Американски психар

Сред среднощно къпане чисто голи в океана тичахме обратно в къщата, зъзнещи, увити в огромни хавлии "Ралф Лоран", и си готвехме омлети или юфка със зехтин и гъби; правехме си още суфле от мачкани круши и плодови салати с канела, сьомга на скара с лютив пипер, ябълково и малиново сорбе, зрял фасул, завит в листа от маруля, доматена супа и ризото с цвекло, лимон, аспержи и джоджен, пиехме цитронада, шампанско или добре отлежало "Шато Марго". Но скоро и двамата зарязахме вдигането на тежести и надплуването в басейна, а Ивлин започна да яде само диетичните шоколадови сладкиши, които оставаха от храната на Нутрасуийт, като се оплакваше, че уж качила килограми. Понякога нощем се озовавах па брега, скитах по плажа, изравях малки рачета и ядях пълни шепи пясък. Това ставаше в средата на нощта, когато небето беше толкова ясно, че се виждаше цялата слънчева система, а пясъкът, осветен от нея, изглеждаше като лунен. Веднъж дори домъкнах в къщата изхвърлена на брега риба и преди изгрева на слънцето, докато Ивлин спеше, я опекох в микровълновата фурна, а каквото не можах да изям, дадох на кучето.

С чаша бърбън в ръка или с шампанско, което Ивлин смесваше с касисов сок, се търкалях часове наред по леглото си фантазирах как убивам някого със ски щека "Олсон Рейсър" или пък загледан в античния ветропоказател, закачен над една от камините, се чудех дали с него мога да намушкам човек. След това, независимо дали Ивлин бе при мен, или я нямаше, се вайках на висок глас защо, вместо да идваме тук, не сме си запазили стая в хотела на Дик Jlyдън "Стратфорд Ин". Много скоро Ивлин започна да говори само за минерални бани и козметична хирургия, после нае какъв масажист – подплашен педал, живеещ наблизо с някакъв известен издател, който открито флиртуваше с мен. През последната седмица от престоя ни в Хамптънс Ивлин ходи три пъти до града: веднъж за маникюр, педикюр и лицев масаж; втория път за часа при индивидуалния си треньор; и третия, за да се види с астролога си.

– Пак ли ще пътуваш с хеликоптера? – питах шепнешком.

– А ти какво искаш? "Волво" ли да си взема под наем? – квичеше тя в отговор между две хапки от диетичния шоколадов сладкиш.

Докато нея я нямаше, повръщах – за удоволствие – в амфорите от дялан камък покрай оградата на предния двор или заедно с педераста масажист отивах до градчето, за да  си купя някой бръснач. През нощта слагах на главата на  Ивлин свещник "Джери Кот" от алуминиева жица. Тя винаги бе така упоена от хапчетата халцион, че не усещаше нищо. Отначало ми бе забавно да наблюдавам как свещникът се повдига в ритъм с дишането ѝ, но не след дълго този номер започна да ме натъжава и се отказах от него. Нищо не можеше да ме разсее. Много скоро всичко ми омръзваше: поредният изгрев, съдбите на героите от книгите, любовта им, войната, нещата, които откриват за себе си. Единственото, което очевидно ме глождеше и не ми даваше покой, бе въпросът колко ли пари е натрупал  Тим Прайс, но и очевидността на отговора ставаше досадна. Не изпитвах никакво ясно определено чувство освен алчността и навярно пълното отвращение. Притежавах всички отличителни белези на човешкия род –  плът, кръв, кожа, коса, но обезличаването ми бе станало толкова силно, толкова дълбоко, че нормалната способност за съчувствие бе заличена, бе станала жертва на бавно, целенасочено умъртвяване. Бях просто имитация на действителността, грубо подобие на човешко същество, в чийто мозък работи само едно тъмно ъгълче. Ставаше нещо ужасно и не можех да разбера защо, не можех да се добера до причината. Единственото, което ме успокояваше, бе звукът на кубчетата лед, подрънкващи в чашата с  уиски "Джей енд Би". Накрая удавих кучето на Ивлин, но това не я разстрои; тя дори не забеляза отсъствието му – бях го хвърлил във вградения фризер, увито в един от нейните пуловери от "Бергдорф Гудмън". Трябваше да се махнем от Хамптънс, защото започнах да ставам преди разсъмване и стоях пред леглото ни с кирка в ръка в очакване Ивлин да се събуди. Една сутрин, докато закусвахме, подхвърлих, че е време да се връщаме, и тя веднага се съгласи. В неделя преди деня на труда се прибрахме в Манхатън с хеликоптер.

