Американски психар

Точно в  този момент купувам колан (не за себе си), както и три вратовръзки от по девет долара, десет носни кърпи, рокля за четиристотин долара и две пижами "Ралф Лоран". Всичко това изпращам по човек на домашния си адрес, с  изключение на носните кърпи. Тях оставям за бродиране на   монограм и ги адресирам на мое име в "Пи енд Пи". Вече направих нещо като скандал на щанда за дамски обувки, откъдето ме изведе притеснен служител. Отначало усещам само неопределен, безпричинен смут, но после, макар и да не съм сигурен в това, изпитвам чувството, че някой ме следи из магазина.

Може би Луис Карутърс се е появил инкогнито, мисля си. Облечен в копринено яке с щампован на гърба ягуар, с ръкавици от еленова кожа, мека шапка и авиаторски очила, той се спотайва зад една колона, уж разглежда някакви вратовръзки, и ме гледа косо. Навеждам се да подпиша нещо, вероятно сметка, и за миг само присъствието на Луис ме навежда на мисълта, че да свържеш живота си с този град, с Манхатън, с работа като моята, изобщо не е  добра идея. Изведнъж си го представям на някакъв  купон, пие тънко сухо розе, около него, като около примадона, са се скупчили педали, той ту размахва цвете, ту увива около врата си боа от перушина, а пианистът подхваща нещо от "Клетниците" по молба на милия Луис.

– Патрик? Ти ли си това? – дочувам неуверен глас.

Като жесток удар от филм на ужасите, внезапно, без предупреждение наистина се появява Луис Kapутърс, промъква се иззад една колона с подскачащи движения, ако изобщо е възможно да се правят едновременно. Усмихвам се на продавачката и с изкривено лице се отдръпвам по-надалеч от него до витрина с тиранти. Изпитвам неистова нужда от ксанакс, валиум, халцион, фрозфрут,  каквото и да е. Не го поглеждам, просто не мога да го  направя, но усещам, че се приближава до мен. И гласът  му го потвърждава:

– Патрик? ... Здравей?

Затварям очи, покривам лицето си с длан и промърморвам през зъби:

– Не ме карай да го казвам, Луис.

– Патрик? – прави се той на невинно агънце. – Какво имаш предвид?

Злокобно мълчание.

– Патрик... Защо не ме погледнеш в очите?

– Не ме интересуваш, Луис. – Поемам си дъх и за успокоение   поглеждам етикета за цената на един пуловер "Армани" с копчета отпред. – Не виждаш ли? Все един че те няма.

– Патрик, не може ли просто да поговорим? – пита той готов да заплаче. – Патрик... погледни ме.

Отново поемам дълбоко дъх и го изпускам с тежка въздишка.

– Няма за какво да говорим, няма нищо, абсолютно нищо ...

– Не можем да продължаваме така – прекъсва ме той нетрпеливо. – Аз не мога така.

Мърморя си под носа. Отдалечавам се от него. Но той не се  отказва, мъкне се подире ми.

– Както и да е – проговаря той, когато стигаме другия край на магазина, и аз заставам пред дълга закачалка с вратовръзки, уж да ги разгледам, а всъщност пред очите ми е  паднала пелена, – сигурно ще се зарадваш, ако разбереш, че се местя... в друг щат.

Някаква тежест сякаш се повдига от гърба ми, но все още без да го поглеждам, питам:

– Къде?

– О, на съвсем различна работа – отвръща той, забележително успокоен, навярно от това, че съм се поинтересувал. – В Аризона.

– Страхотно – измънквам.

– Не искаш ли да разбереш защо?

– Ни най-малко.

– Заради теб – натъртва той.

– Не говори така! – умолявам го.

– Заради теб – повтаря той.

– Ти не си добре – казвам му.

– Ако не съм добре, то е заради теб – отговаря той доста  нехайно и оглежда ноктите си. – Заради теб не съм добре и няма да се оправя, да знаеш.

– Много натрапчива ти е станала тази мисъл. Ама страшно много – подхвърлям и преминавам към друга закачалка.

– Но аз знам, че изпитваш същите чувства като мен –  следва ме Луис неотлъчно. – И само защото... – той снишава  глас – ...само защото не искаш да признаеш... някои чувства, които изпитваш, не означава, че ги няма у теб.

– За какво намекваш? – изсъсквам му.

– Наясно съм, че се чувстваш също като мен.

Той с драматичен замах смъква очилата си, сякаш да го докаже.

