дълго, страшно мълчание, през което той ме наблюдава в огледалото, а мрачната му усмивка изчезва. Лицето му става безизразно.

– Знам те, човече. Знам те кой си – кима той със стиснати устни.

Изключва радиото, което бе настроил на новини.

Край нас прелитат сгради като сиво-червена размазана лента, задминаваме други таксита, небето мени цвета си – от синьо на мораво, после става почти черно и отново е синьо. На друг светофар (на който профучаваме на червено), на мястото на един магазин на "Марс" виждам нов "Д'Агостино", което ме довежда почти до сълзи, защото ме обзема силна носталгия по стария магазин (макар че никога не бих пазарувал в него) и съм готов да прекъсна шофьора, да му кажа да спре, да ме пусне, да му оставя десет, не, двайсет долара бакшиш, но не мога да помръдна, тъй като той кара много бързо и точно в този момент се случва нещо нелепо и немислимо – чувам гласа му.

– Ти си онзи, който уби Соли.

Лицето му изразява решителност. По-нататък всичко се развива светкавично, въпреки че е като проверка за издръжливост.

Преглъщам, смъквам надолу очилата си, казвам му да намали скоростта и питам:

– Кой е Соли, ако не е тайна?

– Слушай, пич, портретът ти е разлепен за издирване из целия град – заявява той твърдо.

– Тук трябва да сляза – казвам с пресипнал глас.

– Ти си същият, нали?

И ме гледа, сякаш съм някое влечуго.

Друго такси, без пътници, профучава край нас най-малко с осемдесет мили в час. Поклащам глава.

– Ще запиша... – преглъщам, целият треперя, разтварям кожения си бележник, от куфарчето "Ботега Венета" измъквам химикалката си "Монблан" – ...регистрационния ти номер в...

– Ти уби Соли – повтаря той, явно напълно убеден, че ме е познал.

Опитвам се да протестирам, но той ми изръмжава:

– Копеленце гадно.

Близо до пристанището свива встрани от магистралата, подгонва таксито към края на един безлюден паркинг и в същия миг, когато прегазваме някаква алуминиева ограда и се насочваме към брега, на мен ми минава през ума, че трябва да си сложа слушалките, да надуя звука на уокмена и да изключа този от кабината, но дланите ми са стиснати в юмруци, които не мога да отпусна, безпомощен пленник в такси, което лети в посока, известна само на побеснелия шофьор. Стъклата са свалени наполовина и усещам как хладният утринен въздух изсушава пяната върху косата ми. Чутвствам се разсъблечен, нищожен. В устата ми се появява метален вкус и нещо по-лошо. Моето видение – зимен път. Остава ми една-единствена утешителна мисъл – аз съм богат, милионите не са.

– Май си се припознал – казвам.

Той спира автомобила и се обръща назад към мен. Държи пистолет, неизвестна за мен марка. Гледам го втренчено, озадаченият израз на лицето ми постепенно се сменя с друг.

– Ами часовникът? "Ролекс"-ът.

Мълча и се въртя нервно на мястото си. Той повтаря:

– Часовникът.

– Това да не е някакъв ташак, а?

– Излизай – процежда той през зъби. – Хайде, размърдай си задника и излизай.

Взирам се покрай главата му през предното стъкло навън, виждам чайките, които се спускат ниско над тъмните води на океана. Отварям вратата и се измъквам от таксито внимателно, без резки движения. Денят е студен. Дъхът ми излиза на облачета пара, вятърът ги грабва и ги преобръща във въздуха.

– Часовникът, отрепко – казва той, наведен през прозореца с пистолет, насочен право в главата ми.

– Слушай, не зная какво си мислиш, че правиш, нито какво се опитваш да постигнеш, нито какво си мислиш, че можеш да направиш. Никога не са ми вземали отпечатъци от пръсти, имам алиби...

– Млъквай – прекъсва ме Абдула. – Затваряй си гадната уста.

– Невинен съм – извиквам колкото мога по-убедително.

– Часовникът!

Той повдига дулото на пистолета. Разкопчавам "Ролекс"-а, измъквам го от китката си и му го подавам.

– Портфейлът. – Прави знак с пистолета. – Само парите.

Съвсем безпомощен, изваждам портфейла си от кожа на газела и бързо с премръзнали пръсти му подавам парите, които са към триста долара, тъй като след закуската сутринта нямах време да изтегля повече от някой автомат. Предполагам, че Соли е онзи шофьор на такси, когото убих миналата есен, когато ме преследваха през нощта, макар онзи да бе арменец. Нищо чудно да съм убил и някой друг, но сега да не мога да се сетя кога точно е станало.

– Какво ще правиш? – питам. – Не са ли обявили награда за мен?

– Не. Няма награда – изръмжава той и прибира парите с едната ръка, а пистолетът в другата сочи право в мен.

– Откъде знаеш, че няма да се оплача и да поискам да ти отнемат разрешителното?