Момичета

– Честно казано, шареният боб със сьомга и стрита мента беше наистина, ама наистина... – заявява Елизабет, която влиза в хола на апартамента ми, с едно-единствено грациозно движение изхвърля във въздуха кожено-сатенените си обувки "Мод Фризон" и се тръшва на дивана – ...върхът, но Патрик, момчето ми, беше доста скъпичко, а не видях нищо оригинално – злобничко добавя тя.

– Така ли ми се е сторило, или по масите наистина имаше златни рибки? – питам, докато търся в хладилника бутилка бяло совиньон и си разкопчавам тирантите "Брукс Брадърс". – Както и да е, мисля, че беше баровско.

Кристи е седнала на дългата и широка софа, далеч от Елизабет, която се протяга мързеливо.

– Баровско ли казваш? – провиква се тя. – Та там се храни Доналд Тръмп.

Откривам бутилката, оставям я на барплота и преди да потърся тирбушон, я поглеждам ядосано.

– Брей? Това саркастична забележка ли беше?

– Ха познай де – простенва тя толкова силно, че Кристи се сепва.

– Елизабет, къде работиш сега? – питам, докато отварям бутилката "Акация". – Не си ли в пласмента на "Поло"?

Елизабет изведнъж се оживява.

– Не ми трябва да работя, Бейтмън. Ти, господин Уолстрийт, най-добре знаеш какво е да не се налага да работиш.

Тя проверява червилото на устните си в огледалцето  на минипудриера "Гучи". Както може да се очаква, то е изрядно.

Решавам да променя темата.

– Всъщност кой избра това място? – Наливам им вино, а на   себе си "Джей енд Би" с лед и малко вода. – Ресторанта де.

– Карсън. Или пък Робърт. – Елизабет затваря пудриерата си  и се втренчва в Кристи. – Наистина ми се струва, че те познавам отнякъде. Да не си учила в "Далтън"?

Кристи поклаща отрицателно глава. Часът е почти три сутринта. Начупвам таблетка екстази и наблюдавам как се разтваря в една от чашите с вино, която смятам да дам на Елизабет. В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта обсъждаха как може да се помогне на хора с тегло над триста килограма. Запалвам лампата в кухнята, намирам още две таблетки от препарата в хладилника, загасям светлините.

Елизабет е двайсетгодишно маце. От време на време се снима за реклами на "Джордж Марчано". Произлиза от старо банкерско семейство в щата Вирджиния. Преди това вечеряхме с нейни приятели – Робърт Фарел, двайсет и седем годишен образ, чиято кариера като финансист е доста невзрачна, и Карсън Уитол, с която ходи Робърт. Робърт бе с вълнен костюм "Белвест", памучна риза "Шарве" с френски ръкавели, вратовръзка "Хюго Бос" от копринен креп с абстрактен десен и с тъмни очила "Рей-бан", които не свали през цялата вечеря. Карсън носеше костюм "Ив Сен Лоран Рив Гош" и диамантени обеци "Хари Уинстън". Вечеряхме в "Свободен оборот",новият ресторант на Атбърт Лайъмън в района Флатирън, после лимузината ни откара в "При Нел", където помолих да ме извинят и уверих разлютената Елизабет, че ще се върна скоро. Казах на шофьора да ме откара в квартала на  проститутките, откъдето взех Кристи. Оставих я да ни чака на задната седалка в заключената лимузина пред бара, а аз влязох вътре и продължих да пия с Елизабет, Карсън и Робърт в едно от централните сепарета, празно поради липсата на знаменитости тази вечер, което е лош знак. Накрая към два и половина, когато пияната Карсън се оплакваше от голямата си месечна сметка за цветя, ние с Елизабет се чупихме. Тя бе толкова разстроена от някакви писания в новия брой на W, за които ѝ каза Карсън, че изобщо не се сети да попита какво прави в колата.