Американски психар

– Приеми го като... мраз. Коледен мраз. Скъп коледен мраз – съветвам я.

– Е, добре... – съгласява се тя, малко поотпусната. – Колко  интересно, ще се тикаме в онзи бордей.

– Трийсет долара вход на човек не е точно бордей, Ивлин. – Изведнъж я поглеждам подозрително. – А защо не покани на купона си Доналд Тръмп?

– О,писна ми с твоя Доналд Тръмп. Божичко, за това не се държа като идиот? Трябва да се отърсиш от тази мания! Почти крещи тя. – Значи затова се правеше на глупак!

– Грешиш, Ивлин, заради салатата "Уолдорф" – процеждам през зъби. – Салатата "Уолдорф" ме накара да се направя на идиот.

– О, благодаря за искреността! – Тя отмята назад глава, обзета от отчаяние. – Знаех си аз, знаех си.

– Но нали не си я правила ти! – изкрещявам ѝ. – Беше по поръчка!

– Божичко! – вайка се тя. – Да вярвам ли на ушите си?

Лимузината спира пред "Клуб Чернобъл". Плътна тълпа се е струпала около въжетата, ограждащи входа. Влизаме и като използвам Ивлин за клин, започвам да си пробивам път през навалицата. За късмет мярвам някакъв тип, който досущ прилича на Джонатан Ледърдейл и е вече на  път да влезе. Избутвам още малко напред Ивлин, която продължава да стиска в ръце коледния си подарък, и се провиквам:

– Джонатан, ей, Ледърдейл!

И както можеше да се очаква, още няколко типа от тълпата  започват да крещят "Джонатан, ей, Джонатан!"

Той се обръща, забелязва ме и извиква:

– Здрасти, Бакстър!

Намига и вдига палец, но не към мен, а към някой друг.

Въпреки това ние с Ивлин се правим, че сме с неговата компания. Портиерът слага въжето пред нас и ни пита:

– Вие от онази лимузина ли слязохте?

– Да – отговаряме едновременно.

– Вътре сте – казва той и повдига въжето.

Влизаме, плащам шейсет долара, но не получавам куверт за пиене. Както винаги вътре е адски тъмно, ако не се смятат светлините на дансинга, но там пък с пълна пара работи машината за мъгла и различавам само някакво готино гадже, което се кълчи под звуците на New sensation на "Инексес", гърмящи от тонколоните със сила, от която тялото ти затреперва. Казвам на Ивлин да иде на бара и да вземе по едно шампанско.

– О, веднага! – провиква се тя и тръгва към една тънка линия от неонова светлина, единственото осветено място, където по всяка вероятност разливат алкохол.

През това време успявам да намеря един грам бял прах. Дава ми го някакъв тип, който адски прилича на Майк Доналдсън. Докато събличам с поглед кълчещото се маце на дансинга и се чудя дали да не зарежа Ивлин, тя се връща с  две високи чаши, пълни наполовина.

– "Корбел" е – изкрещява ми тя с покрусено лице. Хайде да си тръгваме.

Поклащам отрицателно глава.

– Отиваме в тоалетната.

Тя тръгва след мен.

Тоалетната в "Чернобъл" е една – обща за мъже и жени. Там има вече две други двойки, една е вътре в единствената кабина. Другата, като нас, нетърпелива чака да се освободи кабината. Момичето е с коприна блуза с презрамки, пола от копринен шифон и копринени   обувки – всичко от "Ралф Лоран". Приятелят ѝ е облечен в костюм, шит при Уилям Фиораванти или Винсънт Николози, а може би при Скали, във всички случаи при някой жабар. И двамата държат чаши за шампанско, неговата е пълна, нейната – празна. В тоалетната е тихо, вратата е доста дебела и ограничава грохота на музиката само до глухия ритъм на барабаните, от кабината се чуват само шмъркане и лек кикот. Онзи пич потропва нетърпеливо с крак. Мацето с него само въздиша и  от време на време отмята косата си назад с рязко движение на главата. По едно време поглежда към нас и прошепва нещо на приятеля си. Той кима мълчаливо и си тръгват.

– Слава богу – промърморвам на себе си, а пръстите ми си играят с малкото пакетче в джоба на панталона ми. Обръщам  се към Ивлин. – Какво си се умълчала?

Мисля си за салатата "Уолдорф" – едва чуто отвръща тя. – Майната му.