Напипвам ножа в джоба си, измъквам го и му го подавам, целия оплескан с кръв и полепнали косми.

– Знам, защото си виновен – казва той и размахва пистолета. – Махни го това от очите ми.

– Твоя работа – промърморвам ядосано.

– Очилата.

Той пак посочва с пистолета.

– Откъде знаеш, че съм виновен?

Направо не мога да повярвам, че казвам това толкова спокойно.

– Внимавай какво правиш, копеленце – предупреждава ме той. – Очилата.

– Те са скъпи – опитвам се да протестирам, но веднага разбирам грешката си и въздъхвам. – Исках да кажа евтини де. Много са евтини. Струват само... Парите не стигат ли?

– Очилата. Давай ги – ръмжи той.

Свалям ги и му ги подавам. Може пък наистина да съм убил Соли, макар да съм твърдо убеден, че от шофьорите на такси, които съм пречукал в последно време, нито един не бе американец. Но нищо чудно и да съм го направил. И може наистина да има разлепена обява за издирването ми... Къде? Там, където се събират всички таксита. Как му викаха? Шофьорът пробва очилата, оглежда се в огледалото, после ги сваля. Сгъва ги и ги прибира в джоба на якето си.

– Смятай, че си мъртъв – усмихвам му се тъжно.

– А ти си юпи-отрепка – отвръща ми той.

– Смятай, че си мъртъв, Абдула – повтарям съвсем сериозно. – Можеш да разчиташ на честната ми дума.

– Брей! А ти си юпи-отрепка. Кое е по-лошото?

Той пали двигателя и бавно се отдалечава от мен. Докато вървя обратно към магистралата, спирам, задавен от хрипове, със свито гърло, и си мърморя:

– Искам само... да продължа играта.

Стоя като вкаменен на безлюдна автобусна спирка. Иззад един плакат на "Опера за три гроша" се появява старица, бездомна просякиня, беззъба, с лице, покрито с язви, и протяга към мен трепереща, зачервена ръка.

– Я да ми се махаш от главата! – скастрям я.

Тя ме съветва да се подстрижа.

"При Хари"

В петък вечер няколко души си тръгваме по-рано от работа и се замъкваме в "При Хари". В групата сме Тим Прайс, Крейг Макдърмот, аз и Престън Гудрич, който в момента ходи с едно страхотно гадже на име Плъм – без второ име, само Плъм, актриса и фотомодел, и имам чувството, че всички адски я харесваме. Започваме да спорим къде да запазим маса за вечеря: "Фламинго Изток", "Бар Омар", "220", "Антиживот", "При Майкъл", "Спаго Изток", "Льо Сирк". С нас е и Робърт Фаръл, извадил е на масата пред себе си портативното устройство с котировките на фондовата борса и при всяка промяна в курсовете натиска разни бутончета. С какво сме облечени? Макдърмот е с кашмирено спортно сако, вълнени панталони, копринена вратовръзка, всичко от "Хермес". Фаръл е с кашмирена жилетка, кожени обувки и вълнени панталони "Гарик Андерсън". Аз съм облякъл вълнен костюм "Армани", обувки "Алън Едмъндс", кърпичка в джобчето на сакото от "Брукс Брадърс". Някой от останалите е с костюм, скроен и ушит от "Андерсън и Шепърд". Друг пък ни поздравява с вдигане на палци от отсрещната страна на бара, много прилича на Тод Лодър, а може и да е той самият, и така нататък, и така нататък... По навик всички отправят въпросите си към мен. Например: кърпичката в джобчето на сакото по един и същ начин ли се слага и на официален, и на всекидневен костюм? Има ли изобщо някаква разлика между морските ботуши и високите боти с обърната подплата? Леглото ми се е продънило и не е удобно за спане, какво да правя? Как да установиш качеството на един компактдиск, преди да го купиш? Кой възел за вратовръзка е по-малък от "Уиндзор"? Как да запазим еластичността на пуловерите си? Всякакви дребни подробности около купуването на палто от стригана кожа. Аз, естествено, си мисля за съвсем други неща и си задавам свои въпроси: Не съм ли пълен боклук? Трябва ли човек да е против конформизма? Мога ли да си уредя среща със Синди Крофърд? Ако си зодия Везни, какво означава това и можеш ли да го докажеш? Днес бях обсебен от идеята да изпратя по факса кръвта на Сара, която изцедих от влагалището ѝ, до апарата в служебния ѝ кабинет в отдел "Сливания" на "Чейз Манхатън". Сутринта не тренирах, защото се захванах да правя гердан от прешлените на някакво момиче, окачих си го на врата и мастурбирах с него в мраморната вана в банята, ръмжащ и стенещ като животно. После гледах филм за пет лесбийки с десет вибратора. Любима група: "Токинг Хедс". Питие: "Джей енд Би" или водка "Абсолют" с лед. Телевизионно шоу: "В късната вечер с Дейвид Летърмън". Газирано питие: диетична пепсикола. Минерална вода: "Евиан". Спорт: бейзбол.