– Направил си... неточен извод – задъхвам се аз. – Явно... си превъртял.

– Защо? – пита той. – Има ли нещо лошо в това, че те  обичам, Патрик?

– Олеле, майко...

– Че те желая? – продължава той. – Че искам да съм с теб? Лошо ли е това, кажи?

Усещам, че ме гледа безпомощно, че е на ръба на емоционалната криза. Нямам отговор на въпросите му и мълча дълго. Накрая му се изрепчвам:

– Как е възможно толкова време да не можеш да прецениш нещата разумно, а?

Вдигам глава от пуловерите и вратовръзките и го поглеждам. В същия миг той се усмихва, зарадван, че с това съм признал неговото присъствие, но усмивката му бързо се сгърчва, в тъмните кътчета на педерасткия му мозък, нещо проблясва и той се разридава. Спокойно приближавам до една колона, за да се скрия зад нея. Той се втурва след мен и грубо ме сграбчва за рамото, завърта ме с лице към него – Луис е скъсал напълно с действителността.

– Махай се! – казвам му.

– За бога, Патрик, защо не ме харесваш? – хленчи той и в този момент пада на пода в краката ми.

– Защото... – оглеждам набързо магазина, за да се уверя, че никой не ни слуша, той протяга ръка към коляното ми, аз я отблъсвам – ...не те намирам за... сексуално привлекателен – прошепвам високо, впил очи в него. – "Аз ли казах това? Не може да бъде" – мърморя си под носа, разтърсвам глава, опитвам се да прогоня нещо от нея, мислите ми стигат до степен на объркване, непоносима за мен. – Моля те, остави ме на мира. – И си тръгвам.

Неспособен да разбере молбата ми, Луис се вкопчва в пеша на копринения ми шлифер "Армани", като все още е на пода, и извиква:

– Моля те, Патрик, моля те, не ме оставяй!

– Я ме чуй – клякам до него и се опитвам да го вдигна  на крака.

Но това го разстройва още повече, виковете му стават по-силни,  преминават в неистов вой и привличат вниманието на човека от охраната на "Барни", застанал до изхода на магазина, който тръгва към нас.

– Видя ли какво направи бе, лайнар? – шептя гневно на Луис. Ставай. Ставай де.

– Всичко наред ли е? – пита ни пазачът, едър чернокож, и ни гледа отгоре.

– Да, благодаря ви – отговарям и се озъбвам на Луис. – Няма проблеми.

– Нееее– пищи Луис, давещ се в ридания.

– Да – повтарям, вдигнал очи към пазача.

– Сигурен ли сте? – пита той.

Усмихвам му се съзаклятнически.

– Само минутка. Оставете ни за малко насаме – обръщам се пак към Луис. – Хайде, Луис. Ставай. Не се излагай. – Вдигам очи към пазача и му кимвам с глава. – Ей сега, минута само.

Той ме поглежда смутено и колебливо тръгва към поста си.

Луис е все още на колене, сграбчвам го за треперещите рамене и спокойно, тихо, но възможно най-заплашително, като на провинено дете, му казвам:

– Чуй ме, Луис, ако не престанеш да цивриш, сантиментален  педал такъв, ще ти прережа пискливото гърло. Слушаш ли ме? – Плясвам го леко няколко пъти по лицето. – По-ясно от това не мога да се изразявам.

– О, убий ме – проплаква той, затворил очи, главата му

се поклаща напред-назад, умопомрачението отново го обзема. – Ако те загубя, не искам да живея. Искам да умра.

Всеки момент може да се лиша от здравия си разум, тук, в "Барни", затова го сграбчвам за яката, извивам я с юмрука си, придърпвам лицето му до моето и му изсъсквам през зъби:

– Чуй какво ще ти кажа, Луис. Слушаш ли ме добре?  Обикновено не предупреждавам, Луис. За-то-ва-бъ-ди-мил-бла-го-да-рен-че-те-пре-ду-преж-да-вам!

Без да е способен изобщо да разсъждава, с наведена от срам глава, сред нечленоразделни гърлени звуци той отговаря нещо, което не мога да чуя. Сграбчвам косата му, втвърдена от пяна (разпознавам аромата на "Кактус", нова марка), обръщам главата му нагоре и се озъбвам право в лицето му.

– Слушай, искаш да умреш, така ли? Добре, Луис, ще го направя. Правил съм го вече. И ще ти разпоря корема от край до край, ще измъкна карантиите ти и ще ти ги напъхам в гадното педерастко гърленце, докато се задавиш с тях.