Чува се изщракване, вратата на кабината се отваря и отвътре излиза млада двойка. Момчето е с двуреден вълнен костюм и копринена вратовръзка от "Живанши", момичето с копринена рокля "Джефри Бийн", позлатени обеци от  "Стивън Дек Модерн" и обувки за танци "Шанел". Двамата уж тайно бършат носовете си, докато стоят пред огледалото. Точно когато с Ивлин понечваме да влезем в кабината, онези двамата, дето уж се бяха разкарали,

изведнъж се появяват и се опитват да минат преди нас.

– Прощавайте – препречвам им пътя с ръка. – Вие бяхте тук и си тръгнахте. Ние сме на ред сега.

– Хм, не, грешите – кротко казва онзи пич.

– Патрик – шепне Ивлин зад мен, – пусни ги... голяма работа.

– Не, чакай. Ние сме на ред – обяснявам ѝ.

– Да, но ние бяхме дошли преди вас.

– Вижте какво, не желая да се разправяме...

– Но го правите – прекъсва ме момичето нетърпеливо и все пак  пак с усмивка.

– О, не! – промърморва Ивлин и наднича над рамото ми.

– Няма защо да се разправяме, ще го направим тук, и толкоз – нервно казва на приятеля си момичето, което иначе не бих изхвърлил от леглото си.

– Ама че кучка – мърморя си под носа и клатя недоволно  глава.

– Вижте– обажда се момчето, – докато се препирахме, някой от нас можеше да мине.

– Точно така – отговарям му. – Ние.

– О, боже! – възкликва мацето и подпира ръце на кръста си, оглежда ни от глава до пети. – Да не повярва човек  как ги пускат такива тук.

– Знаеш ли, че си само една курва – изсъсквам и не вярвам на ушите си, че го казвам. – Най-малкото се държиш като такава.

Ивлин смаяно ме стисва за ръката.

– Патрик!

Онзи вече си шмърка кокаина, загребва праха от кафяво мускалче, вдишва го през носа и, подпрян на вратата,  се смее след всяка порция.

– Гаджето ти е абсолютна курветина – казвам му.

– Патрик – недоволства Ивлин. – Престани!

– Държи се курвенски – посочвам я аз с пръст.

– Патрик, извини се веднага! – нарежда ми Ивлин.

Пичът изпада в истеричен смях, отмята глава назад и шумно вдишва от кокаина, като притваря доволно очи.

– Боже мой! – възмущава се Ивлин. – Защо се смеете? Защо не я защитите?

– Че защо? – пита той и свива рамене, около ноздрите му е полепнал бял прашец. – Човекът е прав.

– Тръгвам си, Даниъл – заявява гаджето му, готово да ревне с глас. – Не мога да търпя това. И теб не мога да понасям. И тия двамата не мога да понасям. Предупредих те вече веднъж.

– Както искаш – отвръща ѝ той. – Разкарай се. Вземи си такси. Дреме ми на оная работа.

– Патрик, какви ги вършиш? – пита ме Ивлин и се отдръпва от мен. – Направо ужасно! – Поглежда нагоре към флуоресцентните крушки. – И това ми било осветление. Махам се, да знаеш!

Но не помръдва.

– Тръгвам си, Даниъл. Чуваш ли какво ти казвам? – хленчи онази.

– Добре де, разбрах. Изчезвай! – сопва ѝ се Даниъл,  който разглежда носа си в огледалото и махва с ръка.

– Вземи си  такси, нали ти казах.

– Ще използвам кабината – обявявам без заобикалки. –  Имате ли нещо против?

– Нима ли да защитите приятелката си? – обръща се Ивлин към  Даниъл.

– О, стига, моля ви,  какво да направя? – отговаря Даниъл на отражението  ѝ в огледалото, докато си бърше носа.

– Платих ѝ вечерята. Запознах я с Ричард Маркс. Какво иска още?

– Да му спукаш гьона на този!

" Курвата" посочва мен.

– О, мила моя – поклащам тъжно глава, – ако знаеш само как ще ти нашаря задника със закачалката.

– Сбогом, Даниъл – казва тя и прави драматична пауза.

– Махам се оттук.

– Още  по-добре – отвръща той и вдига мускалчето. – Всичкото остава за мен.

– И хич не се опитвай да ми се обаждаш! – изкрещява тя и отваря вратата. – Телефонният ми секретар е включен и чувам кой ме търси, да ти е ясно!

– Патрик – Ивлин все още се сдържа, – ще те чакам навън.

– Показвам глава през отворената врата на кабината, поглеждам нея, после мацето до входната врата.